Решение № 371 от 16.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 371 гр. София, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002101189 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 729/26.01.2024 година, подадена от С. Й.

С . и касационна жалба с вх. № 463/18.01.2024 година, подадена от Прокуратурата на Република България, д в е т е против решение № 222/18.12.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 537/2023 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е изменил първоинстанционното решение № 1085/21.07.2023 година на Окръжен съд Пловдив, ІV‑ти състав, постановено по гр. д. № 402/2023 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС е осъдена да заплати на С. Й. С. сумата от 12 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС за период от 3 месеца и 18 дни за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, в който спрямо него е била изпълнявана мярка за неотклонение 1

„задържане под стража“ в Затвора гр.П. съгласно определение от 25.10.2017 година по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, който срок не е могъл да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наказанието „лишаване от свобода“, наложено на ищеца с влязлата впоследствие в сила на 09.08.2022 година присъда по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, като за разликата над уважения размер от 12 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 80 000.00 лева искът е отхвърлен.

В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Апелативен съд Пловдив, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с предявеният от С. Й. С. иск да бъде отхвърлен изцяло или размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде значително намален.

Ответникът по тази касационната жалба С. Й. С. не е подал отговор на същата, а също така не е изразил изрично становище относно допустимостта и основателността й.

В подадената от С. Й. С. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 20.12.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 463/18.01.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря 2 на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С. Й. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.01.2024 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 729/26.01.2024 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 3889/14.08.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси

1. за това длъжен ли е въззивният съд при изразяване на решаващата си воля по същество да се съобрази, че чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС изключва отговорността да са причинени вреди при законно задържане и отхвърля ли се искът за обезщетение за вреди при задържане постановено на законово основание-чл. 309, ал. 1 и ал. 2 от НПК и потвърдено окончателно относно законосъобразността на задържането основание ли е да се прецени, като ненарушаващо чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС?;

2. за това необходимо ли е да е установено предварително в производство по обжалване незаконосъобразността на задържането и едва при отмяната му да се счита, че е налице нарушение на КПЧОС и да се присъжда обезщетение?;

3. за това следва ли и на какво основание да се прилага разпоредбата на чл.

59 от НПК след като по правната си характеристика не е с окончателен характер и възможно ли е да се въведе като допълнително самостоятелно основание, за да се определи деликтна отговорност-неприлагането на чл.

59 от НПК за да се определи деликтна отговорност, след като не е предвидено в чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС?;

4. за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди хипотезите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ, при определяне на крайния размер на обезщетението, като вземе предвид и доказателствата за съпричиняване от страна на пострадалия и държавата отговаря ли за вреди, ако увреждането е причинено от пострадалия?;

5. както и за това какви са задълженията на въззивната инстанция във връзка с прилагането на чл. 9, чл. 10, чл. 12, чл. 235, чл. 236, ал. 2 от ГПК, 3 а именно длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства и мотиви по тях, като при неизпълнение на тези задължения осъществено ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да е основание за отмяна на решението,

6. както и при обсъждането от значение ли е при оценката на официалните свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179 от ГПК, кое длъжностно лице удостоверява началото и края на периода, за който се присъжда обезщетението и трябва ли да се съобрази единствено издаденият документ от компетентния за това орган по чл. 416, ал. 2 от НПК и чл. 5 от ЗИНЗС?

7. за това как се прилага установения с чл. 52 от ЗЗД, критерий за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при иск по чл. 2 от ЗОДОВ? и

8. за това длъжен ли е въззивният съд при определяне на размера на обезщетението да вземе предвид икономическия растеж, стандарта на живот, средностатистическите показатели на доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането и фактическото несъобразяване с тях основание ли е да се отмени въззивното решение изцяло или частично?,

По отношение на първите два въпроса трябва да се има предвид това, че в първоначалната си редакция, до изменението й обнародвано в ДВ бр.

98/11.12.2012 година, чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, предвиждаше, че Държавата отговаряше за вредите причинени на гражданите от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законово основание. При тази редакция на разпоредбата предварителната отмяна на отмяната на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ се поставяше като задължително условие (предпоставка) за ангажиране на отговорността на Държавата за претърпените от мярката вреди. Без наличието на тази предварителна отмяна искът за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ не можеше да бъде предявен, съответно уважен. Съдът разглеждащ иска за обезщетението не беше 4 компетентен да се произнася по въпроса за законосъобразността на задържането, а само по въпросите претърпени ли са вреди от задържането, какъв е техния размер и налице ли е съпричиняване от страна на ищеца.

Затова не можеше да се търси обезщетение за вреди от настъпила впоследствие, след вземането на мярката за неотклонение, незаконосъбразност на задържането, в случаите когато фактите довели до същата не обуславяха едновременно с това и възможност да се иска отмяна на мярката.

След изменението от 2012 година чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ вече предвижда, че Държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от разследващите органи, прокуратурата или съда при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 04.11.1950 година. Целта на законодателя е била да уреди чл. 2, ал. 1, т.

1 от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл. 13 от КПЧОС при нарушения на чл. 5, § 1 от КПЧОС, без да се поставят ограничения с оглед на вида на нарушението и без изключването на някои от тях от обхвата на разпоредбата. Защитата обхваща всички възможни нарушения на изискванията за законосъобразност на лишаването от свобода в хипотезите на чл. 5, § 1 от КПЧОС, така както същите са установени и конкретизирани с решенията на ЕСПЧ, като за упражняването й не могат да се поставят допълнителни условия ограничаващи правото по чл. 5, § 5 от Конвенцията, освен, ако такива не са изрично признати с практиката на ЕСПЧ.

Националното право не може да ограничава защитата по чл. 5, § 5 от КПЧОС, тъй като при наличието на такива ограничения е възможно лицето да е в невъзможност или съществено затруднение да получи обезщетение за нарушените си права въпреки, че самото нарушение е установено с решение на ЕСПЧ (решение на ЕСПЧ от 29.11.1988 година по делото Б. и други срещу Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия по жалби № 11 209/1984 година, № 11 234/1984 година, № 11 266/1984 година и № 11 386/1985 година, решение на ЕСПЧ от 18.07.1994 година по делото Уин срещу Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия по жалба № 15 484/1989 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 08.04.2024 година по 5 делото Ханъмов срещу България по жалба № 44 062/1998 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 08.07.2024 година по делото Б. срещу България по жалба № 39 270/1998 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 08.07.2024 година по делото В. срещу България по жалба № 42 987/1998 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 20.10.2024 година по делото Б. срещу България по жалба № 47 799/1999 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 24.03.2005 година по делото С. срещу България по жалба № 9808/2002 година).

Уважаването на иска по чл. 2, ал. 1, пр. 1 от ЗОДОВ е предпоставено от установяване на твърдените от ищеца нарушения на чл. 5, § 1 от КПЧОС.

Същите могат да бъдат свързани както със самото вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“, така и с настъпили впоследствие факти, които да доведат до нарушение на чл. 5, § 1 от КПЧОС, въпреки че при вземането й не са били нарушени законовите изисквания за това. Част от действията на съответните органи, водещи до такива нарушения са от такова естество, че не подлежат на инстанционен контрол и при тях отмяната на мярката за неотклонение „задържане под стража“ не може да бъде разглеждана като задължителна предпоставка за предявяване на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. С оглед тези нарушения не винаги е достатъчно мярката за неотклонение „задържане под стража“ да бъде взета на законова основание и да е била потвърдена по реда на инстанционния контрол за да бъде отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за да се счете, че претенцията за обезщетение е неоснователна. Затова, след горепосоченото изменение на разпоредбата, отмяната на мярката за неотклонение трябва да бъде разглеждана като един от случаите, в който може да бъде търсена отговорността на Държавата за вреди, а не като задължителна предпоставка за иска. От новата редакция на закона следва, че вече не е необходимо задължително да бъде установено в предварително производство по обжалване незаконосъобразността на задържането, за да се счита, че е налице нарушение на КПЧОС и да се присъжда обезщетение за претърпените вреди, а дали такова е налице ще подлежи на конкретна преценка от съда, разглеждащ иска за обезщетение, с оглед твърдените нарушения на чл. 5, § 1 от КПЧОС.