Решение № 528 от 16.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 528 гр. София, 16.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100510981 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 21.04.2021 год., постановено по гр.дело №3256/2017 год. по описа на СРС, ГО, 45 с-в, ТР. Н. К. и Д. Б. К. са осъдени да заплатят солидарно на „П.Л.“ АД по искове с правно основание чл. 240 вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД сумата от 3 773.35 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №FL216604 от 15.01.2007 год., сключен с „Ю.Б.“ АД /с предишно наименование „Б.П.Б.“ АД/, дължима за периода от 15.01.2012 год. до 15.01.2015 год., вземанията по който са прехвърлени на „Б.Р.С.“ АД по силата на договор за цесия от 12.09.2007 год., а впоследствие на ищеца по силата на договор за цесия от 30.03.2009 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.01.2017 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 288.42 лв., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и периоди /като погасен по давност/ и ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 449.58 лв.

Решението е постановено при участието на привлечени от ищеца трети лица-помагачи „Ю.Б.“ АД и „Б.Р.С.“ АД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците ТР. Н. К. и Д.

Б. К.. Жалбоподателите поддържат, че предявените искове са недопустими. На основание 1 чл. 297 ГПК, влязлото в сила решение било задължително за съда, който го бил постановил и за всички съдилища. През 2013 год. ищецът завел срещу ответниците заповедно производство, а впоследствие предявил по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, по които било образувано гр.дело №45851/2013 год. по описа на СРС. С решение по посоченото дело, което било влязло в сила, исковете били изцяло отхвърлени, като съдът бил приел, че договорът за кредит е бил прекратен от ищеца, а вземанията са погасени по давност. Сочат също така, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ищецът няма задължение да води отчетност на кредита в БНБ и че била неприложима нормата на чл.

15, ал. 1 от Наредба №22 от 16.07.2009 год. Справката от БНБ – Централен кредитен регистър представлявала официален документ, като според същата към 31.12.2012 год. липсвало задължение за главница по процесния договор за кредит. Това съответно представлявало извънсъдебно признание на първоначалния кредитор „Ю.Б.“ АД, че задълженията по кредита са погасени и няма дължими суми за главница. Според чл. 15 от горепосочената наредба, когато банката кредитор била прехвърлила вземането си по кредит на лице, което не е банка или финансова институция, но продължавала да администрира погашенията към кредита, информацията към ЦКР за този кредит и за настъпилите изменения по него се подавали от банката, прехвърлила вземането по кредита. Следователно възражението на ответниците за недължимост на процесната сума било основателно. По делото липсвали доказателства за счетоводните записи при ищеца. Освен това търговските и счетоводните книги следвало да бъдат преценени от съда според тяхната редовност и с оглед другите обстоятелства по делото, като редовността им не трябвало да се презюмира, а трябвало да бъде установено по безспорен начин и да се обсъди в съвкупност с останалите доказателства – чл. 182 ГПК и чл. 55, ал. 1 ТЗ. На следващо място поддържат, че не били уведомени за прехвърлянето на вземанията нито от банката, нито от „Б.Р.С.“ АД. Ищецът не бил страна, от която трябва да се получава уведомление. Уведомлението следвало да бъде отправено от стария кредитор. Нямало и данни ищецът да е бил упълномощен от старите кредитори. Липсвали доказателства, че процесното вземане е предмет на договора за цесия, сключен от ищеца – не били представени Приложение №1 и 2, а отделно от това не били настъпили условията по чл. 2.1 вр. с чл. 4.1.1. от договора за цесия. Последното плащане по кредита било направено на 25.07.2008 год., като съгласно чл. 15 от договора за кредит, при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита, вземането на банката ставало предсрочно изискуемо. Изискуемостта настъпвала без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Т.е. в частност предсрочната изискуемост била настъпила на 15.08.2008 год., от която дата до момента на подаване на исковата молба били изтекли повече от девет години. В този смисъл вземанията били погасени по давност. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „П.Л.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Исковете, предмет на гр.дело №45851/2013 год. по описа на СРС, 67 с-в, били отхвърлени не поради несъществуване на претендираните вземания, а 2 поради ненастъпването на предсрочната им изискуемост. В случая не била налице хипотезата на чл. 15, ал. 1 от Наредба №22 от 16.07.2009 год. за Централния кредитен регистър, тъй като между цедента и цесионера липсвала уговорка за продължаване обслужването и администрирането на плащанията от предходните кредитори. Ищецът не бил институция по смисъла на чл. 4, ал. 1 от наредбата, поради което нямал задължение за подаване на информация за кредитната задлъжнялост в ЦКР към БНБ. По делото били представени доказателства, от които било видно, че ответниците са редовно уведомени за извършената цесия. А и това уведомяване можело да бъде извършено и в хода на исковото производство. Предсрочната изискуемост не настъпвала автоматично, а изискуемостта на всяка отделна вноска настъпвала на датата на нейния падеж, от който момент започвал да тече и давностния срок, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.

430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Доводите на жалбоподателите за недопустимост на решението на СРС са неоснователни по съображения, които ще бъдат изложени по-долу.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че на 15.01.2007 год. е бил сключен договор за потребителски кредит №FL216604 между „Б.П.Б.“ АД /чийто правоприемник е „Ю.Б.“ АД/ и двамата ответници, по силата на който банката предоставила на кредитополучателите кредит в размер на 8 000 лв., а последните се задължили да го върнат в срок от 96 месеца – до 15.01.2015 год., ведно с лихва,формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка – 0.10 пункта, или при лихвен процент от общо 7.75 % - към момента на сключване на договора, като през първите шест месеца се дължала фиксирана лихва от 7.00 %, на месечни вноски, с падеж на всяка вноска – 15-то число на месеца, съгласно погасителен план. Съгласно чл. 15 от договора, при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е 3 вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при неизпълнението на което и да е друго задължение по договора, вземането на банката за възстановяване на целия кредит ставало предсрочно изцяло изискуемо, без да се прекратява действието на договора, като изискуемостта настъпвала без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните.

Сумата по кредита била преведена по банков път на Т.К. на 15.01.2007 год. Ответниците заплатили на банката сумата от 2 025.79 лв., с която била погасена главница в размер на 1 144.66 лв., както неизплатената част от главницата възлизала на 6 855.34 лв.

На 12.09.2007 год. между банката и „Б.Р.С.“ АД бил сключен договор за прехвърляне на вземания /цесия/. По отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част /подписан от страните/, което е представено по делото, като в същото фигурират вземанията по процесния договор, сключени с ответниците, а именно: 6 855.34 лв. – главница и 584.49 лв. – лихви.

На 30.03.2009 год. между банката и „Б.Р.С.“ АД, от една страна и ищцовото дружество, от друга страна, бил сключен договор за прехвърляне на вземания /цесия/. По отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част /подписан от страните/, което е представено по делото, като в същото фигурират вземанията по процесния договор, сключени с ответниците, а именно: 6 855.34 лв. – главница и 584.49 лв. – лихви.

Установено е също така, че банката и „Б.Р.С.“ АД са упълномощили ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията, предмет на горепосочените договори за цесия за извършеното прехвърляне /виж пълномощни на л. 37 и 38 от първоинстанционното дело/.

Като доказателство е прието гр.дело №45851/2013 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, от което е видно, че същото е било образувано по искова молба на „П.Л.“ АД, с която срещу ТР. Н. К. и Д. Б. К. са били предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 430 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца сумата от 6 855.34 лв. – главница по процесния договор за кредит и сумата от 7 275.29 лв. – договорна лихва за периода от 15.01.2007 год. до 25.04.2013 год., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №22668/2013 год. по описа на СРС, ГО, 59 с-в. Към исковата молба са били приложени преписи от горепосочените договори за цесия и уведомления по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, които са били връчени на ответниците на 19.02.2014 год. С решение по посоченото дело от 04.11.2015 год. исковете са били отхвърлени, като първоинстанционният съдебен акт е бил потвърден с решение от 24.06.2016 год., постановено по в.гр.дело №1729/2016 год. по описа на СГС, ГО, ІV-А с-в, в което е прието, че исковете са неоснователни само защото не е настъпила предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 23.05.2013 год. /поради което не са обсъждани възраженията за неравноправност на клаузи от договора за кредит и за погасителна давност/.

Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани със съществуването на вземането за главница и дали ищецът се легитимира като 4 негов кредитор, с началния момент на изискуемост на процесното вземане и дали то е погасено по давност с оглед своевременно релевираното от ответниците в писмения отговор на исковата молба възражение /чл. 131 ГПК и чл. 120 ЗЗД/.

Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД.