Решение № 356 от 17.03.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 356 гр. Пловдив, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Костадинова като разгледа докладваното от Иван Йорданов Въззивно гражданско дело № 20265300500183 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Г. А. Д., с ЕГН **********, чрез пълномощника по делото ********** против протоколно решение №9124 от 17.10.2025 г., постановено по гр. д. №537/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХIV гр. с., в частта, с която се осъжда Г. А. Д. да заплати на ****** сумата от 950 лв., представляща чистата стойност на договора за кредит, сключен между страните на 23.09.2022 г., ведно със законната лихва от 19.03.2024 г. до окончателното плащане.

В жалбата са релевирани доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се излагат доводи в тази насока. Поддържа се, че съгласно чл. 56, ал. 1 и ал. 2 ЗКИ кредитните институции и другите включени в обхвата лица са задължени да подават информация към БНБ/информационната система за задължения (регистъра), като се позовава и на разпоредби от Наредба №22 на БНБ за Централния кредитен регистър. Предвид това жалбоподателят счита, че ищецът по насрещния иск е признал неизгоден факт пред БНБ – че не е кредитор на вземането, както и че към датата 31.03.2024 г. стойностите по кредита са нула. Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд е приел, че ищецът по насрещния иск се легитимира като кредитор по договора, макар от справката на БНБ да се установявало, че вземането е било предмет на цесия и било прехвърлено на друго дружество. Счита, че при липсата на ангажирани доказателства от страна на дружеството-ищец относно датата и действителността на цесията, съдът не можел да приеме за доказано, че 1 именно ищецът е носител на вземането към момента на предявяване на иска с оглед постъпилите данни от БНБ и признанието на неизгоден факт пред БНБ от ищеца. Предвид това поддържа, че ищецът по насрещния иск не е материалноправно легитимиран да претендира заплащане на главницата по договора за кредит. Отправя се искане до въззивния съд за отмяна на първоинстнационното решение в тази част и отхвърляне на исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна ******** чрез пълномощника ********“ чрез адв. Х.

М., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част.

Поддържа се, че първоинстанционният съд е указал на ответника по насрещния иск-жалбоподателя, че е в негова тежест да установи, че вземанията по процесния договор са прехвърлени с договор за цесия на трето лице преди подаване на насрещния иск. Ответникът по насрещния иск не доказал възраженията си за липса на материална легитимация на дружеството към датата на предявяване на насрещната искова молба. Счита, че са неоснователни доводите на жалбоподателя, че дружеството не било представило доказателства за датата на цесията, посочена в справката. В отговора на въззивната жалба се поддържа, че към датата на предявяване на насрещната искова молба дружеството основава насрещния си иск на сключения между ищеца и ответника договор за кредит, който се намирал сред събрания доказателствен материал по делото. Претендира разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба Г. А. Д., с ЕГН **********, чрез пълномощника по делото ***********, с която e предявен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 146 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, т.9 и 10 ЗПК за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 27 от сключения между страните договор за потребителски кредит от 23.09.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона, неравноправни клаузи и противоречие със закона. Предявен е и насрещен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД от *******против Г. А. Д. за заплащане на следните суми: сумата от 950 лв. – остатък от непогасена главница по процесния договор за потребителски кредит №883031/23.09.2022 г., ведно със законната лихва от датата на постъпване на молбата за предявяване на 2 насрещния иск до окончателното плащане, сумата от 238,04 лв. – договорна лихва за периода 23.09.2022 – 23.09.2023 г., както и сумата от 61,91 лв. мораторна лихва върху главница за периода 23.09.2023 – 15.03.2024 г.

В исковата молба на Г. А. Д. срещу ******** се твърди, че на 23.09.2022 г. между страните бил сключен договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 950 лева. Посочва се, че съгласно договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит, с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се одобрява от ответното дружество, а при неизпълнение на тези условия се дължала неустойка в размер на 1190,30 лв.

Начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно погасителния план. Ищецът счита, че неустойката, предвидена в договора, е загубила присъщите си функции, защото чрез нея не се обезщетяват вреди, които биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник, същата не кореспондирала с последиците от неизпълнение, а водела до скрито оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване на заемодателя. В исковата молба се посочва, че кредиторът е поставил неизпълними ограничения и срок и така е предпоставил начисляването на неустойката. Предвид това ищецът моли съда да прогласи нищожността на клаузата за неустойка, счита, че същата накърнява добрите нрави, неравноправна е, заобикаля закона и нарушава чл.

11 ЗПК.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът ********* оспорва предявения иск като неоснователен. Ответното дружество признава сключването на процесния договор от разстояние, както и съдържанието на същия. Сочи, че кредиторът не е задължен да претендира неустойката. Посочва начина на сключване на договора, което е инициирано от ищеца чрез попълване на електронна заявка, след което била изпратена необходимата преддоговорна информация. След одобрение на заявката за договора на ищеца били изпратени проект на договора, погасителен план, СЕФ и ОУ. След запознаване с всички тези условия ищецът е подписал договора и изразил своето съгласие.

В отговора на исковата молба се сочи, че неустойката не е начислявана и събрана от дружеството, но въпреки това е валидна и отговаря на изискванията на закона. Счита, че същата съставлява самостоятелен договор, като по отношение на нея не се прилагали разпоредбите на ЗПК, а общите правила на ЗЗД. Същата била уговорена за неизпълнение на непарично задължение и се начислява докато задължението не бъде изпълнено.

Ответното дружество счита, че размерът й не е прекомерен и че при неустойката настъпването на вредите е предполагаемо, като кредиторът не следва да доказва техния размер. Липсвало законно ограничение за нейния размер. В отговора на исковата молба се сочи, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания, тъй като ищецът бил запознат с условията на договора преди да е бил сключен. Счита дори, че в случая самият ищец е нарушил преддоговорните си задължения, ако е знаел предварително, че не може да осигури поръчител в този срок. Липсвала законова норма, която да определя момента на предоставяне на обезпечение, като това било възможно и в процеса на изпълнение на договора.

В срок е предявен и насрещен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД от „******* против Г. А. Д.. Ищецът по насрещния иск ********** твърди, че е предоставил заемната сума на Г. А. Д. съгласно сключения договор за заем от 3

23.09.2022 г., като заемополучателят не е заплатил нито една погасителна вноска. Предвид това моли съда да бъде осъден същият да заплати сумата от 950 лв. – остатък от непогасена главница по процесния договор за потребителски кредит №883031/23.09.2022 г., ведно със законната лихва от датата на постъпване на молбата за предявяване на насрещния иск до окончателното плащане, сумата от 238,04 лв. – договорна лихва за периода 23.09.2022 – 23.09.2023 г., както и сумата от 61,91 лв. - мораторна лихва върху главница за периода 23.09.2023 – 15.03.2024 г.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на насрещната искова молба от Г. А. Д., с който се моли за отхвърляне на исковата претенция като неоснователна и недоказана. Излагат се подробни доводи за недействителност на договора за кредит поради противоречие с добрите нрави и нарушение на закона -неспазване на чл. 11 ЗПК, както и заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК с предвидената неустойка. Прави възражение за прихващане с главницата в размер на 950 лв. на сумата от 1244 лв., която твърди ответникът да е получил без основание, представляваща платена възнаградителна лихва /348лв./, неустойка /816 лв./ и такса удължаване /80 лв./.

С постановеното по делото протоколно решение №9124 от 17.10.2025 г. по гр. д. №537/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХIV гр. с. съдът е признал за установено по отношение на ******* по предявения от Г. А. Д., иск, че е нищожна поради накърняване на добрите нрави, клаузата на чл.27 от договор за кредит, сключен със ******** на 23.09.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение. В тази част решението на районният съд не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК, влязлото в сила съдебно решение е задължително за участвалите в производството страни и то за разрешеното с него основание. Освен това, по чл. 299, ал. 1 ГПК спор разрешен с влязло в сила решение не може да бъде пререшаван, освен ако законът разпорежда друго, като по‑късно заведеното дело се прекратява служебно от съда.

Непререшимостта е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка. Тя обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск. Законът забранява да се образува втори процес по вече висящия или разрешен спор. Забраната за пререшимост по чл.299 ГПК е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на един и същ правопораждащ факт, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно правопораждащия факт съд се е произнесъл окончателно. /В този смисъл Решение № 49 от 14.04.2011 г. по т.д.№ 561 по описа за 2010 г. по описа на ВКС, ТК, І-во отд., постановено по реда на чл. 290 ГПК /.

С влязлото в сила протоколно решение №9124 от 17.10.2025 г. по гр. д.

№537/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХIV гр. с. със сила на пресъдено нещо е разрешен въпросът за валидността на клаузата за неустойка.