Определение № 2757 от 06.11.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2757 гр. Бургас, 03.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно частно гражданско дело № 20232100501764 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2, вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „А1 България“ ЕАД, срещу Разпореждане от 27.02.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 5734/2023 г. по описа на Районен съд – Бургас, инкорпорирано в Заповед № 2844 от 27.09.2023 г. за изпълнение на парично задължение по ч. 410 ГПК, с което е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу „Интернационал фриго Марианна“ ЕООД за сумата от 232,60 лв., от които 230,60 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за електронни съобщителни услуги № М6848804, сключен на 24.02.2022 г., по вина на абоната, и 2,00 лв. – обезщетение за обработка на просрочени задължения, и за сумата от 11,96 лв.

– лихва за забава върху вземането за неустойка за периода от 15.11.2022 г. до 25.09.2023 г.

Жалбоподателят счита, че разпореждането е незаконосъобразно, тъй като съдът неправилно е приел, че длъжникът има качеството на потребител.

Излагат се съображения, че само при потребители съдът има задължение да следи за неравноправни клаузи. Оспорват се изводите на съда, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като води до неоснователно разместване на блага и накърнява добрите нрави. Жалбоподателят се позовава на Решение на СЕС от 22.11.2018 г. по дело C-295/2017 г., Директива (ЕС) 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета от 11.12.2018 г. за установяване на Европейски кодекс за електронни съобщения (по-долу наричана за краткост „Директива (ЕС) 2018/1972“) и спогодба между Комисията за защита на потребителите и жалбоподателя, одобрена на 21.04.2016 г. по гр. д. № 12268/2014 г. по описа на Софийски градски съд. Съдът не бил съобразил също, че неустойката има компенсаторен характер и че кредиторът е спрял да начислява месечни такси, 1 на които по принцип би имал право до края на договора. Изтъква се, че и двете страни по договора са търговци, поради което се прилага чл. 309 ТЗ. В жалбата се сочи, че съдът не е следвало изобщо да обсъжда въпроси, свързани със съпоставката на размера на действителните вреди, евентуално понесени от заявителя, и търсената обезвреда. Само в правомощията на Комисията за регулиране на съобщенията било да контролира прилагането на нормативните актове и правилата за ценообразуване в областта на предоставянето на далекосъобщителни услуги. Жалбоподателят е недоволен, че съдът не е изложил мотиви относно отхвърлянето на заявлението за обезщетението в размер на 2 лв. Тази сума се дължала на основание чл. 27.1 от Общите условия на А1, който член бил одобрен от Комисията за регулиране на съобщенията.

Навеждат се и доводи в подкрепа на тезата, че съдът не може служебно да намалява адвокатски възнаграждения в заповедното производство, като пада под минимума, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Иска се от окръжния съд да отмени разпореждането и да разпореди да се издаде заповед за изпълнение за сумите от 232,60 лв. и 11,96 лв., както и да присъди разноски в пълен размер.

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от лице с правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт.

Настоящият състав на съда, като взе предвид данните по делото, намира за установено следното:

На 26.09.2023 г. жалбоподателят е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу „Интернационал фриго Марианна“ ЕООД за следните суми: 112,02 – месечни такси и потребление за използване на услуги по Договор № М6848804 от 24.02.2022 г. (по-долу наричан за краткост „Договора“), натрупани за периода от 09.07.2022 г. до 08.03.2023 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане; 232,60 лв., от които 230,60 лв. – неустойка за неизпълнение на същия договор, и 2 лв. – обезщетение за обработка на просрочени задължения, ведно със законната лихва за забава върху сумата от 232,60 лв. от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане; 8,52 лв. – лихва за забава върху вземането за месечни такси и потребление за периода от 11.09.2022 г. до 25.09.2023 г.; 11,96 лв. – лихва за забава върху вземането за неустойка за периода от 15.11.2022 г. до 25.09.2023 г., 25 лв. – държавна такса, и 400 лв. – адвокатско възнаграждение. Към заявлението не са приложени доказателства.

На 27.09.2023 г. районният съд е издал Заповед № 2844, с която е уважил заявлението на „А1 България“ ЕАД срещу „Интернационал фриго Марианна“ ЕООД за сумите от 112,02 лв. – главница по Договора, и 8,52 лв. – законна лихва за периода от 11.09.2022 г. до 25.09.2023 г., ведно със законната лихва, начислена върху главницата, считано от 26.09.2023 г. до окончателното изплащане, както и деловодни разноски в размер на 8.07 лв. – държавна такса, и 50 лв. – адвокатско възнаграждение. Съдът е отхвърлил заявлението в 2 останалата му част: за сумата от 232,60 лв., от които 230,50 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на Договора, и 2,00 лв. – обезщетение за обработка на просрочени задължения, и за сумата от 11,96 лв. – лихва за забава върху вземането за неустойка за периода от 15.11.2022 г. до 25.09.2023 г.

Първоинстанционният съд е приел, че е налице обоснова вероятност за наличие на неравноправна клауза, която е нищожна на основание чл. 143, т. 5, вр. с чл. 146, ал. 1, 2 и 3 от ЗЗП. Посочено е, че целта на договорната неустойка е компенсация на евентуални вреди на изправната страна при предсрочно прекратяване на договора, а в случая се претендират не таксите по договора, а стандартни месечни абонаментни такси, равняващи е на найвисоките месечни абонаменти според плана. Според съда тази неустойка найвероятно се явява необосновано висока, тъй като не се отчитат вредите, които операторът би претърпял. Тези вреди не можело да се определят като пропуснати ползи в размер на нереализираните месечни абонаментни плащания, респективно отстъпената част от тях, тъй като такива плащания били свързани с предоставяне на услуга, каквато безспорно операторът не дължал и не осигурявал при прекратен договор. Въз основа на това съдът е приел, че не следва да се присъда и лихвата за забава върху неустоечното вземане. По отношение на искането за разноски съдът е посочил, че на заявителя се дължат такива съразмерно с уважената част съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК. Позовал се е и на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 на СЕС, като е приел, че се дължи възнаграждение в размер на 50 лв.

Настоящата инстанция намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Действително в случая длъжникът не е потребител по смисъла на § 13, т.

1 от ЗЗП. Според легалната дефиниция „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Според чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по чл. 411, ал. 1 от ГПК, освен когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

В случая длъжникът е юридическо лице, поради което очевидно няма потребителско качество. Неприложима е уредбата на ЗЗП за неравноправните клаузи, а оттам и основанието по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Въпреки това съдът намира, че първата инстанция правилно е отхвърлила заявлението, макар и на друго основание. В частните производства втората инстанция действа като пълен въззив, т.е. служебно проверява законосъобразността на обжалвания акт. Във връзка с тази проверка настоящият състав констатира, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение противоречи на добрите нрави, което е основание за отхвърлянето му съгласно 3 чл. 410, ал. 3, т. 2, предл. 2 от ГПК. Мотивите за това са следните:

В заявлението по чл. 410 ГПК е посочило, че на основание т. 54.12 от Общите условия за взаимоотношенията между „А1 България“ ЕАД и абонатите и крайните ползватели на обществени мобилни наземни мрежи на „А1 България“ ЕАД и/или т. 83.1 от Общите условия за взаимоотношенията между „А1 България“ ЕАД и крайните ползватели на широколентов достъп до интернет чрез обществена електронна съобщителна мрежа за пренос на данни Договорът е прекратен едностранно от мобилния оператор, считано от 24.03.2023 г. поради забавено плащане на дължими суми за повече от 124 дни и абонатът дължи нестойка за неизпълнение, уговорена в Приложенията за активиране на всяка отделна мобилна услуга/пакет от услуги, за които срокът на действие не е изтекъл. Неустойката се определяла във фиксиран размер или като сбор от стандартните месечни абонаментни такси за мобилните планове без отстъпки, дължими от абоната за съответните SIM карти, считан от датата на прекратяване на договора до изтичане на посочения в договора срок за всеки мобилен номер.

Съдът намира, че този начин на определяне на неустойката противоречи на добрите нрави, тъй като мобилният оператор си осигурява заплащането на всички вноски до края на договорния период, независимо че няма да предостави услугата на абоната. Нещо повече, неустойката се изчислява не съгласно месечната такса по конкретния договор с абоната, а съгласно стандартната месечна такса за мобилните планове без отстъпки. Уговорената по този начин неустойка излиза извън присъщите функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, създава условия за неоснователно обогатяване на оператора, който след прекратяването на договора е преустановил предоставянето на услуги на длъжника, и нарушава принципа за справедливост. В посочения смисъл е практиката на настоящия съд, обективирана в: Определение № 1789 от 04.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 892 / 2023 г. на Окръжен съд – Бургас, Определение № 1026 от 03.09.2021 г. по в. ч. гр. д. № 1056 / 2021 г. на Окръжен съд – Бургас, Определение № 1020 от 01.09.2021 г. по в. ч. гр. д. № 964 / 2021 г. на Окръжен съд – Бургас и др.

Върховната инстанция също има практика по сходни казуси, в която се приема, че подобни неустойки противоречат на добрите нрави. Така в Решение № 110/21.07.2016 г. по т.д.№ 1226/2015 г. на ВКС, I т.о. на ВКС, се приема, че уговорката за неустойка в полза на наемодателя при предсрочно прекратяване от наемателя на договор за наем, определена в размер на наемните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. В Решение № 193/09.05.2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о., се приема, че уговорката за неустойка при предсрочно прекратяване (разваляне) от лизингодателя по вина на лизингополучателя на договор за финансов лизинг, определена в размер на непогасената част от лизинговата цена, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата логика следва да е приложима и в настоящия случай.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че заповедният съд не е съобразил практиката на СЕС. Цитираното в жалбата Решение от 22.11.2018 4 г. по дело С-295/2017 на СЕС е неотносимо, тъй като същото не е постановено по спор за нищожност на уговорена неустойка поради противоречие с добрите нрави, а по тълкуване на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, и предметът на делото е за това дали върху уговорена компенсаторна лихва се дължи ДДС, на който въпрос СЕС е дал положителен отговор. В § 68 на решението е посочено, че за тълкуването на разпоредбите на Директивата за ДДС е без значение дали съгласно националното право тази сума представлява обезщетение за вреди на деликтно основание или неустойка, или пък е квалифицирана като обезщетение за вреди, компенсаторно обезщетение или възнаграждение. Ето защо така постановената практика не може да намери пряко приложение в настоящия случай в смисъла на изложените от жалбоподателя доводи, доколкото в посоченото решение на СЕС не се съдържа разрешение на въпроса относно действителността на неустоечната клауза.