Решение № 2931 от 16.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2931 гр. София, 16.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100513300 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 10039 от 13.06.2023 г., постановено по гр. д. № 34042/2022 г. по описа на СРС, 45-ти състав, „Л.И.“ АД е осъдено да заплати на М. С. Н. сума в размер от 20 лв., предявена частично от сумата в размер на 803,52 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди по л.а. Ауди С5, с рег. № СВ **** АС, по застраховка „Каско“ на МПС, застрахователна полица № 93002010030724 от 23.03.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.06.2022 г. до окончателното плащане на вземането.

Срещу решението в законоустановения срок е депозирана въззивна жалба от ответника „Л.И.“ АД с доводи за неправилност на обжалвания акт. Поддържа се съдът неправилно да е приел, че следващото се обезщетение на ищцата следва да се определи по действителна или възстановителна стойност, а не по средни пазарни цени с вложени алтернативни части. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение. Претендира се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищцата М. С. Н., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

1

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Производството е образувано по предявен от М. С. Н. срещу ЗК „Л.И.“ АД иск с правно основание чл. 405, ал.1, вр. чл. 386 КЗ за заплащане на сума в размер от 20 лв., заявен като частичен иск от сумата в размер на 803,52 лв., представляваща обезщетение по договор за имуществена застраховка „Каско на МПС“, сключен с ответното застрахователно дружество, за имуществени вреди по л.а. Ауди С5, с рег. № СВ****АС в следствие на ПТП, настъпило на 23.10.2020 г., около 12:31 часа в гр.София, кв. „Банишора“ , ул. **** при маневра за паркиране на паркинг пред медицински център „Пентаграм“.

В исковата молба се твърди, че за установяване на вредите ответното застрахователно дружество образувало ликвидационна преписка по щета № 0000-130120-802795, като по щетата и било изплатено обезщетение в размер на 1496,70 лева, което не покрило ремонта на автомобила. Поддържа се необходимата сума за възстановяване на щетите да възлиза на 2300,22 лв., като след приспадане на изплатеното обезщетение, остава дължима сумата от 803,52 лв., от която претендира 20 лв. частично от цялото вземане в размер на 803,52 лв.

В отговора на исковата молба ответното дружество оспорва предявения иск по основание и размер.

Основателността на иска по чл. 405, ал. 1 КЗ се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: 1 валидно възникнало застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка „Каско МПС“; 2 настъпване в срока на застрахователното покритие на застрахователно събитие, за което застрахователят носи риска; 3 размерът на настъпилите в причинна връзка с това събитие вреди; 4 изпълнение на задълженията си за уведомяване на застрахователя за настъпилото ПТП в предвидения срок.

С окончателния доклад по делото съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване на следните факти и обстоятелства, релевантни за спора: че в срока на застрахователното покритие по договор за имуществено застраховане „Каско“ на МПС – полица № 93002010030724/23.03.2020г., сключен между М. С. Н. и „ЗК Л.И.“ АД, е настъпило покрито застрахователно събитие (риск) по отношение на л.а. Ауди С5, с рег. № СВ **** АС – предмет на застрахователния договор, по повод на което при „ЗК Л.И.“ АД е образувана застрахователна преписка № 0000-1301-20802795, като последният е заплатил застрахователно обезщетение в полза на М. С. Н. в размер на 1496,70 лв.

2

В настоящото производство единственият спорен въпрос е размерът на присъденото обезщетение за претърпените от ищеца вреди, следствие на претърпяно ПТП на 23.10.2020 г., в гр. София, кв. „Банишора“ , ул. ****, респ. настъпило застрахователно събитие по застрахователна полица № 93002010030724/23.03.2020г., по застраховка „Каско“ на МПС, валидна за периода 25.03.2020 г. – 24.03.2021 г., между ищеца и ответника, предмет на която е лек автомобил Ауди С5, рег. № СВ **** АС.

В хода на първоинстанционното производство е изслушано заключението на САТЕ, което настоящият състав на съда кредитира като изготвено от специалист, притежаващ необходимите специални знания из тези области на техническите науки и отговарящо изчерпателно на стоящите за изследване релевантни по отношение на предмета на делото въпроси, с изключение на частта, с която заключението е пояснено по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК в проведеното пред СРС единствено открито заседание по делото относно наличието на алтернативни части за всеки детайл и в частност за броня S-line, доколкото вещото лице не е посочила такива алтернативни доставчици в подкрепа на констатациите си. Съгласно същото застрахованият автомобил е произведен през 2007 г., а произшествието е настъпило на 15.10.2017 г., като автомобилът към тази дата е бил в експлоатация около 13 години и не е попадал в обхвата на гаранционния период на производителя. Установява се още, че по средни пазарни цени към датата на събитието размерът на щетите възлиза на 2199,83 лева, а стойността на описаните щети по процесния автомобил по средни пазарни цени и с вложени алтернативни части е определено от вещото лице на 1452,72 лв. При поясняване на заключението на вещото лице по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК експертът е посочил, че за всеки от подменените детайли е дал средноаритметична цена между цената на оригиналната част и цената на алтернативната такава, посочена в експертизата на стр. 2. Видно е още, че вещото лице при изготвяне на двата варианта относно стойността на щетите е посочило една и съща цена за вложения труд, а разликата във вариантите произтича единствено от цената на детайлите.

Съгласно разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. По силата на разпоредбата на чл. 400, ал. 1 КЗ за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, а съгласно ал. 2 на същата норма – за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, без прилагане на обезценка. При предявена по съдебен ред претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи същото по действителната стойност на вредата към момента на осъществяване на застрахователното събитие, т. е. по пазарната цена на същата, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по методиката към Наредба № 24/2006 г. на КФН /в т. см.

3 решение № 79/02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 52/08.07.2010 г. до т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1 069/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, ІІ ТО и др., приложими и по отношение на действащия КЗ/.

Застрахователят по имуществената застраховка следва да заплати обезщетение, което да постави увредения в положение от преди реализирания деликт.

При имуществените застраховки, стойността на дължимото застрахователно обезщетение се определя, както следва: ако автомобилът е бил пуснат в експлоатация преди не повече от три години и е бил отремонтиран в официален сервиз на марката (официален фирмен сервиз), дължимата застрахователна сума е тази, по която е бил отремонтиран автомобилът в официалния фирмен сервиз и която е отразена в издадените от фирмения сервиз във връзка с ремонта фактури. При липса на посочените две условия, т. е. ако автомобилът е бил пуснат в експлоатация преди повече от три години или отремонтирането е станало не в официален сервиз на марката, дължимата застрахователна сума се определя на база средната пазарна цена, т. е. изхожда се от възстановителната стойност на имуществото. Ето защо, ако увреденият автомобил е бил в гаранционен срок, обезщетението следва да се определи по цени за ремонт, каквито е необходимо да се заплатят в официален фирмен сервиз, щом това е условие за заплащане на гаранцията. В този случай се приема, че с оглед периода на експлоатация, считано от годината на производство на автомобила (3 или 5 години в зависимост от конкретно определения от продавача или производителя гаранционен срок), този автомобил обективно има характеристиките на нов, както и всички негови съставни части са нови и оригинални. При таза хипотеза, при настъпване на застрахователно събитие, увреденото лице ще бъде изцяло удовлетворено, в случай че изцяло бъдат заместени повредените автодетайли с нови оригинални авточасти. Ако обаче няма причина автомобилът да се ремонтира в сервиз с цени над средните (с оглед запазване на гаранцията на автомобила), дължимото от ответника обезщетение не може да надхвърля средните пазарни цени за труд и за нови авточасти и детайли. Тежестта за доказване размера на дължимото обезщетение е на ищеца. В случая същият не доказа, че ремонтирането на автомобила в оторизиран сервиз /в това число и влагането на оригинални части и детайли/ е било необходимо за запазване на гаранцията. Гаранционният срок може да е различен /от 3 години нагоре/, като за конкретния автомобил нито се твърди, нито се установява да е бил в гаранционен срок. Ето защо и доколкото към датата на събитието автомобилът е бил в експлоатация около 13 години от датата на производство, съдът приема, че същият не е подлежал на гаранционно обслужване. Поради това обезщетението следва да се определи съобразно дадената от вещото лице по автотехническата експертиза рекапитулация по средни пазарни цени за труд и за стойност на нови авточасти и детайли.

Следва да се посочи, че собственикът на автомобила няма задължение да замени увредените части с такива, които не са оригинални за съответния автомобил, поради което и твърденията на въззивника, че следва да се съобрази стойността на обезщетението само с алтернативни части съдът приема за неоснователни. Отделно в случая, посочената от вещото лице цена от 2199,83 лв. не е за ремонт с оригинални части, а такава, определена средно аритметично при съобразяване от една страна възможността за закупуване на съответните детайли от алтернативни доставчици и от 4 друга с оригинални такива. В случая съдът взема предвид, че вещото лице не е посочило източници, съответно алтернативни доставчици на посочената броня в подкрепа на констатациите се, че такава се предлага от алтернативни доставчици. Този подход за определянето на пазарната стойност на вредите не нарушава правилата за определяне на възстановителната стойност и доводите на въззивника в обратния смисъл са неоснователни.