Определение № 2002 от 29.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2002 гр. София, 16.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Д. като разгледа докладваното от Иво Д. Касационно търговско дело № 20248002900467 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ДЛВ-СИ“ ООД, ЕИК: 113561034, срещу въззивно решение № 623 от 10.10.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 650 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 44/11.11.2022 г. по т.д. № 70/2020 г. на ОС Перник, поправено с решение № 29/16.05.2023 г. по т.д. № 70/2020 г. на ОС Перник, в частта му, с която е осъден касатора да заплати на „АРХТЕРИКС“ ЕООД, ЕИК: 203901379, сумата от 47564.10 лЕ., представляваща дължащата се наемна цена за периода от 01.06.2016 г. до 16.11.2017 г., неустойка, както и мораторна лихва върху главницата, дължащи се по силата на договор за наем, сключен на 19.10.2015 г. с наемодател „ЗАВОДСКИ СТРОЕЖИ” АД и наемател „ДЛВ-СИ” ООД, и споразумение към него от 08.02.2017 г., прехвърлени на ищеца с договори за цесия от 08.09.2017 г. и 25.02.2021 г., от която сума: 35066.67 лЕ. главница за периода от 01.06.2016 г. до 16.11.2017 г., дължаща се по договор за наем, сключен на 19.10.2015 г. с наемодател „ЗАВОДСКИ СТРОЕЖИ” АД и наемател „ДЛВ-СИ” ООД; 3506.67 лЕ. - неустойка, начислявана върху всеки месечен наем съобразно чл. 2 от споразумение от 08.02.2017 г. към договор за наем от 19.10.2015 г., подписано между „Заводски 1 строежи“ АД и „ДЛВ-СИ“ ООД за периода от 01.06.2016 г. до 16.11.2017 г.;

8990.76 лЕ. - мораторна лихва върху присъдената главница за периода от 09.02.2018 г. до 19.08.2020 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда), със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорва се изводът на въззивния съд в насока на това, че касаторът е уведомен за цесията, по силата на която на ищеца са прехвърлени процесните вземания – както извънсъдебно, преди завеждането на делото, така и с връчването на исковата молба и приложенията към нея.

По отношение на договора за цесия от 08.09.2017 г. се твърди, че след оспорване от страна на касатора, на истинността на представеното по делото уведомление за прехвърляне на вземания № 31/12.09.2017 г., ищецът не успял да проведе пълно доказване на истинността му, поради което документът бил изключен от доказателствата по делото, т.е. инстанциите по съществото на спора са приели, че касаторът не е уведомен надлежно от стария кредитор „Заводски строежи“ АД. Оспорва се изводът на съда, че касаторът е редовно уведомен за цесията с връчването на исковата молба, доколкото законът изисква уведомяването да бъде извършено от предишния кредитор, а връчената на касатора искова молба с приложен към нея договор за цесия, е подадена от новия, а не от предишния кредитор, който нов кредитор не е и упълномощен от предишния да извърши съобщаването, поради което и това връчване не може да предизвика ефекта на редовното уведомяване – действие на цесията по отношение на длъжника. Оспорва се такъв ефект да може да предизвика и потвърждаването на цесията, извършено от цедента към цесионера, и също приложено към исковата молба.

По отношение на договора за цесия от 25.02.2021 г. и прехвърлените 2 с него вземания по две фактури /фактура № 2000000556/06.10.2017 г. и фактура № 2000000561/30.11.2017 г./ се твърди, че по отношение на тези вземания, ищецът не е имал правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, към момента на подаването на исковата молба до съда, тъй като към този момент не е бил титуляр на вземанията, поради нищожност на договора за цесия от 08.09.2017 г. в тази му част. С допълнителната си искова молба ищецът е приложил и нов договор за цесия от 25.02.2021 г., съгласно който договор е придобил вземанията по тези две фактури, на 25.02.2021 г., т.е. към момента на предявяване на иска за заплащане на същите не е имал правен интерес, а с допълнителната искова молба е предявил нов иск, като е поискал от съда разглеждане на претенцията му за заплащане на цената по същите две фактури, което е недопустимо. Претендира се недопустимост на производството в тази му част и се иска неговото прекратяване.

Оспорва се правилността на извода на съда, че „ДЛВ-СИ” ООД дължи заплащане на пълния размер на наемната цена по всички процесни фактури, издадени на основание договора за наем, с изключение на погасените чрез плащане две такива, с оглед обстоятелството, че на 30.06.2017 „Заводски строежи“ АД е продало на трето лице трафопост, който е предмет на договора за наем и е описан в Приложение № 1 към него, съответно според касатора, считано от тази дата задължението за плащане на наемна цена за трафопоста е към новия собственик, а не към праводателя на ищеца „Заводски строежи” АД и „ДЛВ-СИ’ ООД не дължи заплащане на наемна цена на него.

По отношение на дължимите неустойки за забава и мораторна лихва съгласно процесното споразумение от 08.02.2017 г., според касатора съдът неправилно е приел, че „ДЛВ-СИ” ООД дължи заплащане на пълния размер на претендираните неустойки за забава и мораторна лихва, тъй като заплащането им според споразумението се дължи по допълнително писмено посочена от „Заводски строежи” АД банкова сметка, каквато не е посочена, поради което и касаторът не отговаря за забавено изпълнение на задължението му за плащане на наемната цена.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, 3 по същество – отмяната му и отхвърляне на предявените срещу касатора искове, като неоснователни, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само общо се заявява, че обжалваното решение е очевидно неправилно, както и че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, като отговора на въпросите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, които твърдения следва да се квалифицират като такива за наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Твърди се противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховен съд по въпроса:

„От кого следва да бъде извършено уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземане, за да има същото действие спрямо длъжника, и какво следва да бъде съдържанието на уведомлението?” Сочи се, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл, че макар и длъжникът да не е получил изрично уведомление от цедента за извършената цесия, то той е бил уведомен с получаване на исковата молба, към която са приложени документи - договор за цесия и потвърждение от цедента към цесионера за извършената цесия, които, както съдът сам заключава, не са предназначени за изрично уведомяване на длъжника, но са довели до знанието му, че старият кредитор е прехвърлил вземането си. Според касатора така изложените от въззивния съд мотиви противоречат на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховен съд, както и на решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II т.о., ТК – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.

1, т. 1 от ГПК.

Поставя се въпросът: „Може ли цесионера по смисъла на чл. 99, ал.

4 от ЗЗД да уведоми ищеца за извършената цесия, като му изпрати копие на сключения договор за цесия?“ Сочи се, че въззивният съд е приравнил изпращането на договора за цесия от цесионера към длъжника, на 4 изпращане на съобщение от цедента към длъжника по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Според касатора допускайки, че цесионерът може да уведоми длъжника за сключената цесия чрез простото изпращане на копие на договора за цесия, въззивният съд създава недопустима практика, с която предвидената с чл. 99, ал. 4 от ЗЗД защита на длъжника от неправилно плащане към мним цесионер се обезсмисля и лесно може да бъде заобиколена от недобросъвестни лица, а даване на отговор на въпроса, дали може цесионерът по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД да уведоми ищеца за извършената цесия, като му изпрати копие на сключения договор за цесия, е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По-натам се твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния съд /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, формирана с решение № 118 от 2.06.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3769/2016 г., IV г. о., ГК и решение № 151 от 10.11.2009 г. на ВКС по т.д. № 811/2008 г., II т. о., ТК, по въпроса: „При извършена разпоредителна сделка с предмета на договора за наем новият собственик на вещта придобива ли права спрямо наемателя в качеството си на наемодател, встъпва ли в наемното правоотношение по силата на закона и на кого дължи заплащане наемателя?” Твърди се, че въззивният съд е приел, че дори и след извършената покупко-продажба на процесния трафопост „Заводски строежи” АД е продължил да бъде страна по процесния договор за наем и задължението за заплащане на наемна цена за ползването на трафопоста се дължи на него, а не на новия собственик, а съгласно установената практика на ВКС новият собственик на вещта придобива права спрямо наемателя в качеството си на наемодател, встъпил в наемното правоотношение по силата на закона, който с чл. 237 от ЗЗД установява правило за запазване действието на наемния договор спрямо приобретателя. Приобретателят на наетия имот встъпва в наемното правоотношение на мястото на наемодателя. Правата и задълженията на наемодателя преминават върху приобретателя, включително и правото да получава наема.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва 5 наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че: Установено е пред първата инстанция и не е спорно пред въззивната такава, че между „Заводски строежи“ АД и „ДЛВ-СИ“ ООД е сключен валиден договор за наем на оборудване и механизация от 19.10.2015 г., по силата на който „Заводски строежи“ АД е предоставило на „ДЛВ-СИ“ ООД за временно ползване описаните в Приложение № 1 към договора машини и оборудване, сред които и трафопост. Не е спорно между страните, че отдадените под наем машини и оборудване са предадени на наемателя и същият ги е ползвал, следователно, за наемодателя са възникнали вземания за уговорения месечен наем за периода на наемния договор.

Със споразумение от 08.02.2017 г. страните по договора за наем са се споразумели на първо място, че срокът за плащане на вече падежиралите неплатени наемни вноски към 17.01.2017 г., както и наемните вноски, които ще се дължат за периода до издаване от МС на решение по чл. 25, ал. 2 от Закона за подземните богатства (ЗПБ), се изменя на „до 5 работни дни от датата, на която наемателят ще подпише допълнително споразумение към договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства строителни материали - доломити от находище „Студена“, участък „Заводски строежи 2“ от 10.09.2008 г. с концедент българската държава и нов концесионер „ДЛВ-СИ“ ООД“ и на второ място, че договор за наем от 19.10.2015 г. ще се счита прекратен по право от деня на решението по чл. 25, 6 ал. 2 от Закона за подземните богатства. По делото е установено, че посоченото решение по чл. 25, ал. 2 ЗПБ е издадено на 17.11.2017 г., което означава, че от тази дата договорът между страните се смята прекратен, а допълнително споразумение към договора за концесия, по която страна е бил „Заводски строежи“ АД, е подписано на 15.12.2017 г., откогато е започнал да тече петдневният срок в работни дни за заплащане на дължимите се до момента наемни вноски, и е изтекъл на 22.12.2017 г. (20 и 21.12. са почивни дни). В обобщение съдът е приел, че в исковия период за наемни вноски наемният договор е бил действащ и същите са дължими в размер на 2400 лЕ. за м. март 2016 г. и по 2000 лЕ. за всеки от останалите месеци, като по съществото на спора е изложил и подробните си съображения за дължимост също и на претендираните от ищеца неустойки и лихви.