Определение № 156 от 19.02.2021, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 156 гр. Перник , 19.02.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на деветнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

РОМАН Т. НИКОЛОВ като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно гражданско дело № 20211700500026 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278, вр. с чл. 420, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от В. М. и П. М. против Определение № 260965/19.11.2020 г. по ч.гр. д. № 02079/2020 г. на РС - Перник, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателите – длъжници В. М. и П. М. за спиране на незабавното изпълнение на заповед за изпълнение, издадена по същото дело. В жалбата по подробни доводи се иска отмяната на определението и спиране на незабавното изпълнение на заповедта, които обобщени се свеждат до това че: ГПР е посочен единствено, като процентно изражение, без да се описва как е формиран и какво точно се включва него, какви компоненти включва, кога и как се изчислявате съответните компоненти, включително за какъв период се начисляват и кога се дължат; уговореният размер на възнагр. лихва от 3% месечно или 750 лв. на месец при изключително кратък срок за ползване на кредита от 12 месеца не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на страните, и е нищожна. Посочени са и други пороци на договора относно начислената нак. лихва в размер на месечния лихвен процент, увеличен с 3 пункта, т.е. 6 % месечно, или 1500 лв. на месец, съответно клаузата на чл. 6, ал. 9 от договора, които са в противоречие с добрите нрави, съответно са и нищожни съгл. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба – „Кредит плюс“ ООД е подал отговор, в който по подробни доводи и съображения изразява становище за нейната неоснователност.

Пернишкият окръжен съд след като прецени доказателствата по делото, доводите на 1 страните, както и служебно всички правно релевантни факти, приема следното:

Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, е допустима и следва да се разгледа по същество.

Ч.гр. д. № 2079/2020 г. на РС - Перник е образувано по реда на чл. 417 от ГПК от „Кредит плюс“ ООД срещу В. М. и П. М. за сумата 27175 лв., от които главница 24675 лв. и неустойка 2500 лв., произтичащи от нот. акт за учредяване на договорна ипотека от ***г.

Нот. акт е сключен по силата и при условията на договор за кредит от ***г. за предоставен на кредитополучателя В. М. и съдлъжник П. М. паричен заем от 25000 лв., при уговорени ГПР 36% и месечен фиксиран лихвен процент 3% или ежемесечна договорна лихва от 750 лв., срещу което кредитополучателят се задължава да върне общо сумата 34000 лв., от които 25000 лв. по усвоена главница и 9000 лв. начислена договорна лихва, разсрочена на 12 месечни вноски, считано от ***г. до ***г. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора при забава на плащането на мес. пог. вноска се начислява нак. лихва за забава в размер на мес. лихв. процент плюс 3 пункта, т.е. от забавата се дължи ежемесечно лихва във фиксиран размер на 6 %. В чл. 6, ал. 9 от договора е предвидено, че при настъпила изиск. на задълженията по договора за кредит, в случай че кредитополучателят и/или съдлъжникът не са инициирали действия по продължаване на срока на договора и не са изцяло погасени паричните задължения по него, се дължи еднократна неустойка в размер на 2500 лв.

При така установеното въззивният съд съобразява, че заявлението се основава на обезпечен с договорна ипотека сключен между небанкова финансова институция и физическо лице договор за кредит, по който на длъжника се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и §1, т. 20 от ЗКНИП. От чл. 420, ал. 2, т. 2 от ГПК следва, че незабавното изпълнение може да се спре и без обезпечението по ал. 1, когато искането за спиране е подкрепено с писмени доказателства, че вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. В производството по чл. 420, ал.2 ГПК, вкл. и във въззивното производство по чл. 420, ал. 3 ГПК, съдът служебно преценява дали вземането не противоречи на закона и/или добрите нрави, както и дали не се основава на неравноправна клауза или е налице обоснована вероятност за това. В хода на производството по чл. 420, ал.2 ГПК и ако противоправността се извлича от самата договорна разпоредба, характер на писмени доказателства има всеки приобщен по делото документ, вкл. писменият договор с кредитора и др.

В договора за кредит е посочен ГПР – 36%, но въпреки това договорът не отговаря на изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП - при посочването на ГПР заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя да се посочат и взетите предвид допускания по приложение № 1 към чл. 29, ал. 2 от ЗКНИП.

Други величини, включени в ГПР не са посочени в договора, което създава неяснота какво включва ГПР и относно начина, по който заемодателят е определил ГПР в размер на 36%, 2 независимо от това, че в посоченото приложение е посочен механизмът, по който се изчислява ГПР, както и параметрите, които се включват при неговото изчисляване. Това не освобождава кредитора от задължението да посочи в договора конкретните параметри поотделно, тъй като изискването за посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин е било действащо към датата на сключване на договора, който не е съобразен с това изискване (ДВ бр. 59/2016 г.).

Несъответствието с изискването по чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП с оглед чл. 38 от ЗКНИП обосновава нищожност на договора.

На следващо място, нак. лихва за забава в чл. 4, ал. 3 по съществото си е неустойка за неизпълнение на договорно задължение (след като се претендира за неизпълнение – забава на плащането на мес. погасителна вноска, основано на съдържаща се за това клауза в процесния договор), съдът намира за неравноправна и нищожна. Неустойката от 1500 лева месечно представлява 52 % от месечната погасителна вноска в размер на 2833,33 лв. и е несъответна на очакваните от неизпълнение на задължението вреди и противоречи на обезщетителната й функция. Неустойката е единствено санкционна и не зависи от вредите от това неизпълнение и не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Клаузата противоречи на заложените в договора проценти на ГПР – 36% и посоченият общ размер на плащанията от 34000 лева., тъй като е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а същевременно е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като представлява 72% от предоставената сума по кредита /25000 лв./. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя, тъй като посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 36%, нараства допълнително с размера на неустойката, съгласно колона 6 от пог. план. Включена в погасителните вноски неустойката е добавка към възнагр. лихва и обогатява заемодателя неоснователно доколкото именно възнагр. лихва е цената на кредита и печалбата му. Така се заобикаля и ограничението в чл. 29, ал.9 от ЗКНИП при определяне ГПР - неустойката представлява повече от 72% от предоставената сума по кредита /25000 лв./ и повече от 52 % от подлежащата на връщане сума /34000 лв./, поради което е нищожна като противоречаща на императивна правна норма. Неустойката е нищожна и защото кредитът е обезпечен с ипотека, а неустойката надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи на добрите нрави по см. на чл. 26, ал.

1 ЗЗД /Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и други/.

Неустойката противоречи и на забраната в чл. 143, т.5 от ЗЗП за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Горните аргументи се отнасят и за месечния фиксиран лихвен процент 3% или ежемесечна договорна лихва от 750 лв. в чл. 4, ал. 1 от договора. Възнаградителната лихва е в нарушение на добрите нрави, тъй като за 12 месеца /колкото е договорения срок за връщане на сумата/ кредитополучателят е следвало да върне под формата на 3 възнаградителна лихва освен главницата /чистата сума на кредита от 25000 лв./ още и сумата 9000 лв., който размер, при положение че кредитът е обезпечен с ипотека, годишно възлиза на 36% и надвишава двукратния размер на законната лихва от 20%, поради което е нищожна по см. на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Идентични са изводите и за неустойката в чл. 6, ал. 9 от договора. Уговорена и начислена е в размер на 2500 лв. - в случай че кредитополучателят и/или съдлъжникът не са инициирали действия по продължаване на срока на договора и не са изцяло погасени паричните задължения по него. Неустойката е еднократна и е за неизпълнение на непарично задължение, т.е. не е за забава на вноските по кредита и за периода на неизпълнението.

Основното задължение на кредитополучателя е да върне предоставените му пари, да заплати възнаграждение за ползването им, но с неустойката възстановяване на тези вреди не се гарантира. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното му задължение, а в случая нейният размер е и необосновано висок – 10 % от получения кредит, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, т.е. излиза извън присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции и представлява само санкция.

С оглед на всички тези установени и в заповедното производство данни, РС е следвало да спре изпълнението на издадените срещу жалбоподателите заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, поради което въззивният състав намира, че обжалваното определение следва да бъде отменено, а молбата на жалбоподателите по чл. 420, ал. 2 ГПК уважена. Частната жалба е основателна.

По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 260965/19.11.2020 г. по ч.гр. д. № 02079/2020 г. по описа на РС – Перник, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

СПИРА на осн. чл. 420, ал.2 ГПК незабавното изпълнение на заповед № ***г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от ***г., издадени в полза на „Кредит плюс“ ООД, ЕИК 202475916 срещу В. Б. М., ЕГН ********** и П. С. М., ЕГН **********, постановени по ч.гр. д. № 02079/2020 г. по описа на Районен съд – Перник.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5