Решение № 321 от 16.12.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 321 гр. Сливен, 16.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. М.а М.ова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Нина Б. Кънчева като разгледа докладваното от Мария Ян. Блецова Калцова Въззивно гражданско дело № 20222200500070 по описа за 2022 година Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.М., пълномощник на „ТЮЛЮ“ ЕООД, със седалище с. Я., ул.„Г.С.Р.** против 1 решение № 260041/19.11.2021 г. по гр.д. № 501/2019 г. на К.ския районен съд, в частта, с която на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ са били отменени като незаконни заповед № 1/07.05.2019г. на управителя на „ТЮЛЮ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление с. Я., ул.„Г.С.Р.** за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на С. М. П., ЕГН **********, от гр. Ш., ул. „ С.Г. **, както и заповед № 2 /07.05.2019г. за прекратяване на трудовите правоотношения; На основание чл. 344, ал.1, т. 2 от КТ С. М. П., ЕГН ********** е бил възстановен на заеманата преди уволнение длъжност „шофьор на товарен автомобил 12 и повече тона“, която длъжност е заемал преди уволнението; На основание чл. 344, ал.1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ „ТЮЛЮ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление с. Я., ул. „Г.С.Р.** е било осъдено да заплати на С. М. П., ЕГН ********** сумата от 21 540.80лв. ( брутна сума) представляваща обезщетение за времето от 07.05.2019г. до 07.11.2019г., през което време П. е останал без работа и работил на по – ниско платена работа, ведно със законната лихва от 15.10.2019г. до окончателното изплащане на задължението; На основание чл. 128 от КТ във вр. с чл. 121а, ал.

4 вр. ал.1, т.1, б.“а“ от КТ във вр. с чл. 3, т.1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, ул.

„Г.С.Р.** е било осъдено да заплати на С. М. П., ЕГН ********** сумата от 57 528.67лв. (брутна сума), частично от 75 864.00лв., представляваща разликата между платеното му трудово възнаграждение за периода от 1

02.10.2017г. до 03.05.2019г. и дължимото според минималните ставки установени в Кралство Белгия за длъжността „ шофьор на товарен автомобил над 12.5 тона“, където е бил командирован през този период, ведно със законната лихва считано от 15.10.2019г. до окончателното изплащане на задължението. Решението е обжалвано като неправилно и незаконосъобразно.

Твърди се, че неправилно съдът е приел че на ищеца не е била дадена възможност да даде обяснения при налагане на дисциплинарното му наказание. Той неправилно бил разгледал този въпрос, въпреки че не е било направено такова твърдение от страна на ищеца. На следващо място страната посочва, че европейска Директива 96/71/ЕО е била изменена на 07.07.2018г.

До този момент тя предвиждала на командированите да се изплащат специфични добавки - ставки, които се смятали за част от възнаграждението, освен ако са били изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са били направени. Такива разходи дори не били твърдени да са направени от ищеца и нямало никакви доказателства, които да ги установяват. Едва след изменението на директивата от 07.07.2018г. действала сегашната редакция, която предвиждала заплащането на „минимално възнаграждение“ вместо „минимални ставки“. Като не бил съобразил тези обстоятелства, съдът бил постановил материално неправилно решение. По делото не било доказано и колко реално труд бил полагал работникът. Съдът неправилно разместил доказателствената тежест като изисквал от ответника да обори твърденията на ищеца за обем извършена работа. Моли се обжалваното решение да бъде отменено. Претендират се разноски. Съдът констатира, че въззивната жалба не е подписана от жалбоподателя или пълномощника.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. И., пълномощник на С. М. П., ЕГН **********, с който жалбата е оспорена като неоснователна. В отговора се посочва, че в исковата молба се е твърдяло, че ищецът е узнал за извършеното уволнение след справка в НАП, т.е. твърдението на ищцовата страна е било, че ищецът никога не е бил уведомяван за извършеното уволнение, респективно не му е било искано обяснение. От друга страна в тежест на работодателя било да докаже законосъобразността на извършеното уволнение, което включвало и установяване на даването на възможност на работника да даде обяснение.

Страната счита, че изложените аргументи за недължимост на командировъчните суми не следва да се разглеждат, тъй като са преклудирани. Моли се да се потвърди обжалваното решение. Претендират се деловодни разноски. Направено е възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от въззивната страна. Страните не са направили доказателствени искания.

В с.з. въззивната страна „ТЮЛЮ“ ЕООД , редовно призована се представлява от представител по закон управителя – Кихайов и от представител по пълномощие – адв. П.а, която заявява, че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски.

2

В с.з. въззиваемият П., редовно призован не се явява и не се представлява. Процесуалният му представител адв.Т. в писмена молба до съда от 14.03.2022г. заявява, че поддържа депозирания от нея отговорна въззивна жалба

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства касаещи предмета на спора.

Установената и възприета от РС – К. фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

По отношение на конститутивния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ ищецът е въвел твърдения, че е узнал при справка в НАП за прекратяването на правоотношението на 07.05.2019 г., без да е уведомен за това. На ищеца е връчен препис от отговора на исковата молба и във връзка, с който е подал молба от 28.04.2020 г., като е въвел твърдения, че не е получавал и не е отказвал да получи, която и да е от заповедите. Страните не са възразили срещу направения по делото доклад по в о. с. з., проведено на 02.06.2020 г. В тежест на ответника е указано, че следва да установи връчване на искането за даване на обяснения от работника.

Практиката на ВКС по въпроса дали съдът следи служебно за спазване на процедурата по чл. 193 от КТ не е в един и същ смисъл ( Решение № 135 от 8.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3135/2020 г., IV г. о., ГК Решение № 301/2011 г. на ВКС по гр. д. № 1679/2010 г. III г. о., ГК), но в конкретния случай са въведени твърдения за това, че не е връчена нито една от заповедите, дори и при отказ. Първоинстанционният съд не се е произнесъл извън рамките на тези твърдения, доколкото е заключил, че работодател не е изискал от ищеца обяснения по реда на чл.193, ал.1 от КТ, тъй като представената заповед № 1/03.05.2019 г. за даване на обяснения не съдържа данни относно момента на узнаване от страна на работника, респ. моментът в който е отказал да даде обяснения.

Разпоредбата на чл. 193 от КТ въвеждаща задължение за субекта на дисциплинарната власт да изслуша или да приеме писмени обяснения на нарушителя, като съществен елемент от дисциплинарното производство по налагане на дисциплинарно наказание. Неизпълнението на посоченото задължение от органа на дисциплинарна власт е абсолютно основание за 3 незаконност на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание и за нейната отмяна. Касае се до нарушение от процесуално естество неизпълнение на елемент от дисциплинарната процедура по налагане на дисциплинарното наказание. Поради това съдът не разглежда спора по същество, а отменя заповедна на процесуално основание съгласно чл. 193, ал.

3 от КТ.

При отказ да получи покана за даване на обяснения от приносителя, работникът или служителят се лишава от възможност да се запознае с твърденията и въпросите на работодателя. За искането по чл. 193 ал.1 от КТ поначало не е необходимо органът на дисциплинарна власт да спазва конкретна процесуална форма и следователно отказът на работника или служителя да удостовери получаването на писмено известие, изходящо от работодателя и адресирано до него , се установява с всички доказателствени средства и подлежи на преценка от съда с оглед установените по делото обстоятелства.

В конкретния случай от фактическа страна не се установява кога е връчена заповедта, съдържаща искане за обяснения на работника, тъй като представената заповед не съдържа дата на връчване, респ. удостоверяване на момента на отказ да бъде получена. Действително първоинстанционният съд е основал извода си не само на представената заповед за поискване на обяснения, но и въз основа на обясненията на управителя и разпитания по делото свидетел. Управителят е дал обяснения, че заповедта за уволнение е връчена по пощата, а не както се твърди в отговора на исковата молба – при отказ удостоверен от двама свидетели. Настоящият съдебен състав намира, че крайният решаващ извод на първоинстанционния съд е правилен, доколкото от събрания по делото доказателствен материал не се установява при условията на пълно и главно доказване работодателят да е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, като част от процедурата по налагане на дисциплинарно наказание. Същевременно не се установява момента на връчване отново при отказ на заповед № 1/21.05.2019 г. за налагане на дисциплинарното наказание и заповед № 2/21.06.2019 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което не може да бъде направен несъмнен извод, че работодателят е събрал обясненията преди налагане на дисциплинарното наказание. Ето защо, заповедта за уволнение е незаконна, поради неспазване на процедурата по чл. 193 от КТ за събиране на обясненията на работника, а така предявеният иск по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ е основателен. Правилно първоинстанционният съд е отменил и заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и заповедта за прекратяване на трудово правоотношение, тъй като действително волята на работодателя е материализирана в тези два документа по отделно / в този смисъл Решение № 135/06.06.2012 г., по гр. д. № 994/2011 г. на III г. о. на ВКС /.

Неоснователен е доводът, че в обжалваното решението липсват мотиви относно това защо е прието за нередовно връчване на искането за обяснения 4 и същевременно е прието, че е редовно връчване на заповедта за уволнение и поради това исковете били предявени в преклузивния срок предвиден в ГПК.

Първоинстанционният съд е приел, че заповед № 1/03.05.2019 за даване на обяснения не е връчена при условията на ГПК, предвиждащи датата като задължителен реквизит. Изрично е прието, че съгласно чл.195, ал.1 от КТ налагането на дисциплинарно наказание се налага с писмена заповед като форма за действителност и дори заповедите да са били съставени, нито една от тях не е била връчена на ищеца. Ответникът не е въвел изрично правопогасяващо възражение за изтекла давност на правото на иск. Исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ представляват искове за оспорване законността на прекратяването на трудовото правоотношение и съгласно чл.

358, ал. 2 от КТ се предявяват в двумесечен срок, който е давностен, а не преклузивен. Специалната уредба в материята на трудовото правораздаване предполага специална давност за предявяване на исковете по трудови спорове, което е продиктувано от изискването за по-голяма бързина в уреждането на трудовите отношения,с които са свързани ежедневни и жизненоважни интереси на страните трудовото правоотношение.

Предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ е също основателен с оглед основателността на иска за отмяна на заповедта за уволнение, поради което ищецът следва да бъде възстановен на длъжността, която е заемал преди незаконното уволнение.

По така предявените осъдителни искове за исковия период е приложима Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.1996 г., доколкото настоящия правен спор засяга предприятие, установено в държавачленка, които в рамките на транснационалното предлагане на услуги командироват работници на територията на друга държава-членка. Внесените в последствие изменения с Директива (ЕС) 2018/957 на Европейския парламент и на Съвета от 28 юни 2018 г., не намират приложение, тъй като съгласно чл. 3, параграф 1 от последната, държавите членки прилагат мерките, уредени в директивата, считано от 30 юли 2020 г., до който момент се прилага Директива 96/71/ЕО. Директивата е транспонирана в националното законодателство, уреждащо този вид отношения – чл. 121а от КТ с измененията в ДВ, бр.105 от 2016 г., като съгласно ал. 4 от същата разпоредба за срока на командироване или изпращане на работника се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава.