Решение № 540 от 26.10.2020, Окръжен съд - Плевен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

Номер *** г.Град Плевен

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – ПлевенІ въз. граждански състав

На 22.10.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател:Стефан А. Данчев

Членове:Татяна Г. Бетова

Светла Й. Димитрова Ковачева като разгледа докладваното от Стефан А. Данчев Въззивно гражданско дело № 20204400500695 по описа за 2020 година

Въззивно обжалване.

С решение №956 от 24.07.2020г. ,постановено по гр.д.№ 884/ 2020г.

Плевенски районен съд признава за установено по отношение на ответницата К. Х.Д. ,че същата дължи на ищеца Н. М. Я. сумата 1600лв. ,представляваща обезщетение за ползване на ½ ид.част от следния недвижим имот-апартамент № 9 ,находящ се в гр.Плевен , *** ,за периода от м. юни 2019г. до м. януари 2020г. ,ведно със законната лихва , считано от 20.01.2020г. до окончателното изплащане на сумата. Осъдил ответницата да заплати на ищеца и 392 лв. деловодни разноски ,направени в заповедното производство ,както и 182 лв. разноски в исковото производство.

Това решение е съобщено на К. Х. Д. на 03.08.2020г.,откогато тече двуседмичният срок за неговото обжалване.

На 06.08.2020г. е подадена въззивна жалба от К. Х. Д. ,чрез пълномощника и адв.М.А. срещу това решение на РС-Плевен .

При проверка, на основание чл.267, ал.1 ГПК съдът установи следното:

Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно обжалване, в законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалван съдебен акт, поради което е допустима.

Същата, е редовна. Внесена е дължимата д.т. за въззивно обжалване.Жалбата съдържа твърдения в какво според жалбоподателя се състои порочността на обжалваното решение и какво е искането, подписана е от пълномощника на жалбоподателя. Представен е бил препис за връчване на другата страна по делото и той е бил връчен.

1

Срещу тази въззивна жалба не е подаден писмен отговор по реда на чл.263 ал.1 ГПК от насрещната въззиваема страна .

С въззивната жалба не са представени нови доказателства и не са направени доказателствени искания.

Плевенски окръжен съд ,като разгледа въззивната жалба при условията на чл. 268 от ГПК и като извърши проверка на обжалваното първоинстанционно решение в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК и според наведените в жалбите оплаквания ,намира ,че РС-Плевен е постановил едно валидно и допустимо , а като краен резултат и правилно решение ,което по тази причина следва да бъде потвърдено,макар и при различна правна квалификация на спора и при по -различни мотиви от изложените от ПлРС .

В такъв случай ,когато е дадена от първоинстанционния съд погрешна правна квалификация на спора ,но всъщност е разгледан действително предявеният иск ,решението на РС-Плевен не е недопустимо.В такъв случай въззивната инстанция следва да постанови друго решение по съществото на същия , но вече правилно квалифициран правен спор.В т.см. съдебната практика на ВКС ,постановена по реда на чл. 290 от ГПК / вж.напр. Решение № 71 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 138/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията К. Ю. по чл. 290 ГПК в което се приема ,че“ когато дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, това прави решението му незаконосъобразно, а не недопустимо, тъй като определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона. Когато констатира, че поставената от първоинстанционния съд квалификация на спорното право е неправилна, въззивният съд определя вярната правна квалификация и разрешава спора по същество.

В конкретния случай РС-Плевен е възприел посочената от самия ищец правна квалификация на спора като такъв с правно основание чл. 31 , ал.2 от ЗС ,т.е. приел е ,че се касае за претенция на съсобственик на недвижим имот ,който е бил лишен от другия съсобственик от ползването му съобразно правата му,поради което се претендира обезщетение за лишаването от ползване в размер на дължимия наем за съсобствената на ищеца ид.част,което е в размер на 1600лв. Самият ищец в изложението на обстоятелствата от които черпи претендираното си вземане ,обаче , посочва,че апартамента № 9 в гр.Плевен , *** е останал в съсобственост между тях двамата след прекратяване на брака им ,като в т.вр. е представил и решение № 661 /10.04.2019г. на ПлРС по гр.д.№ 8963/2018г. от което се вижда ,че бракът на Н. Я. и К. Я. е бил прекратен на осн. чл. 50 от СК-чрез развод по взаимно съгласие , като е било одобрено споразумение на страните по делото по чл. 51 , ал.1 от СК ,което включва в себе си и въпроса на кого се предоставя за ползване семейното жилище – на К. Х. Я. ,която след развода възстановява фамилното име Д.. От изложението на тези обстоятелства ,свързани с прекратяването на СИО и преобразуването и в обикновена дялова 2 съсобственост в резултат на бракоразводното решение на ПлРС ,се налага извод ,че действителното правно основание на предявения иск е нормата на чл. 57, ал.1 от СК,според която по силата на съдебното решение с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал.1 ,2 ,3и 5 ,възниква наемно отношение. Тази норма на СК намира приложение не само когато е постановено съдебно решение по смисъла на чл. 56, ал. от СК ,когато е бил налице спор между съпрузите за ползването на семейното жилище , но и когато те са уредили този въпрос със споразумение ,което е одобрено от съда с решението му за прекратяване на брака. В т.см. е и представеното от самата въззивна страна решение № 199/ 15.01.2018г. на ВКС по гр.д.№ 154/ 2017г. на І г.о. според което при регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност , освен ако е уговорено друго . Ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване / ,би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал.1 от СК . По –нататък в същото решение е прието ,че когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване , е без значение дали тези отношения възникват от решение с което се утвърждава споразумение по чл. 49 ,ал. 4 от СК или от решение с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ,като го е предоставил на един от съсобствениците съгласно чл. 56 от СК.

В конкретния случай от възпроизведеното от ПлРС споразумение , одобрено с решение № 661 /10.04.2019г. на ПлРС по гр.д.№ 8963/2018г. става ясно ,че няма изрично уговорена безвъзмездност на ползването на семейното жилище от К. / Я. / Д. ,поради което следва да се приеме ,че действа принципа на възмездност при възникналото наемно правоотношение между Н. Я. и К. / Я. /Д. по повод ползването на семейното жилище ,което ползване се предоставя само на бившата му съпруга. Това наемно правоотношение възниква по силата на закона при осъществяване на предвидения в закона фактически състав и не е нужно някакво друго доказване в това отношение освен представянето на посоченото по –горе решение № 661 /10.04.2019г. на ПлРС по гр.д.№ 8963/2018г.

В хипотезата на чл. 57, ал.1 от СК във вр. с чл. 51 , ал.1 от СК единият съсобственик на имота доброволно се лишава от ползването на семейното жилище след прекратяването на брака с развод по взаимно съгласие.Поради това в случая не е нужно да се изследва въпроса дали този съсобственик фактически е бил лишен от ползването на имота съобразно правата си ,както се налага в хипотезата на чл. 31, ал.2 от СК . Освен това в хипотезата на чл.

57, ал.1 от СК не е нужно и отправянето на изрична писмена покана по реда на чл. 31 , ал.2 от ЗС за заплащане на обезщетение за да възникне вземането за това обезщетение в полза на лишения от ползването съсобственик.

Възникването на наемното правоотношение по силата на законовата норма при осъществен, посочен в нея фактически състав ,предполага ,че наема се дължи от момента на възникване на наемното правоотношение ,без да е 3 нужно отправянето на каквато и да е писмена покана до наемателя-ползващата семейното жилище бивша съпруга . Отправянето на такава писмена покана би имало значение само за евентуално поставяне на длъжника по наемното правоотношение –наемателя на семейното жилище , в забава за плащането на дължимия наем и евентуално за претендиране на мораторна лихва за забавено плащане на дължимия наем.

Вярно е ,че нормата на чл.ц 57 ,ал.1 от СК се явява специална по отношение на чл. 31 , ал.2 от ЗС и при конкуренция на двете норми ,следва да намери приложение специалната норма на СК за уреждане на правния спор.

Това ,че РС-Плевен се е позовал на нормата на чл. 31, ал.2 от СК, обаче, не означава ,че е постановено недопустимо решение, тъй като съдът фактически е изследвал именно релевантните за правилното решаване на спора факти и обстоятелства ,които са изложени в исковата молба и за които е събрал и относими доказателства,след което е съобразил правилно установената фактическа обстановка за да обоснове крайния си извод.Този извод за дължимост на сумата 1600 лв. за времето през което Н. Я. не е ползвал неговата 1/ 2 ид.част от процесния недвижим имот , който изцяло се е ползвал от ответницата по иска /бивша негова съпруга / и която сума се равнява на дължимия месечен наем за тази ид.част, изцяло съвпада с извода на Плевенски окръжен съд за дължимост на същата сума като наем за ползването на собствената на ищеца ½ ид.част от процесното жилище за периода от м. юни 2019г. до м. януари 2020г.

В жалбата не са правени някакви възражения по отношение размера на дължимия наем ,който е определен с помощта на съдебно - техническа и оценителна експертиза ,която е била приета без възражения от страните пред РС-Плевен.

Поради тези съображения , Плевенски окръжен съд намира ,че обжалваното решение на РС-Плевен следва да бъде потвърдено. Въззиваемият не е направил разноски във въззивното производство и не е претендирал присъждане на такива.

Поради изложеното , Плевенски окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение №956 от 24.07.2020г. , постановено по гр.д.№ 884/ 2020г. на Плевенски районен съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 т. 1 от ГПК .

Председател: _______________________

Членове:

4

1._______________________

2._______________________

5