Определение № 13950 от 29.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 13950 гр. София, 29.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20261100505418 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от С. Н. С. срещу Определение № 12879 от 01.04.2026г., постановено по гр. дело № 8494/2026г. по описа на СРС, 173-ти състав, с което е върната исковата молба с вх. № 100398/30.03.2026г. на СРС и е прекратено производството по делото на основание чл. 130 ГПК.

В частната жалба са изложени съображения, че определението е неправилно, незаконосъобразно и постановено при неправилна преценка относно допустимостта на предявения иск. Сочи, че е предявен осъдителен иск срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД за заплащане на сума в размер на 184,07 евро, представляваща имуществени вреди, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по изпълнително дело № 1658/2024г. по описа на ЧСИ С.Я.. Вредата била настъпила в патримониума на ищеца като пряка и непосредствена последица от образуваното и поддържано срещу него изпълнително производство за вземания по отношение, на които впоследствие с влязло в сила съдебно решение по чл. 439 ГПК било установено, че не се дължат. Именно поради това изпълнителното производство било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК.

Предвид което претенцията била за обезщетяване на вреди, причинени от противоправно/неоснователно предприето и поддържано принудително изпълнение.

Платеното възнаграждение било фактическият размер на претърпяната имуществена вреда, а не самостоятелно процесуално искане за присъждане на разноски в рамките на изпълнителното дело. Неправилен бил изводът на СРС, че възможността да се обжалва постановление или отказ на съдебния изпълнител относно разноските по изпълнението изключвала предявяването на иск срещу взискателя. Имуществената вреда се претендирала в резултат от необходимостта ищецът да организира и заплати адвокатска защита по изпълнително производство, което впоследствие било прекратено поради уважен иск по чл.

439 ГПК. Предвид което не била налице идентичност между производството по чл. 435 ГПК 1 и настоящия осъдителен иск. Едното производство било насочено срещу действие на съдебния изпълнител, а другото- срещу взискателя като субект, инициирал и поддържал изпълнението. Сочи, че евентуално наличие на друг способ за защита можел да има значение при преценка на основателността на иска, на причинната връзка или на размера на вредата, но не и да обоснове връщане на исковата молба като недопустима. В исковата молба били изложени факти, обосноваващи правен интерес от предявяване на иска- срещу ищеца било водено изпълнително производство; бил принуден да ползва адвокатска защита; заплатил бил възнаграждение; впоследствие с влязло в сила съдебно решение било установено, че не дължи сумите, за които било водено принудителното изпълнение; изпълнителното производство било прекратено и съдебният изпълнител бил отказал да присъди тези суми като разноски. Поддържа, че ако исковата защита бъде отречена изцяло, то длъжникът би останал без ефективна възможност да получи обезщетение за реално заплатени суми за защита срещу изпълнение, което впоследствие било установено като неоснователно.

Намира, че връщане на исковата молба било крайна и незаконосъобразна процесуална последица. Твърди, че ако първоинстанционният съд бил счел, че исковата молба не разграничавала достатъчно ясно дали сумата се претендира като разноски по изпълнителното производство или като обезщетение за имуществени вреди следвало да даде указания за уточняване на петитума и обстоятелствената част на исковата молба, а не да върне исковата молба като недопустима. Искането към съда е да отмени определението и да върне делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения иск.

Софийски градски съд, след като обсъди възраженията на жалбоподателя и взе предвид данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от С. Н. С. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД. В исковата молба са изложени твърдения, че срещу ищеца е било образувано изпълнително дело № 1658/2024г. по описа на ЧСИ С.Я., както и че с влязло в сила решение по гр. дело № 54193/2024г. на СРС бил уважен предявен от него отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение съдебният изпълнител бил прекратил изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, бил поискал присъждане на разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение /360 лева/ 184,07 евро/, но с постановление от 26.01.2026г. съдебният изпълнител бил отказал да присъди такива. Изложени са твърдения, че разноските по изпълнението следвало да са за сметка на взискателя, както и че правната квалификация на предявения иск била чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК.

С обжалвания акт СРС е приел, че предявеният иск е недопустим, доколкото 2 отговорността за разноски следвало да се реализира по висящ процес, а не в отделно и самостоятелно производство чрез предявяване на нарочен иск. Посочил е, че ищецът е могъл да обжалва акта на съдебния изпълнител в частта относно разноските- чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, както и че в настоящото производство със самостоятелен иск било недопустимо да търси същите права спрямо взискателя по изпълнителното дело.

Настоящият съдебен състав намира, че правилно СРС е приел, че отговорността за разноски е обективна, безвиновна отговорност за неоснователно причинени имуществени вреди в резултат на водено спорно производство. Реализирането на тази отговорност е предпоставено от признаване на дължимост на разноските в полза на една от страните чрез присъждането им с акт, ползващ се с изпълнителна сила, въз основа на който за кредитора да се породи право на принудителното изпълнение.

Горепосочените разрешения следва да бъдат тълкувани спрямо изпълнителното производство съответно. В конкретния случай са изложени твърдения за прекратено изпълнително производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. По аргумент от чл. 79, ал.

1, т. 1 ГПК при прекратяване на производството направените разноски по изпълнението остават за сметка на взискателя, т.е. не се възлагат в тежест на длъжника. От посочената норма, обаче, не следва извод, че направените от длъжника разноски се възлагат в тежест на взискателя. Уредените в т. 1 и 2 на чл. 79, ал. 1 ГПК хипотези само изключват приложението на общото правило за отговорност на длъжника, но не създават правило за разпределението на отговорността за направените от него разноски.

По тези съображения съдът намира, че присъждането в полза на длъжника на разноски в изпълнителното производство е извън приложното поле на чл. 79 ГПК.

Неоснователен би бил аргумент за приложимост на чл. 78, ал. 4 ГПК в изпълнителното производство, тъй като нормата се намира систематично в Раздел I на ГПК – „Общи положения“ нейното приложение за отделните производства е не пряко, а съответно, т.е. доколкото характерът на производството не го изключва, какъвто е настоящият случай. При присъждането на разноски в полза на ответника при прекратяване на делото, съдебното решение създава в негова полза изпълнителен титул, какъвто постановлението на съдебния изпълнител, без нарочна санкция от закона, не може да създаде. Допълнителен аргумент за неприложимост на нормата е това, че основанието за присъждане на разноски в полза на взискателя, в т.ч. и адвокатски хонорар, не е чл. 78 ГПК, а специалната норма на чл. 79 ГПК.

С оглед изложеното до тук, съдът намира, че процесуалният закон не урежда възможност съдебният изпълнител да присъди на длъжника направените от него разноски при прекратяване на делото. Отговорността на взискателя може да бъде реализирана единствено в спорно исково производство /каквото е именно заведеното пред СРС, 173-ти състав/, при което уважаването на претенцията с осъдително решение ще бъде основание за издаване на изпълнителен лист и принудително удовлетворяване на вземането. В този смисъл и Решение № 4238 от 26.06.2018г. по гр. дело № 7963/2018г. на СГС, Решение № 2234 от 15.04.2020г. по гр. дело № 1283/2020г. на СГС, както и Решение № 3202 от 26.05.2020г. по гр. дело № 3617/2020г. на СГС.

3

С оглед на което приемайки, че предявеният иск е недопустим, респ. че исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 130 ГПК, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен и делото следва да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, а именно размяна на книжа по чл. 131 ГПК.

Така мотивиран съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 12879 от 01.04.2026г., постановено по гр. дело № 8494/2026г. по описа на СРС, 173-ти състав.

ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, ГО, 173-ти състав за продължаване на съдопроизводствените действия съобразно мотивите на определението.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4