Решение № 105 от 12.04.2024, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 105 гр. Смолян, 12.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Сийка Златанова при участието на секретаря Сирма Купенова като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело № 20235440100993 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът А. М. Х. от с. ****, общ. *** е предявил срещу „***“ ЕООД, представлявано от *** обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, от които главен за заплащане на сумата от 90 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за заем от разстояние № 370900, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 24.10.2023 г. до окончателното плащане и евентуален иск. Претендира за деловодните разноски.

Фактическите твърдения, на които ищецът основава исковете, се свеждат до следното:

Страна е по Договор за заем от разстояние № 370900, сключен с ответника. Съгласно Договора се е задължил да върне сумата в общ размер на 460 лева, при сума на получаване 400 лева, заедно с лихва от 13,20 лв. и 46,80 лв. неустойка.

Платил по договора сумата от 490 лв. чрез Изи пей.

Твърди, че от страна на ответника не му е бил предоставен екземпляр от договора за заем, а само СЕФ, като в този смисъл няма изразено от негова страна валидно съгласие за сключване на договора, а поради липса на изискуемата форма същият е нищожен на осн. чл.

10, ал. 1 ЗПК..

Счита договора за кредит за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11, т. 12, т. 20, ал. 2, вр. чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът не съдържа необходимата информация – липсва погасителен план, липсва информация за наличие или липса на право 1 на отказ на потребителя, липса на общи условия, подписани от него. договорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява допълнителна печалба за кредитора, която не е включена в договорната лихва, не е посочен реалният лихвен процент.

ГПР не е реален, в него не е включена неустойката. Поради нищожността на договора ищецът е следвало да върне само чистата стойност на кредита. Сумата от 90 лв. като недължимо платена следва да му бъде върната, евентуално сумата от 46,80 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение на договора. Неустойката е нищожна на основание чл. 33, ал. 1 ЗПК и не отговаря на чл. 16 ЗПК, поради задължението на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя.

Претендира за разноски.

Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор на исковата молба. Счита исковете недопустими поради липса на правен интерес, тъй като ищецът е платил задължението си и не е оспорил своевременно действителността на клаузата за неустойка, което възражение настоящият състав на съда не приема за основателно. Оспорва исковете и като неоснователни.

Признава извършено плащане от ищеца в общ размер на 490 лв., но въпреки това счита, че задължението не е погасено изцяло, прави възражение за прихващане. Твърди, че с плащането са погасени 397,44 лв. главница, 13,20 лв. лихва, 46,80 лв. неустойка, 30 лв. такса просрочие, 2,56 лв. законна лихва. Твърди, че с неустойката се обезпечава договора и тя не е задължително условие за сключване на договора и не е част от задължителното съдържание на договора. Дали договорната лихва противоречи на добрите нрави следва да се преценява индивидуално. В цитираната от ищеца практика ВКС не се е произнесъл по договори по ЗПФУР, приет през 2007 г., поради което я счита за неотносима към спора по делото.

Прилага актуална съдебна практика. Твърди, че недействителността на двете клаузи не води до недействителност на договора, не са част от задължителното му съдържание. Сумата от 90 лв. включва 46,80 лв. неустойка и 13,20 лв. договорна лихва и вземането за разликата от 30 лв. не е ликвидно и изискуемо, не е определено по основание и размер и се иска да бъде отхвърлено. Моли да бъде прихваната неплатената главница от ищеца в размер на 2,56 лв. с претендираната сума от 90 лв.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. В писмено становище пълномощникът адв. *** моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира за присъждане на направените от ищцата разноски, съобразно представения списък, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер на 480 лв. с ДДС.

Ответникът „***“ ЕООД не се представлява, в писмено становище процесуалният представител юр. *** моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира за разноски.

След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, Съдът прие за установено от фактическа страна следното:

На 22.01.2022 г. между „***“ ЕООД като кредитор и А. М. Х. като кредитополучател 2 е сключен договор за паричен заем № 370900, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 400 лева, който последният се задължил да плати на една погасителна вноска в срок от 30 дни, с падеж 21.02.2022 г..

Кредитополучателят се е задължил да върне кредита ведно с месечна договорна лихва от 13,20, при фиксиран лихвен процент 40,15 %, при ГПР 48,44 %. Общият размер на всички плащания възлиза на 460 лв. при непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 и изплащане на погасителните вноски в срок, видно от стандартния европейски формуляр – приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК.

Ищецът не оспорва факта, че сумата по кредита му е била предоставена от кредитора, като е преведена по посочената от него банкова сметка, видно от приложеното към исковата молба писмо по електронна поща /стр. 8/.

Според т. 8 от СЕФ страните се съгласили кредитополучателят да обезпечи договора за потребителски кредит в пет-дневен срок от сключването му с банкова гаранция, две физически лица – поръчител, отговарящи на посочените условия.

На 15.03.2022 г. ищецът чрез **** М.а Х.а е извършил плащане на сумата от 490 лв. чрез Изи пей по договора за кредит, видно от разписката на стр. 10.

От страна на кредитора са изпратени на 01.06.2023 г. две писма по ел. поща, първото в 12:45 часа с уведомление за забавено плащане на сумата от 460 лв. и покана за плащане в 3 дневен срок, както и напомняне за дължими мораторни лихви за всеки ден забава, а второто в 12:49 часа с уведомление за забавено плащане на сумата от 480 лв..

При така установената фактическа обстановка, Съдът направи следните правни изводи:

Предявеният иск е процесуално допустим, предявен между надлежно легитимирани страни – страните по договорното кредитно правоотношение.

Безспорно се установи, че в случая между ищеца и ответника е бил сключен договор за потребителски кредит, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът е кредитор.

Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими изискванията на ЗПК. Отделно от това сключеният договор за потребителски кредит представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП , поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т.

3

20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.

Според чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Ищецът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключила през 2021 г. договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност.

Съдът извърши служебна проверка на цитираните текстове от ЗПК във връзка с изложените твърдения от ищеца за нищожност на клаузата за неустойка.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК въвежда изисквания за формата на договора договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал. 2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Тъй като ответникът не представя сключения между страните договор, то на основание чл. 161 ГПК съдът приема за доказано твърдението на ищеца, че платените 60 лв. над заемната сума от 400 лв., са съответно 13,20 лв. за лихва и 46,80 за неустойка.

Предвиденият в чл. 8 от СЕФ 5-дневен срок за обезпечаване на кредита е трудно изпълним както за осигуряване на банкова гаранция, така и за двама поръчители.

Оспорената от ищеца клауза, предвиждаща заплащането на неустойка от страна на кредитополучателя при неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита, е нищожна.

Според чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.

В мотивите на т. 3 ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е възприето становището за нищожност на клауза за неустойка, когато условията, при които е договорена, противоречат с нейните функции и с принципите на справедливост в гражданските и търговските правоотношения. В мотивите на ТР е прието, че съдът следи служебно за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка. Преценката за нищожност се извършва в 4 зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл е решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о. и др..

Предвидената в СЕФ и договора за кредит неустойка за неизпълнението на договорно задължение за представяне на обезпечение на договора чрез банкова гаранция или поръчители, отговарящи на условията на чл. 8 е нищожна. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора чрез представяне на банкова гаранция или двама поръчители, отговарящ на изискванията на кредитора, в петдневен срок от сключване на договора, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер на 46,80 лв., без изрично да е посочен размерът на неустойката в СЕФ, респ. в договора за кредит, а съдът извлича нейния размер от логическото тълкуване на клаузите определящи общата сума за връщане по кредита и сумата за връщане в случай на неизпълнение на задължението за обезпечение, като е предвидено, че неустойката следва да бъде заплатена ведно с главницата и лихвата на една вноска.