Определение № 228 от 22.07.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 228 гр. Търговище, 22.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МАРИАНА Н. ИВАНОВА

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА като разгледа докладваното от БИСЕРА Б. МАКСИМОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500177 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 274 от ГПК във връзка с чл. 413, ал. 2 ГПК.

С Разпореждане № 1264 от 28.06.2024 година, постановено по ч. гр. дело № 907 по описа за 2024 година на Районен съд – Търговище е отхвърлено заявлението, подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление в (населено място), представлявано от Ю. Ю., чрез пълномощник - юрисконсулт И. Н. Н., против К. Р. К., ЕГН **********, с настоящ адрес: (населено място), за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, САМО В ЧАСТТА за 143.46 лв. договорна лихва за периода от 16.05.2023 г. /падеж на първа неплатена погасителна вноска/ до 15.06.2024 г. /падеж на последна погасителна вноска/;

130.56 лв. - обезщетение за забава, считано от 16.05.2023 г. до 27.06.2024 г., както и в останалата част за разноските над присъдения в заповедта размер, като НЕОСНОВАТЕЛНО, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.

Срещу така постановеното разпореждане е постъпила частна жалба от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, чрез юрисконсулт Н. Г. П.-А.. Разпореждането се обжалва изцяло. В частната жалба се излагат следните аргументи:

Процесният договор съдържа всички задължителни реквизити относно цялата необходима информация, касаеща условията за издължаване на кредита 1 и не противоречи на императивните правила на Закона за потребителския кредит. Клаузите на договора за кредит са индивидуално уговорени, такива, с които ответникът изрично се е съгласил, подписвайки го, като доброволно се е задължил за връщане на съответните суми. Постигнатите договорености между ответника и цедента напълно съответстват на действащото българско и европейско законодателство в този аспект и не противоречат на императивните правни разпоредби и добрите нрави, залегнали в ЗЗД и ЗПК.

Твърди се, че погрешно първоинстанционният съд е приел, че в процесния случай са нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК изисква да се посочат не всички разходи част от ГПР, а допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата „допускания“ тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а и в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания, са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Не се нарушени изискванията на ЗПК. По делото се установи безпротиворечиво, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент, което изключва задължението на кредитодателя в съглашението да инкорпорира и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. В договора е посочен както годишния процент на разходите по кредита, така и общата сума, дължима от потребителя към момента на сключване на договора за кредит. Отделно в чл. 3 е посочено, че началната дата за изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна.

Цитира се практика на българските съдилища по сходни казуси.

Предвид изложеното моли съда да отмени атакуваното разпореждане като неправилно и незаконосъобразно и да се произнесе по съществото на въпроса.

Въззивният съд констатира, че частната жалба е депозирана в законоустановените срокове от процесуално легитимирана страна при наличие на правен интерес. Оспорва се подлежащ на обжалване акт, поради което жалбата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, като съобрази аргументите на страните и с оглед правомощията си 2 по чл. 278 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред РС – Търговище е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу К. Р. К. за парично вземане, произтичащо от цедирано вземане по Договор за кредит и покупка на стоки или услуги № CREX-19334029, сключен на 28.05.2022 година между БНП Париба Пърсънъл Файненс, клон България и К. Р. К..

Установява се, че кредитополучателката К. Р. К. е закупила хладилник LIEBHERR на стойност 1 120 лева. Размерът на кредита е посочен като 1 335.04 лева при месечна погасителна вноска от 77.32 лева, 24 броя вноски; обща стойност на плащанията – 1 855.04 лева, годишен процент на разходите /ГПР/ - 37.41%; лихвен процент – 32.20%. Отделно от така сключения договор, кредитополучателят е бил застрахован лично той, както и и закупената стока срещу допълнителната сума от 215.04 лева.

По съществото на спора настоящия съдебен състав приема следното:

Обсъжданият договор представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Настоящият съдебен състав приема, че в случая е нарушено изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като макар да е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, в тях не е включена като разход дължимата сума за застраховка сигурност на плащанията, която е посочена в погасителния план като падежно вземане, с което пряко се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който забранява ГПР да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, 3 които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил застрахователните премии /отразени като падежно вземане по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК/ в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни. Доколкото предвидената застрахователна премия в договора е около 20 % от сумата по кредита, то ГПР би бил в размер надвишаващ 50 %. В случая от договора между страните се установява, че вместо в ГПР, застрахователните премии са включени към главницата по договора, т. е. посочения ГПР в размер на 37.41% е начислен върху сума в размер на 1335.04 лв. /главница+застрахователни премии/, а не само върху главницата от 1 120 лева, – респ. е изчислен неправилно. При всички положения при главница по договора 1 120 лв. и общ размер на сбора между възнаградителна лихва и застрахователни премии 1 335.04 лв., то ГПР по договора е в размер, надвишаващ 50 %.

В настоящото производство се поставя въпросът дали заповедният съд разполага с правомощия да направи преценка за действителността на договора за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК и да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки само дължимата главница, или заповедният съд няма такова правомощие и следва да уважи заявлението и за договорната лихва и едва в евентуалното исково производство да е възможно обсъждане на изискванията за недействителност на договора по възражение на длъжника.

За да отговори на този съществен въпрос настоящият състав изхожда от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 година по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т. Посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани 4 неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.

По повод на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка с търсени суми по договор за потребителски кредит, заповедният съд разполага с данни за всички параметри на отпуснатия потребителски кредит като и без да събира допълнително доказателства е във възможност да извърши обоснована преценка за това дали ГПР е съобразен с изискванията на закона. В случая е видно, че ГПР е значително по-висок от законовия минимум по ЗПК. Принципът на ефективност, приложим в областта на правото на ЕС и регулярно обсъждан в практиката на Съда на ЕС, изисква да се ограничи възможността за образуване на нови и допълнителни съдебни производства по повод на даден правен спор, какъвто е настоящият.

Потребителят е по-слабата страна в настоящия спор, не само финансово, но и от гледна точка на възможност да съобразява начините, по които следва да действа, за да защити правата си. В случая в основата на спора е поведението на самия заявител, което несъмнено и очевидно не е съобразно със закона същият не дава вярна информация за размера на приложимия спрямо конкретния договор за потребителски кредит ГПР. Ако заповедният съд игнорира своята преценка за размера на ГПР на етапа на заповедното производство, това означава да се толерира практиката на небанковите институции, отпускащи кредити, които чрез невярна информация заблуждават потребителя относно този съществен параметър на договора за потребителски кредит - ГПР, разчитайки в същото време на бездействието на длъжника липса на възражение срещу заповедта или на други ответни действия в защита 5 на правата им. Настоящият съдебен състав приема, че реализирането на конкретните правни последици от констатацията за недействителност на договора за потребителски кредит съгласно разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК следва да се извърши още на етапа на заповедното производство. При това заявителят нe губи правото си да защити претендираните от него права, предявявайки съответния иск по негова преценка.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.