Решение № 62 от 26.02.2024, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Р., 26.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милен Петров

Членове:

Силвия Павлова

Мария Велкова при участието на секретаря Димана Стоянова като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело № 20234500500614 по описа за 2023 година

Производството е по чл.294 във вр. чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 50054 от 19.09.2023 г., постановено по гр.д.№ 2944/2022 г. по описа на ВКС е обезсилено решение №61/04.03.2022 г. по в.гр.д.№ 667/2021 г. на Р.нския окръжен съд и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав при съобразяване на указанията за предприемане на процесуални действия за уточняване на предявените искове за собственост и произнасяне по същество.

В изпълнение на дадените указания на ВКС въззивният съд е оставил без движение исковата молба като на ищците са дадени указания да уточнят вида на претендираната искова защита.

С молба- вх.№10032/31.10.2023г. И. С. Г.- С. и А. С. С. чрез пълномощника си адв. Д. Т. от АК-Р. заявяват, че поддържат само предявеният от тях отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, както и че не поддържат и се отказват от ревандикационния иск с правно основание чл.108 от ЗС.

1

В дадения от съда срок не е постъпил отговор от насрещната страна по направеното уточнение на исковата молба.

Постъпила е въззивна жалба от Ц. Т. С. от гр. Р. против решение №260514/ 08.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 4157/2020 г. по описа на Р.нския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на нея, че не е собственик по давност на 38/392 идеални части от ПИ с идентификатор **********, целият с площ от 392 кв.м и на построените в този поземлен имот сграда с идентификатор **********.3 с площ от 11 кв.м и сграда с идентификатор **********.4 от 27 кв.м, намиращи се по ул.“С.в.“** в гр. Р., а този имот е собственост на А. С. С. и И. С. Г. с равни права и е осъдена да им предаде владението на описания недвижим имот, както и в частта, с която е отменен нотариален акт за собственост № 47/07.02.2020 год., т.І, рег.832, н.д.№38/2020г. на нотариус- рег.№ *** на НК с район на действие РРС. Твърди се, че решението е неправилно в обжалваната част по събраженията, изложени в жалбата и се иска неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което исковете се отхвърлят.

Ответниците по жалбата И. С. Г. и А. С. С. са подали отговор по реда на чл.263 от ГПК, в който заявяват, че жалбата е неоснователна и искат потвърждаване на решението в обжалваната част по изложени в отговора съображения.

След преЦ. на доводите на страните, дадените указания на ВКС, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

С решение №260514/ 08.07.2021 г., постановено по гр.д. № 4157/2020 г. по описа на Р.нския районен съд в обжалваната част е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че не е собственик по давност на 38/392 идеални части от ПИ с идентификатор **********, целият с площ от 392 кв.м и на построените в този поземлен имот сграда с идентификатор **********.3 с площ от 11 кв.м и сграда с идентификатор **********.4 от 27 кв.м, 2 намиращи се в гр.Р., ул.“С.в.“** , а този имот е собственост на А. С. С. и И. С.

Г. с равни права и е осъдена да им предаде владението на описания недвижим имот като е отменен нотариален акт за собственост № 47/07.02.2020 г., т.І, рег.№832, н.д.№38/2020г. на нотариус- рег.№ *** на НК с район на действие РРС.

С оглед направеното уточнение на исковата молба обжалваното решение в частта, с която е уважен предявеният от ответниците по жалбата ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС се явява недопустимо и в тази част решението следва да се обезсили, а производството да се прекрати поради направеният отказ от иска.

В останалата част решението е валидно и допустимо.

За предявяването на отрицателен установителен иск за собственост разпоредбата на чл.124, ал.1 от ГПК изисква само наличие на правен интерес за ищеца/ищците. Процесуалният закон не предвижда предявяването на отрицателен установителен иск като субсидиарна форма на защита- когато ищецът няма възможност да предяви друг иск. Процесуална предпоставка за предявяването му не е невъзможността да се предяви друг иск за защита, а наличието на правен интерес. Такъв е налице винаги, когато е налице спор между страните по делото за един и същ недвижим имот.

Конкретният правен интерес за предявяване на положителен или отрицателен установителен иск се обуславя от естеството и съдържанието на възникналия между страните извънсъдебен правен спор. В настоящият случай ищците са навели твърдения, че са собственици по наследство на процесния недвижим имот, по отношение на който са предприели действия на разпореждане. С оглед на тези им твърдения и заявените от жалбоподателката права върху имота, за същите е налице правен интерес от претендираната искова защита, което обуславя допустимостта на иска. Независимо, че ищците са заявили самостоятелни права върху спорната вещ, с оглед диспозитивното начало в процеса, регламентирано в чл.6 от ГПК, тяхно право е да изберат чрез какъв иск да защитят правата си- чрез положителен или отрицателен установителен иск за собственост. Обстоятелството, че с предявяването на отрицателен установителен иск се дава по- ограничен обем на защита не изключва наличието на правен интерес като процесуална предпоставка за допустимостта му, тъй като при уважаването на претенцията 3 ще се сложи край на правния спор, с което ищците биха отблъснали неоснователните претенции на ответницата с произтичащите от това правни последици. В този смисъл е и трайно установеновената съдебна практикарешение №504/12.07.2011 г. по гр.д.№ 603/2010 г. на ВКС, решение №40/ 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1385/2009 г., решение №329/24.11.2011 г. по гр.д.№ 1439/2010 г. на ВКС, решение №353/14.10.2011 г. по гр.д.№ 1301/2010 г. на ВКС, решение №60/20.02.2012 г. по гр.д.№ 1213/2010 г. на ВКС.

От представеният нотариален акт №43/13.08.1986 г., т.VІ, д.№ 2214/1986 г. на РН е установено, че С.Т.С. е придобил правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в гр.Р., ул.“С.в.“ **, представляващ дворно място с площ от 397 кв.м., съставляващо имот пл.№8 в кв.281 по плана на града, заедно с построената в него жилищна сграда от 46 кв.м., състояща се от две стаи, кухня, коридор, антре и изба. С разрешение за строеж № 494/09.08.1991 г. на същият е разрешено да изгради временни постройки по чл.120 от ППЗТСУ- да монтира върху ивични основи 4 бр. конфекционни стоманобетонови гаражни клетки за фирмена дейност с обща площ от 70 кв.м.

С.Т.С. е починал на 11.09.2018 г. като И. С. Г. и А. С. С. са негови законни наследници- съпруга и дъщеря. Правото на собственост е имуществено право, което е наследимо, поради което същите в резултат на наследяване са придобили притежаваните от него имуществени права, в т.ч. и правото на собственост върху процесния недвижим имот, заедно с построените в него сгради. С договор за замяна, сключен с нот.акт № 164/18.06.2019 г., т.ІІ, рег.№ 5900, дело № 285/2019г. на нотариус рег.№ *** на НК с район на действие РРС И. Г. и А. С. са прехвърлили на „СПАИНВЕСТ-Р.“ ООД- гр.Р., представлявано от управителя Е.К. 7/10 ид.части от ПИ с идентификатор ********** по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Р., целият с площ по скица от 392 кв.м., с построената жилищна сграда с площ от 59 кв.м с идентификатор **********.1 и гараж със застроена площ от 24 кв.м- по скица сграда с идентификатор **********.2, а в замяна на прехвърленото право на собственост „СПАИНВЕСТ-Р.“ ООД-Р. се задължил да им прехвърли два недвижими имота в завършен вид по БДС, въведени в експлоатация, които ще бъдат изградени в жилищна сграда, която ще се построи в позмления имот в 4

30- месечен срок от откриване на строителната площадка. Същите са се задължили да прехвърлят на инвеститора и останалата част от имота.

С констативен нотариален акт за собственост № 47/07.02.2020 г., т.І, рег.

№ 832, н.д.№ 38/2020 г. на нотариус рег.№ *** на НК с район на действие РРС Ц. Т. С. е призната за собственик по давностно владение на 38/392 идеални части от поземления имот и на две от построените в имота сгради- първата с площ от 11 кв.м с идентификатор **********.3 и втората с площ от 27 кв.м с идентификатор **********.4.

Предвид изложените факти съдът приема, че е налице правен интерес от иска като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му. За ответниците по жалбата е налице правен интерес да отрекат правата на жалбоподателката с оглед извършените от тях разпоредителни действия в имота и поетото задължение да прехвърлят останалата част от него на „СПАИНВЕСТ“ ООД- гр.Р., поради което правилно същият е бил разгледан от първоинстанционния съд.

Жалбоподателката се е легитимирала с констативен нотариален акт за собственост на процесните сгради и съответните ид.ч. от ПИ.

Съгласно задължителните указания, дадени в ТР №11/21.03.2013 г. по т.д.№ 11/2012 г. на ОСГК на ВКС констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 483 от ГПК/отм./, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 от ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, защото като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то констативния нотариален акт, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява, както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта.

За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това 5 оспорване не се развива по правилата на чл. 193 от ГПК, тъй като не касае истинността на документа, а съществуването на удостовереното с него право.

Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал.1 от ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

За оборване на легитимиращото действие на акта, както и за установяване на удостовереното в него придобивно основание страните по делото са ангажирали гласни доказателства.

Съвкупната преЦ. на писмените доказателства, както и на показанията на свидетелите дава основание да се приеме, че към момента на придобиване на имота от наследодателя на ответниците по жалбата в дворното място е имало само една постройка- жилищна сграда, описана в нотариалния акт. На тази сграда бил извършен цялостен ремонт, който според показанията на св. М.П. представлявал построяване на нова къща върху основите на старата.

По отношение на обстоятелствата колко и какви са постройките в имота, извън жилищната сграда, времето и начина на изграждането им, осъществяването на фактическата власт от жалбоподателката и участието й в строителството са събрани противоречиви свидетелски показания. Тези противоречия са констатирани от първоинстанционният съд, но не са подложени на задълбочен анализ, нито са обсъдени с останалите доказателства по делото. Съдът не е посочил изрично на коя от двете групи свидетели дава вяра и защо, което обусловило погрешни изводи относно фактите по делото.