Решение № 1393 от 13.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1393 гр. София, 09.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100506357 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 04.03.2021 год., постановено по гр.дело №4877/2020 год. по описа на СРС, ГО, 125 с-в, е признато за доказано на основание чл. 194, ал. 3 ГПК оспорването на подписа на Б. Й. В. в договора за кредит №96 от 11.07.2008 год., „Б. ДСК“ ЕАД е осъдена да заплати на Б. Й. В. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 14 132.04 лв. – подлежаща на връщане, като събрана принудително от ищеца и преведена на Б.та за периода от 14.09.2009 год. до 26.11.2015 год. по изпълнително дело №20098410401663, образувано по изпълнителен лист, издаден по гр.дело №30970/2009 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги по договор за кредит от 11.07.2008 год., която е била обезсилена, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.01.2020 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.

78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 124.79 лв., като е отхвърлен предявения от Б. Й. В. срещу „Б. ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 774.70 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 23.05.2019 год. до 30.01.2020 год. и страните са осъдени да заплатят на основание чл. 77 ГПК по сметка на СРС, както следва: ищецът Б. Й. В. – сумата от 19.70 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице, а ответникът „Б. ДСК“ ЕАД – сумата от 280.30 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице /в тази част решението е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач „ЕОС М.“ 1

ЕООД/; „ЕОС М.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Б. ДСК“ ЕАД по предявения обратен иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 11 023.39 лв. – главница по договор за кредит от 11.07.2008 год., ведно със законната лихва, считано от 14.05.2020 год. до окончателното й изплащане, при условие, че „Б. ДСК“ ЕАД заплати посочената сума на Б. Й. В., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 534.34 лв.; оставен е без разглеждане предявения от „Б. ДСК“ ЕАД срещу „ЕОС М.“ ЕООД обратен иск за сумата от 774.70 лв. – обезщетение за забава за периода от 23.05.2019 год. до 30.01.2020 год. и ищецът по обратния иск „Б. ДСК“ ЕАД е осъден да заплати на ответника по обратния иск „ЕОС М.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 13.13 лв. и е прието направеното от „ЕОС М.“ ЕООД възражение за прихващане на разноските, направено срещу „Б. ДСК“ ЕАД, при влизане в сила на съдебното решение.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения обратен иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „ЕОС М.“ ЕООД.

Жалбоподателят поддържа, че не била налице задължителната процесуална предпоставка за разглеждане на обратния иск по смисъла на чл. 219, ал. 3 ГПК, а именно преюдициална връзка между първоначалния и обратния иск. В случая сумата, предмет на първоначалния иск, била получена изцяло от „Б. ДСК“ ЕАД по процесното изпълнително дело.

Следователно ответникът не дължал претендираната сума нито на първоначалния ищец, нито на Б.та. След като ответникът не бил получил тази сума, то с осъждането му да я заплати на Б.та се стигало до неоснователно обогатяване на ищеца по обратния иск. Не били налице незаконосъобразни действия или бездействия, които да са причинили вреди на Б.та, поради което и не били налице основания за ангажиране на отговорността на ответното дружество по чл. 49 ЗЗД. Твърдението на Б.та, че основната причина за завеждане на първоначалния иск била обезсилването на издадената заповед за изпълнение, било недоказано. Установено било по делото, че процесният договор за кредит не бил подписан от Б.В., поради което и липсвало валидно облигационно правоотношение между страните по първоначалния иск. Не били налице и основания за привличането на дружеството като трето лице-помагач. Действително бил придобил вземанията по изпълнителния лист, но предмет на настоящото дело не било правото на принудително изпълнение, установено с издадения изпълнителен лист, който бил обезсилен. Макар първоначалният иск да бил уважен, не съществувала обусловеност, която да позволи разглеждането на обратния иск. Между страните по обратния иск бил сключен договор за цесия на 05.11.2015 год., по силата на който били прехвърлени вземанията, произтичащи от договора за кредит от 11.07.2008 год., сключен между Б.та и „Т.“ ЕООД. С оглед подаденото възражение срещу издадената заповед за изпълнение от поръчителя Б.В., съдът дал указания на Б.та, в качеството й на заявител, да предяви иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Тъй като такъв иск не бил предявен в законоустановения едномесечен срок, заповедта за изпълнение била обезсилена.

Първоинстанционният съд бил приел, че Б.В. не е подписал договора за кредит и съответно не е страна по него. По процесното изпълнително дело, по което Б.та била взискател, били събрани суми, които били разпределени на „Б. ДСК“ ЕАД. Ответното дружество било 2 конституирано по изпълнителното дело едва на 15.01.2016 год. Б.та твърдяла, че била получила указанията на заповедния съд и ги била препратила на електронните адреси на ответното дружество, но тези обстоятелства не били доказани по делото. Следователно ответникът не бил надлежно уведомен за указанията на съда за предявяване на искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Освен това легитимиран да предяви такъв иск бил заявителят в заповедното производство, а именно „Б. ДСК“ ЕАД, независимо от прехвърляне на вземането. Освен това длъжникът трябвало да бъде уведомен за цесията, а в случая Б.та не била упълномощавала дружеството да извърши действия в тази насока, нито последното било поело задължението да води такива производства от името на цедента. Липсата на правоотношение между страните по първоначалния иск изключвала напълно наличието на вреди за Б.та, тъй като същата нямало право да получи суми от принудителното изпълнение.

Нямало и причинно-следствена връзка между твърдените вреди и поведението на служители на ответното дружество. Липсвала връзка между задължението на Б.та да върне събраната принудително сума и действията на служители на ответника, което не носело отговорност при недействителност на договора за кредит. Следвало да се има предвид, че съгласно чл.

100, ал. 1 ЗЗД, че кредиторът отговарял за съществуване на вземането към момента на сключването на договора за цесия. Неправилно СРС бил приел, че вземането на Б.та към Б.В. е съществувало към момента на сключването на договора за цесия, тъй като договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Следователно последващото прехвърляне на вземанията по договора не било произвело правно действие, т.е. те не били преминали върху новия кредитор, поради което и действията на ответника след сключването на договора за цесия били без значение за спора между Б.та и Б.В.. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата „Б. ДСК“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че между страните бил сключен договор за цесия на 15.11.2015 год. и от този момент Б.та престанала да е кредитор на вземанията по процесния договор за кредит от 11.07.2008 год. На 19.02.2019 год. му били съобщени указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК, като на 05.05.2019 год. било изпратено съобщение за това до ответника на електронните му адреси – обстоятелство, което било безспорно по делото. В едномесечния срок не били предявени от ответника искове за съществуване на вземанията по заповедта за изпълнение, поради което и последната била обезсилване, в резултат на което била засегната имуществената сфера на ищеца. Действително СРС бил приел, че предявения от Б.В. иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е основателен – Б.та следвало да върне на ищеца събраните суми по изпълнителното дело, поради отпаднало основание – обезсилване на изпълнителния лист, но към момента на цесията Б.та била кредитор на вземанията по този изпълнителен лист. В този смисъл била налице връзка между първоначалния и обратния иск. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

3

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК евентуален обратен иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС в обжалваната му част, тъй като самото привличане на дружеството в качеството на трето лице-помагач на Б.та е недопустимо.

Привличането е средство за защита и право на привличащата страна. Чрез него последната цели при неблагоприятен за нея изход на делото да подчини привлеченото лице на силата на мотивите, за да обезпечи своето правно положение в следващ процес, който ще се води между нея и привлеченото лице.

Третото лице е обвързано от съдебното решение само доколкото в действителност са били налице предпоставките за неговото привличане /респ. встъпване/, т.е. от значение е не просто конституирането му, а действителното правно положение, обуславящо интереса от такова конституиране. Въззивният съд е длъжен да извърши служебна проверка на допустимостта на конституирането на подпомагащата страна – чл. 270, ал. 3 ГПК. Ако прецени, че привличането, респ. встъпването, са недопустими /например поради липса на правен интерес или извършено след срока по чл. 219, ал. 1 ГПК привличане/, по отношение на помагача първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено. Това е единствената възможност да се контролира законосъобразността на участието на третото лице-помагач в производството, тъй като определението за неговото конституиране не подлежи на инстанционен контрол /по аргумент за противното от чл. 220, изр. 2 ГПК/. В случая такъв контрол не може да бъде осъществен, тъй като не е упражнено право на въззивна жалба срещу решението на СРС в частта му по първоначалните искове нито от главните страни, нито от привлеченото от ответника трето лице-помагач „ЕОС М.“ ЕООД.

Само за пълнота трябва да се отбележи, че привличането е обусловено от наличието на интерес от привличащата страна. Такъв интерес има ако: 1/ по изключение силата на решението по висящия процес се разпростира спрямо третото лице; 2/ когато неблагоприятното решение спрямо подпомаганата страна може да послужи като повод тя да предяви иск срещу третото лице и 3/ когато има опасност да се затрудни или усложни защитата на правата на третото лице в резултат на неблагоприятно решение спрямо подпомаганата страна. Не е необходимо да се доказва правния интерес от конституирането 4 на третото лице като подпомагаща страна, когато за това е предвидена изрична възможност в закон – чл. 226, ал. 2 ГПК, какъвто и именно е разглежданият случай.

Решението на СРС е неправилно в обжалваната му част.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционнообезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.