Решение № 7776 от 19.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7776 гр. София, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело № 20251100506767 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.

258 и сл.

ГПК.

С решение № 3649 от 04.03.2025 г., гр.д. № 60432/2022 г., СРС, 24 с-в се ОСЪЖДА А. Г. П. да заплати на А. С. А. на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл.

52 ЗЗД сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в изживяно от ищеца смущение и притеснение, изпитано безпокойство от уронване на престижа в службата, засягане на личността и доброто му име пред колеги и ръководство, ведно със законна лихва, считано от 23.06.2022 г. до окончателното изплащане, причинени вследствие на подадени сигнали, обективирани в писма с вх. № 1187/16.06.2022 г. и вх. № 1232/23.06.2022 г. от ответника до Държавна комисия по стоковите борси и тържищата и сумата 612,54 лв. – разноски, като ОТХВЪРЛЯ предявеният осъдителен иск за разликата до пълния предявен размер от 3 000 лева.

Срещу решението в частта, с която е уважен искът постъпва въззивна жалба от ответника по него А. Г. П.. Счита, че не няма вина и не се установява противоправност в разпространените от него сведения за злоупотреби на ищеца, за които разполага с много повече информация и съответни 1 документи. Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване на друго, с което да се отхвърли искът.

Въззиваемият – ищецът А. С. А. оспорва жалбата.

Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решението е изцяло валидно, а в обжалваната част е допустимо и неправилно.

Предявен е иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

Подаден е сигнал вх. № 1187 от 16.06.2022 г. на ответника А. Г. П. до Държавна комисия по стоковите борси и тържищата, където полага труд като държавен служител ищецът А. С. А.. Изказано е предложение за среща с Председателя на Комисията, на която ответникът да предаде находяща се у него информация за „злоупотребите със служебно положение и власт с цел лично облагодетелстване” на служител на комисията, чиито „материални придобивки като имоти и пари на влог не съответстват на трудовите доходи от заплати на един държавен служител от средно управленско ниво...“. Копие от писмото са разпратени до министър председателя, министъра на икономиката, част от председателите на парламентарни групи в тогава действащото Народно събрание. Изказани са следните твърдения: 1) „бих искал лична 2 среща с Вас с цел: лично предаване на информацията, с която 1 разполагам относно злоупотребите със служебно положение и власт с цел лично материално облагодeтелстване на Ваш подчинен служител.“; „можете да проверите лично и да се убедите, че материалните придобивки като имоти и пари на влог не съответстват на трудовите доходи от заплати на един държавен служител от средно управленско ниво.“; „но когато се ходи постоянно и упорито по разни държавни институции и общински служби и се представяш за служител на ДКСБТ и като такъв заплашваш и искаш съдействие по личен и частен въпрос, то това е недопустимо и особено опасно явление за един обикновен служител.“

Във втори сигнал с вх. № 1232 от 23.06.2022 г., ответникът посочва ищеца А. А. за извършител. Твърди се, че „изглежда си има много (ама много) свободно време и сили, щом хем е на работа, хем е вкъщи и явно е, че скучае ...“; „ако не искате един ден да се изненадате … и то от човек, който дълги години се забавлява с това да завежда съдебни дела, да представя в съда (фалшиви) неистински и манипулирани документи. Е разбира се, че с техниката от служебната комисия.“ и „дано не се стигне да сте на моето място някой ден. И да злоупотребява някой със служебното си положение“.

Свидетелят В.И., работодател на ищеца, дава сведения за проведени поотделно срещи със страните и за извършена служебна проверка, от която не се установяват факти във връзка с изложеното в двете писма на ответника.

Въззивният съд приема, че за да се докаже противоправност в поведението на ответника, необходимо е разрешаване на конфликта между правото да се изразява свободно мнение и правото на всеки гражданин включително на заетия с обществена дейност, да защитава доброто си име.

Въпросът е във връзка с приложното поле на свободата на словото и изразяване на мнение, прокламирана съответно в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ и чл. 10, ал. 1 от европейската КПЧОС и нейното ограничение по чл. 39, ал. 2 от КРБ, забраняващ това право да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, както и чл. 10, ал. 2 КПЧОС, предвиждащ ползване на тези свободи, стига да не накърнява репутацията или на правата на другите. клевета се свързва със съзнателното разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление.

3

Позорното обстоятелство, което се квалифицира като клевета е твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, отнасящ се до минали или настоящи прояви от личния му живот или неговата професионална реализация, укорим от гледна точка на общопризнатите морални норми, който е от естество на накърни доброто име в обществото, да компрометира честта и достойнството.

Конкретно правото за подаване на жалби, предложения и петиции от гражданите до държавни органи е регламентирано в чл. 45 от Конституцията на РБ и Закона за предложенията, сигналите, жалбите и молбите /отм./. В една демократична и правова държава всеки има правото без страх от санкция публично да изразява своето становище по всякакъв вид въпроси. След като това се извършва при спазване на установени със законите правила, не може да се квалифицира като престъпление /решение № 363/01.07.2002 г., н.д.241/2002 г., ВКС, ІІ н.о./.

Изразеното разбиране по сходна хипотеза в решение № 201/06.01.2020 г., гр.д. 3973/2018 г., ВКС, IV г.о. е, че възможността за подаване и поддържането на частна тъжба представлява признато от закона право и само по себе си подаването й не е противоправно действие, което да обуслови отговорност на частния тъжител за вреди причинени на трети лица. Такава противоправност обаче може да възникне в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно, т.е. когато е налице злоупотреба със същото по чл. 57, ал. 2 от КРБ. Обстоятелството дали правото на тъжба е упражнено добросъвестно или недобросъвестно не е поставено в зависимост от крайния резултат на наказателното производство, тъй като законът не е свързал съществуването на правото с изискването твърдяното с тъжбата престъпление действително да е било извършено и то от обвиняемия. Затова правото на тъжба ще е упражнено добросъвестно, когато частният обвинител го упражнява с убеждението, че то съществува. Злоупотребата с правото обаче не е равнозначна на вината, поради което и не се предполага по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, а тъй като има отношение към противоправността на действието, трябва да бъде доказано, наред с причинната връзка и вредите, от лицето което претендира обезщетение за претърпени вреди.

Според решение от 20.04.2006 г., І с-в на ЕСПЧ – Райчинов срещу България /окончателно/ в частност, необходимостта да се осигури обществено 4 доверие към държавните служители, може да оправдае намеса, ограничаваща свободата на изразяване на мнение само, когато съществува истинска опасност в това отношение.

С решение от 17.12.2004 г. по дело Педерсен и Баадсгаард срещу Дания ЕСПЧ е дал тълкуване на прогласената в чл. 10 ЕКПЧОС свобода на изразяването на мнение: дори изявлението да се квалифицира като оценъчно съждение, трябва да съществуват достатъчно фактически данни, които да го подкрепят, иначе то би надхвърлило допустимото.

В практиката на ВКС, обективирана в решение № 213/26.01.2021 г., гр. д.

970/2020 г., IV г.о.; решение № 278/27.11.2019 г., гр. д. № 1140/2019 г., IV г.о.; решение № 62/06.03.2012 г., гр. д. 1376/2011 г., IV г.о.; решение № 369/26.11.2015 г., гр. д. 2098/2015 г., IV г.о.; решение № 204/12.06.2015 г., гр. д.

7046/2014 г., IV г.о. и решение № 484/09.06.2010 г., гр. д. 1438/2009 г., ВКС, III г.о. се приема, че не е противоправно поведение, изразяващо се в изказване на мнение с негативна оценка за определено лице, пряко или косвено засягащо общественото му положение, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие.

Необходимо е да не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал.

1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение да не е използвана, за да увреди доброто име на другиго. Не може да доведе до възникването на отговорност негативната оценка за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, в случай че не засяга достойнството на личността (т.е. ако не осъществява състав на престъплението обида или клевета). За всеки отделен случай подлежи на преценка дали конкретното изказване с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт.

Както е прието в решение № 73 от 05.02.2024 г., гр.д. № 679/2023 г., ВКС, ІІ Г.О., в чл. 39-41 от Конституцията на Република България и в чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те 5 именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму).

Поради това гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията, и от Конвенцията.

В случая, коментарите на ответника в писмата, отправени до работодателя на ищеца, съзнават непосредствена опасност за обсъжданата личност. Със становищата си, че ищецът злоупотребява със служебно положение и власт с цел лично облагодетелстване, като неговите материални придобивки във вид на имоти и пари на влог не съответстват на трудовите доходи, представя се за държавен служител в държавни институции и общински служби, като заплашва и иска съдействие по личен въпрос, има много свободно време, когато е в къщи и представя в съда неистински и манипулирани документи, ответникът не само изразява своето лично негативно обобщаващо мнение за поведението на ищеца, което да има основно субективен оценъчен характер. Същият едновременно и накърнява личното и професионално достойнство на ищеца, като го набеждава в извършване на престъпления от общ характер. С тези свои писмени изявления, доведени до знанието на държавен орган, се цели и постига уязвяване на личното, служебно и обществено достойнството на ищеца.