Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 11503 от 21.10.2022, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 25648/2022
Вид
Решение № 11503
Подписан
21.10.2022
В сила
24.07.2023
Състав
КРИСТИЯН РОСЕНОВ ТРЕНДАФИЛОВ

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 124 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 154 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 371 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 416 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 433, ал. 1, т. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 47, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 116, б. "а" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 117, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 18 · Закон за частните съдебни изпълнители
  • чл. 25, ал. 1 · Наредба за заплащането на правната помощ

РЕШЕНИЕ

№ 11503 гр. С., 21.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. Д.А като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20221110125648 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от В. М. Р., чрез адв. В., срещу „Кей Би Си Банк България“ ЕАД (с предходно наименование „Райфайзенбанк България” ЕАД), с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника чрез принудително изпълнение следните суми: 2077,73 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 29.05.2006 г., ведно със законната лихва за периода от 11.10.2013 г. до изплащане на вземането; 379,80 лeвa – лихва за периода 15.03.2011 г. – 14.05.2013 г.; 671,11 лeвa – наказателна лихва за периода 15.04.2011 г. – 10.10.2013 г., както и 295,57 лeвa – разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2013 г. по ч.гр.д. № 42761/2013 г. по описа на СРС, 49 състав, за събирането на които е образувано № 20208400400674 по описа на ЧСИ М.Ц., поради погасяването на вземането по давност.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че с изпълнителен лист от 21.10.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 42761/2013 г. по описа на СРС, 49 състав, е бил осъден да заплати на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД следните суми: 2077,73 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 29.05.2006 г., ведно със законната лихва за периода от 11.10.2013 г. до изплащане на вземането; 379,80 лв. – лихва за периода 15.03.2011 г. – 14.05.2013 г.; 671,11 лв. – наказателна лихва за периода 15.04.2011 г.

– 10.10.2013 г., както и 295,57 лв. – разноски по делото. Въз основа на горецитирания изпълнителен лист било образувано изп. д. № 20138390400849 по описа на ЧСИ И.К..

Поддържа, че последното валидно изпълнително действие било извършено на 21.03.2014 г., поради което на 09.04.2020 г. образуваното изпълнително дело № 20138390400849 по описа 1 на ЧСИ Киразиева било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На 01.09.2020 г. било образувано ново изпълнително дело № 20208400400674 по описа на ЧСИ М.Ц., но въз основа погасени по давност на 21.03.2019 г. вземания по издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 21.10.2013 г. по ч.гр.д. № 42761/2013 г. по описа на СРС, 49 състав. Поддържа, че вземанията, претендирани с горецитирания изпълнителен лист, се явявали погасени по давност към датата на подаване на исковата молба, тъй като считано от 21.03.2014 г. до 21.03.2019 г. е изтекъл петгодишен период от време, през който взискателят бездействал. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като признае за установено, че ищцата не дължи на ответника следните суми: 2077,73 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 29.05.2006 г., ведно със законната лихва за периода от 11.10.2013 г. до изплащане на вземането; 379,80 лв. – лихва за периода 15.03.2011 г. – 14.05.2013 г.; 671,11 лв. – наказателна лихва за периода 15.04.2011 г. – 10.10.2013 г., както и 295,57 лв. – разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2013 г. по ч.гр.д. № 42761/2013 г. по описа на СРС, 49 състав, за събирането на които е образувано № 20208400400674 по описа на ЧСИ М.Ц., поради погасяването на вземането по давност.

Претендира направените по делото разноски.

В срока за отговор ответникът, чрез юрк. Н., оспорва предявения иск при възражения, че преди да изтекат пет години от 26.06.2015 г. и след това броейки още 69 дни от извънредното положение, по време на което давността е спряла да тече, т.е. преди 04.09.2020 г., банката е предприела изпълнително действие – наложен запор на банкова сметка, което е прекъснало погасителната давност. Ето защо моли исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна, като претендира и направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 21.10.2013 г. в полза на „Райфайзенбанк България” ЕАД е бил издаден изпълнителен лист срещу В. М. Р., въз основа на заповед за изпълнение от 21.10.2013 г. на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 42761/2013 г. по описа на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 49 състав, за осъждане на длъжника да заплати на кредитора следните суми: 2077,73 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 29.05.2006 г., ведно със законната лихва за периода от 11.10.2013 г. до изплащане на вземането; 379,80 лeвa – лихва за периода 15.03.2011 г. – 14.05.2013 г.; 671,11 лeвa – наказателна лихва за периода 15.04.2011 г. – 10.10.2013 г., както и 295,57 лeвa – разноски по делото.

Въз основа на издадения изпълнителен лист кредиторът е подал на 21.11.2013 г. молба до частен съдебен изпълнител И.М. - К., с рег. № 839 на КЧСИ за образуване на изпълнително производство. С молбата, взискателят поискал да бъдат наложени запори на банковите сметки в „Райфайзенбанк България” ЕАД на името на посочения по – горе 2 длъжник, както и запор върху трудовото възнаграждение на задълженото лице, в случай че е страна по трудово правоотношение. С молбата взискателят възложил по чл. 18 ЗЧСИ извършване на действия по принудително събиране на вземанията.

Въз основа на подадената молба и с разпореждане на частния съдебен изпълнител било образувано изпълнително дело под № 20138390400849, като със съобщение с изх. № 3248 от 20.03.2014 г. е била изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника В. М. Р., която била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.

На 20.03.2014 г. от частния съдебен изпълнител били изпратени запорни съобщения до „Райфайзенбанк България” ЕАД, „Банка ДСК“ ЕАД, „Централна кооперативна банка“ АД и „Обединена българска банка“ АД, получени на 24.03.2014 г., за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника В. М. Р..

На 21.03.2014 г. от частния съдебен изпълнител били изпратени и запорни съобщения до „Първа инвестиционна банка” АД и „УниКредит Булбанк“ АД за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника В. М. Р..

С молба от 29.09.2016 г., подадена от „Райфайзенбанк България” ЕАД, чрез адв. Д., до ЧСИ И.К., взискателят поискал да бъде извършена справка в НОИ и при наличие на трудови договори да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.

С постановление от 09.04.2020 г. на ЧСИ И.К. изпълнителното производство по изп.д.

№ 20138390400849 било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

С молба от 27.04.2020 г., подадена от „Райфайзенбанк България” ЕАД, чрез юрк. Н., до ЧСИ И.К., взискателят поискал да му бъде върнат изпълнителният лист в оригинал, което било сторено на 26.05.2020 г.

Въз основа на върнатия в оригинал изпълнителен лист кредиторът е подал на 01.09.2020 г. молба до частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег. № 840 на КЧСИ за образуване на изпълнително производство. С молбата, взискателят поискал да бъдат наложени запори на банковите сметки в „Райфайзенбанк България” ЕАД на името на длъжника В. М. Р.. Въз основа на подадената молба било образувано изпълнително дело под № 20208400400674, като със съобщение с изх. № 13694 от 02.09.2020 г. е била изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника В. М. Р., която била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.

На 02.09.2020 г. от частния съдебен изпълнител било изпратено и запорно съобщение до „Райфайзенбанк България” ЕАД, получено на 03.09.2020 г., за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника В. М. Р..

При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Предмет на производството по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК е съществуването на изпълняемото материално право, за което е издаден изпълнителен титул, а не законосъобразността на провежданото изпълнение. Изпълняемото материално право обхваща вземанията, така както са посочени в изпълнителния титул, а защитата може да се основава единствено на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в 3 производството, в което е издадено изпълняваното решение, тъй като за фактите към този момент се формира силата му на пресъдено нещо, респективно след срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК в заповедното производство, тъй като към датата неговото изтичане настъпва преклудиращото действие за сочене на възражения.

В разглеждания случай ищецът основава отрицателния си установителен иск на петгодишна погасителна давност, текла от 21.03.2014 г. – последното според ищеца изпълнително действие по образуваното изпълнително дело 20138390400849, като сочи, че считано от 21.03.2019 г. вземанията са били погасени по давност. Т. е. претенциите са основани на новонастъпили факти, което съответно обуславя наличието на правен интерес за ищеца да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемите права.

Предвид това, че е предявен от ищеца отрицателен установителен иск, при разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 154 ГПК, в тежест на ответника е да докаже, че разполага с вземания в претендираните размери, които подлежат на принудително изпълнение, вкл. извършването на действия по спиране или прекъсване на течащата срещу вземанията погасителна давност по смисъла на ЗЗД.

Настоящият съдебен състав приема, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно издава изпълнителен лист.

С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.

116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж например Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о., ГК.

По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице влязла в сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал.

2 ГПК (в този смисъл са Решение № 94 от 26.01.2022 г. по в.гр.д. № 8642/2021 г. по описа на СГС; Решение № 264116 от 22.06.2021 г. по в.гр.д. № 6860/2020 г. по описа на СГС, III – „Б“ въззивен състав; Решение № 1057 от 13.02.2019 г., постановено по в. гр. д. № 5532/2018 г. по описа на СГС, ГО, II – „Е“ въззивен състав; Решение № 2532 от 23.04.2020 г.

4 постановено по в. гр. д. № 10580/2019 г. по описа на СГС, ГО, III – „Б“ въззивен състав, Решение № 791 от 24.04.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3948/2012 г. по описа на САС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 310 от 27.02.2014 г. по гр.д. № 6240/2013 г. по описа на ВКС, III г.о.; Решение № 3857 от 12.06.2018 г., постановено по в. гр. д. № 2731/2018 г. по описа на СГС, ГО, IV – „А“ въззивен състав; Решение № 577 от 26.01.2018 г., постановено по в. гр. д. № 5723/2017 г. по описа на СГС, ГО, II – „В“ въззивен състав; Решение № 5246 от 14.07.2017 г. по гр. д. № 2532 / 2017 г. по описа на СГС, ГО, II – „Е“ въззивен състав и др.).