Решение № 1653 от 07.12.2020, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1653 гр. Варна , 07.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ирена Н. Петкова

Наталия П. Неделчева

Лазар К. Василев като разгледа докладваното от Лазар К. Василев Въззивно гражданско дело № 20203100502474 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 48334/20.07.2020 г., депозирана от Областна дирекция на МВР – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, представлявана от Д. С. П., действаща чрез юрисконсулт Б. Й., срещу Решение № 2682 о т 29.06.2020г., постановено по гр. д. № 20039 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 41 съдебен състав, с което на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР, въззивникът е осъден да заплати на С. П. К. с ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, местност „*****“ № *, сумата о т 1 378,14 лв. /хиляда триста седемдесет и осем лева и четиринадесет стотинки/, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.12.2016г. до 30.11.2019г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 09.12.2019г., до окончателното изплащане на задължението.

Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон. Въззивникът оспорва изводите на първоинстанционния съд досежно субсидиарното приложение на общия трудов закон – КТ и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове – НСОРЗ, относно преизчисляването на нощното работно време в часове дневно работно време, доколкото между въззивника и въззиваемия е учредено служебно правоотношение, чието съдържание е нормативно регламентирано от специалните правни норми, обективирани в ЗМВР и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове – Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. Поддържа се, че не е налице празнота в специалното трудово законодателство, което да обуслови субсидиарното приложение на общите норми. Отделно дори да се приложат последните, то те не могат да дерогират приложението на чл. 3, ал. 3 от Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., съгласно която продължителността на нощното работно време не следва да надвишава 8 часа, което обуславя извода, че коефициентът не е 1.143, а 1, доколкото съотношението между продължителността на дневното работно време (8 часа) и 1 нощно такова (8 часа) дава този резултат. Твърди, че за всеки отработен час в периода от 22:00 часа до 06:00 часа на служителите на МВР се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на 0.25 лева на отработен час, което също е израз на наличие на специални норми, уреждащи отношенията във връзка с отчитането и заплащането на нощния труд на държавните служители в МВР, изключващи приложението на общия ред.

Излагат се и аргументи, че получените часове в повече при преизчисляване на дневния и нощния труд създават неточно разбиране за наличие на извънреден труд, доколкото в действителност служителят не е престирал работна сила извън установеното работно време.

Сочи, че в конкретния случай не е имало действаща нормативно уредба – нито закон, нито акт на МС, която да допуска преобразуване на отработените часове. Въззивникът твърди, че ЗМВР е специален закон, който урежда статута на държавните служители в министерството, като по никакъв начин не ги дискриминира по отношение на останалите работници и служители, а напротив, дава им допълнителни права и обезщетения.

Областна дирекция на МВР – гр. Варна моли за отмяна на атакувания съдебен акт изцяло, както и да бъдат присъдени в нейна полза сторените съдебно-деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. В условията на евентуалност, моли за частично отхвърляне на иска за периода от 01.01.2018г. до 16.07.2018г., поради липса на действаща нормативна уредба, уреждаща преизчисляването на нощен към дневен труд, чийто размер е 224,79 лв., като сбор от дължимата сума за първо тримесечие на 2018 г. – 90,53 лева и за второ тримесечие на 2018г. – 134,26 лева, съгласно заключението на вещото лице.

В отговора на въззивната жалба се твърди, че решението е правилно, обосновано и законосъобразно, което обуславя неоснователността на въззивната жалба. Въззиваемият моли за оставянето и́ без уважение, за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Твърди, че липсата на изрична норма за преобразуване на положения нощен труд в дневен не следва да се тълкува като законова забрана за преизчисляване, а представлява празнота в уредбата относно реда за организацията и разпределението на работното време. Сочи, че при наличието на такава непълнота, следва да се прилагат общите правила на НСОРЗ и по-конкретно чл. 9 и следващите от наредбата, в които именно е определена методологията за превръщането на нощните работни часове в дневни. Претендира направените по делото разноски.

В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез юрк. Б. Й., не се явява, но с нарочна молба поддържа въззивната жалба и моли за уважаването и присъждане на сторените разноски в хода на производството. Прави възражение за прекомерност на уговорения в полза на процесуалния представител на въззиваемия адвокатски хонорар.

Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, също не се явява, но чрез писмена молба от а д в . Димитров поддържа отговора на въззивната жалба, моли за присъждане на сторените разноски, като прилага списък по чл. 80 от ГПК.

За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:

Производството по гр. д. № 20039 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по предявен от С. П. К. с ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, местност „*****“ № * срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Варна иск с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 1 378,14 лв. /хиляда триста седемдесет и осем лева и четиринадесет стотинки/, 2 представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.12.2016 г. до 30.11.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 09.12.2019 г., до окончателното ѝ изплащане.

В исковата молба ищецът твърди, че за периода от 01.12.2016г. до 30.11.2019г. е полагал труд като младши инспектор в Група Общинска полиция на 8, 12 и 24- часови смени при сумирано изчисляване на работното време. Твърди, че за процесния период е полагал нощен труд, който подлежи на преобразуване към дневен такъв, поради което му се дължи допълнително възнаграждение. Посочва, че за процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. на министъра на вътрешните работи, уреждаща реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурството, времето за отдих и почивките на държавните служители. Твърди, че в наредбата липсва регламентация на преобразуването на часовете нощен труд в дневни, за разлика от предходно действалата, като счита, че приложение следва да намерят общите законови разпоредби на трудовото законодателство. В тази връзка излага подробни правни доводи: В чл. 9 от НСОРЗ при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове се превръщат в дневни с коефициент равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време, т. е. 1.143. Твърди, че реално полаганият труд през нощта е 8 часа и разликата между номиналния брой часове нощен труд за тримесечен период и умножаването му с коефициент 1.143 представлява своеобразен извънреден труд, за който следва да се приложи съответната часова ставка. Твърди, че в периода 01.12.2016 г. до 30.11.2019 г. е положил общо 1328 часа нощен труд, който след приравняване на дневен с коефициент 1.143 възлиза на 1517,90 часа. В следствие на това приравняване, ищецът претендира заплащането на извънреден труд в размер на 189,90 часа, който на база основното месечно възнаграждение и увеличено с 50% съгласно чл. 187, ал. 6 ЗМВР възлиза в размер на 1 532,49 лева.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Не оспорва, че за посочения период ищецът е полагал труд при него по служебно правоотношение, заемайки длъжност по щата на ОД на МВР - Варна.

Потвърждава, че ищецът е работил на 12 часови смени, определени в заповед № 365з3139/31.08.2016 г. относно разпределение на работното време на държавните служители в ОД на МВР - Варна. Счита, че в случая приложение следва да намери единствено специалният закон - ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, предвид спецификата на полаганата работа от полицейските служители в МВР. Сочи, че в чл. 179, ал. 4 ЗМВР изрично е посочено, че извън допълнителните възнаграждения по ал.

1 и по чл. 178, ал. 1 ЗМВР на държавните служители се изплащат и други възнаграждения в случаи, определени със закон или акт на МС. Твърди, че за процесния период действаща е била Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., в която липсва разпоредба, регламентираща преизчисляване на нощния труд в дневен. В този смисъл оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на РЗ, излагайки правни доводи за това. Счита, че липсва основание за трансформиране на нощния труд в дневен и определянето на извънреден такъв. Твърди, че положеният от ищеца нощен и извънреден труд са били заплатени като вид допълнителни възнаграждения.

Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

3

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.

В конкретния случай, фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин от първата инстанция и оплаквания по фактите във въззивната жалба няма, поради което същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.

Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав е изцяло правен и се свежда до това дали следва субсидиарно да се прилагат правните норми на общото трудово законодателство по отношение на служителите на ОД на МВР, имайки предвид обстоятелството, че учреденото между тях и МВР трудово правоотношение е нормативно регламентирано със специалните норми, обективирани в ЗМВР и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР.

Ищецът е държавен служител в ОД на МВР-Варна, поради което и намират приложение разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ в редакцията от 18.07.2017 г., доколкото в този закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт е специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР арг. от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР.