Определение № 1695 от 01.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1695 гр. София, 01.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002104943 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ПК „Солидарност“, против решение № 521 от 08.10.2024 г. по в. гр. д. № 464/2024 г. на Окръжен съд – Враца.

В касационната жалба се излагат съображения, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски.

Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и с наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Допуска ли се от правото на ЕС за конкуренцията по чл. 107, пар. 1 ДФЕС и Регламент (ЕО) № 2015/1589 на Съвета от 13 юли 2015 г. за установяване на подробни правила за прилагането на член 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз (който заменя Регламент № 659/1999 на Съвета), OB L 248, 24.9.2015 г., стр. 9-29, национална уредба или практика по тълкуване и прилагане на тази уредба, материализирани в приетото решение на ОС - Враца, обявяващо за собственост на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, гр. София („ЕРМ Запад“ ЕАД), като лицензиант по Закона за енергетиката, на сграда ползвана като трафопост и предоставя ли се непозволена държавна помощ от Република България в полза на „ЕРМ Запад“ ЕАД; 2. Допуска ли се от Конституцията на РБ и правото на ЕС, защитаващо правото на частна собственост по чл. 1 от Допълнителен протокол към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, защитена по чл. 13 от Конвенцията, национална уредба или практика по тълкуване и прилагане на тази уредба, позволяваща безвъзмездното отнемане на частна собственост от едно юридическо лице – ПК „Солидарност“, с. Гложене, 1 и предоставянето му на друго юридическо лице - „ЕРМ Запад“ ЕАД, и предоставя ли се с този акт непозволена държавна помощ от Република България в полза на „ЕРМ Запад ЕАД, и 3. Допуска ли се от правото на ЕС, предоставящо ефективни способи за защита на правото на частна собственост, по смисъла на чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, национална уредба или практика по тълкуване и прилагане на тази уредба, при която правото на собственост да възниква като функция на притежаван лиценз за осъществяване дейност в областта на енергетиката - чл. 58 и пар. 67, ал. 2, т. 9 ПЗР на Закона за енергетика и енергийна ефективност (отм.) и чл. 40, ал. 1, т. 2 и пар. 4 ПЗР на Закона за енергетиката, с което и да се изключи ефективна защита правото на собственост.

Излага се, че разрешенията на въззивния съд са в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България - решение № 22 от 10.12.1996 г. по к. д. № 24/1996 г. и решение № 12 от 04.06.1998 г. по к. д. № 13/1998 г., и решения на ЕСПЧ Beyeler v. Italy по жалба № 33202/96 и Iatridis v. Greece по жалба № 31107/96.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, който поддържа липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 94 от 19.04.2024 г. по гр. д. № 1126/2023 г. на Районен съд – Козлодуй, с което е отхвърлен предявен от ПК „Солидарност“ против „ЕРМ Запад“ ЕАД иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване правото на собственост и предаване на владението върху трафопост от 23 кв. м, намиращ се в сграда в кв. 36 по плана на с. Гложене, общ. Козлодуй.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след анализ и преценка на събраните доказателствени средства (писмени, гласни и експертно заключение), е приел, че процесният трафопост от 23 кв.м, предмет на ревандикационния иск, е изграден като такъв през 1974 г. и намиращ се вграден откъм задната страна на сграда, първоначално предназначена за автоспирка в селото, която след това поради нефункционалното й използване, е преустроена като павилион (сладкарница) на ПК „Солидарност“, които обекти по представената скица и удостоверение на павилион с трафопост са с обща площ от 114 кв.м - павилион от 91 кв.м и трафопост от 23 кв.м, и попадат в кв. 36 по плана на с. Грожене, общ. Козлодуй. Посочено е, че самостоятелното помещение на трафопоста се състои от три разпределителни кутии, в едната от които е монтиран маслен трансформатор, а другите две са входни и изходни кабелни линии, присъединени към обща единична шинна система, а на срещуположната страна на всяка е изградена електрическа разпределителна уредба. Приел е, че трафопостът е 2

„площадков енергиен обект“ по смисъла на пар. 1, т. 23 и 41 ДР на ЗЕ, представляващ съвкупност от два компонента - сграда и трайно прикрепени към нея електрически съоръжения, като е посочил, че като енергиен обект той не се изчерпва само със съответната система от електрически съоръжения и компоненти, а включва и сградата, респ. помещението, в които са монтирани същите. При обосноваване на изводите е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закон за електростопанството от 1948 г. (отм.), при действието на който е изграден процесният трафопост (през 1974 г., видно от скица и свидетелски показания), енергийните източници и всички съоръжения за производство, пренос и разпределение на енергията, както и електропромишленността са държавна общонародна собственост, като според чл. 3 от същия закон държавата е могла да преотстъпва на местните органи на държавна власт, държавните предприятия или обществени организации – водни синдикати, кооперации и др., строежа и експлоатацията на енергийни обекти от местно значение, или за собствени нужди. Посочил е също, че следващият Закон за електростопанството от 1975 г., в сила от 01.07.1976 г., е допускал по изключение електрически централи за производство на електрическа енергия и електрически уредби и мрежи за пренос и разпределение да бъдат придобити и притежавани в собственост от кооперации и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика” за задоволяване на собствени нужди. При съобразяване на постановките на ТР № 4 от 7.07.2010 г. по т. д. № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е направил извод, че е съществувала обща забрана за придобиването на енергийни обекти, обслужвали няколко потребители и съответно представляващи държавна собственост, от други правни субекти, включително и след влизане в сила на Закона за енергетиката и енергийната ефективност (ЗЕЕЕ, 1999 г., отм.) и действащия Закон за енергетиката, освен от притежаващите лиценз за осъществяване дейности в областта на енергетиката, поради изключването им от гражданския оборот. Последното е изведено и от анализа на разпоредбите на чл. 58, пар. 67, ал. 2 и ал. 9 ПЗР на отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност от 16.07.1999 г. и чл. 40, ал. 1, т. 2 и пар. 4 ПЗР на действащия ЗЕ.

Въззивният съд е изложил съображения, че в случая процесният трафопост не попада в хипотезата на чл. 3 от Закона за електростопанството от 1948 г. (отм.), тъй като от извършения анализ и съвкупна преценка на събраните доказателства е доказано, че той не е бил изграден за задоволяване на собствени нужди на кооперацията, а за обслужване на множество потребители както към момента на изграждане на трафопоста, така и към момента на снабдяването й с констативния нотариален акт. Не е и установено същият да е изграден от и със средства на ищцовата кооперация ПК „Солидарност“, вкл. и поради създаването й през 1990 г. Посочил е също, че ищецът не твърди, а и не е доказано от събраните доказателства по делото към момента, когато кооперацията се е снабдила с констативния нотариален акт № 175 от 30.12.1997 г., при действието на Закона за електростопанството (1975 г.,отм.), да му е издадено необходимото разрешение от Асоциация „Енергетика“, а предвид описаните в нотариалния акт приложения (молбадекларация, скица и удостоверение за базисна оценка) притежаването на лицензия не е удостоверено. При тези фактически и правни установявания въззивният съд е извел извод, 3 че процесният трафопост е представлявал държавна собственост и ПК „Солидарност” не се легитимира като негов собственик, като е намерил за успешно направеното от „ЕРМ Запад“ ЕАД оспорване на признатото с констативния нотариален акт право на собственост върху спорния трафопост, а предявеният ревандикационен иск – за неоснователен.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2 ГПК.

Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо. От прочита на въззивния акт не се констатира и вероятност за очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като квалифицирана форма на неправилност и която се поддържа от касатора за основание за допускането му до касационно обжалване. Не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие на допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Напротив, след самостоятелно извършен анализ на доказателствата и изясняване на делото от фактическа страна, въззивният съд е приложил относимата към правния спор правна уредба, регулираща собствеността върху енергийните обекти, проследявайки нейното развитие във времето и е обезпечил прилагането на императивно установените от законодателя правила в областта. Мотивите на въззивния съд за липса на изискуемите от закона предпоставки за признаване собствеността на правото на собственост на ищеца върху спорния трафопост като енергиен обект с особен статут и правен режим, не са явно необосновани, а последователни и логични. Те изцяло съответстват на трайно установената и последователно казуална практика на ВКС, според която общите енергийни уредби, какъвто е трафопост, който захранва няколко потребители, са държавна собственост по силата на чл. 2, ал. 1 ЗЕ (1948 г., отм.), и не могат да бъдат частна собственост, тъй като са изключени от граждански оборот – налице е правна невъзможност за тяхното деривативно придобиване, независимо дали организацията е инвестирала в изграждането им, като с последващите закони е предвидено държавната собственост върху енергийните обекти, установена в чл. 2, ал. 1 ЗЕ (1948 г., отм.) и чл. 2, ал.

1 ЗЕ (1975 г., отм.), да премине в собственост на енергийните предприятия (решение № 716 от 22.10.2010 г. по гр. д. № 810/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 440 от 23.12.2011 г. по гр. д. № 1605/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г. на ВКС, I г.о.).

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалвано също не са налице. Формулираните в изложението правни въпроси не са обусловили решаващите изводи от значение за изхода по конкретното дело, поради което за тях не е осъществена общата селективна предпоставка.