Решение № 19605 от 19.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19605 гр. София, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110106465 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 26 , ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 2144902/16.12.2019 г.

Ищецът твърди, че през м. декември 2019г. е сключил с ответното дружество Договор за потребителски креди, по силата на който му е бил предоставен заем в размер на 2 000лв. Твърди се, че ищецът е сключил процесния договор в качеството си на потребител, поради тази причина съдът следва, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители. Излагат се твърдения за нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК, като се сочи, че само формално е бил посочен ГПР, без да стъпва на реално изчисляване към момента на сключване на процесния договор, а е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен, и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини. Сочи се, че ГПР не надвишава максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Прави се искане за обявяване нищожността на възнаградителна лихва по процесния договор, като същата е в размер на 40%, поради противоречие с добрите нрави. Ищецът твърди, че съгласно чл. 10, ал. 2 ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на императивните правила на закона и на добрите нрави. В конкретния случай, се посочва, че добрите нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва, а конкретно уговореният лихвен процент следва да компенсира заемодателя 1 за това, че той временно се е лишил от определена своя парична сума, а не да води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем.

Посочва се, че уговорката за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като същата надвишава трикратния размер на законната лихва. Ищецът релевира недействителност на договора поради липса на информация за начина, по който се прилага лихвения процент – дали на база целия размер на отпуснатата сума, или на база остатъчната главница по кредита. Така на основа изложените твърдения се иска обявяване на процесния договор за недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Твърди се, че е налице противоречие с изискването по чл. 16 ЗПК към доставчика на финансова услуга(ответното дружество) да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранция, като в конкретния случай, за да се ускори разглеждането на заявлението за кредит на парична сума договорът за поръчителство следва да се сключи с посочено от кредитора юридическо лице-поръчител като по този начин се стига до обезщетяване на кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежопособност на длъжника, което е в противоречие с целта на договора за поръчителство. Ищецът сочи, че двата договора(за кредит и поръчителство) следва да се разглеждат като едно цяло, макар и формално да представляват самостоятелни договори, като причината за тази обвързаност е 1). уговорката за приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит при сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице-поръчител 2). сключването на договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен договорът за кредит и 3). уговорката за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита, изрично посочено в договора за поръчителство. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В допълнителна молба за изменение на иска с вх. №…. от …. г. излага, че поради прехвърляне на вземането по процесния договор от първоначално посочения ответник ФИРМА на „ ФИРМА прави искане за изменение на иска по силата на чл. 214 ГПК във вр. с чл. 228,ал. 2 ГПК, като се отказва от предявения срещу ФИРМА иск и вместо това, същият да бъде предявен срещу „ ФИРМА“.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който твърди, че искът е недопустим, тъй като не е посочен конкретният договор, чиято нищожност се иска, като допълнително се посочва, че са изложени съображения за нищожност на процесния договор, без да става ясно как процесуалния представил на ищеца е стигнал до определени правни изводи, при положение че не разполага със самия договор.

Посочва, че предявяването на такъв иск представлява злоупотреба с процесуални права, поради което той се явява недопустим. Твърди, че искът е неоснователен, като не са налице основания за обявяване на неговата нищожност. Сочи, че в исковата молба не се разбира какво се иска от съда – да бъде прогласена нищожността на договора или неговата недействителност на основание противоречие със ЗПК. Твърди още, че методът за определяне на годишния процент на разходите е посочен в Договора за потребителски 2 кредит. Изрично като изключение е посочено в чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Моли иска да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото действителността на Договор за потребителски кредит № 2144902/16.12.2019 г. Правна квалификация на претенцията е чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите, т.е. че процесният договор не съдържа неравноправни клаузи, наличието на които обуславя недействителността на договора.

Настоящият съдебен състав с доклада по делото е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен Договор за потребителски кредит № 2144902/16.12.2019 г.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки 3 изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Съгласно Решение 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че е допустима преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Съдът на ЕС приема, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. От събрания доказателствен материал се установява, че разходите за потребител не са включени в общия размер на ГПР, поради което единствено на това основание договорът е недействителен.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „възнаграждението за поръчител“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на 4 годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.