Определение № 1645 от 28.05.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1645 гр. Пловдив, 28.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно частно гражданско дело № 20255300501461 по описа за 2025 година

ГПК.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от Делото е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, чрез пълномощника му юрк. Б.Д., против разпореждане № 11389/17.04.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 6556/2025г. на Пловдивски районен съд, XIX гр.с., с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу М. В. Т. с ЕГН ********** от гр. Пловдив за вземания по договор за потребителски кредит № *** от 31.08.2023г., сключен между длъжника и „Сити Кеш ООД, цедирани от първоначалния кредитор на заявителя, съгласно Приложение №1 от 05.08.2024г. към договор за продажба на вземания /цесия/ от 05.08.2024г.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Твърди се, че процесният договор за кредит съдържа цялата необходима информация, касаеща условията за погасяване на кредита и не противоречи на императивните правила на ЗПК. Така в договора за кредит били посочени годишният лихвен процент, годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Оспорва се изводът на заповедния съд, че в процесния случай е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Излагат се доводи, че в общите условия към договора ясно и изчерпателно са посочени компонентите, които са включени при определянето на ГПР, а в договора недвусмислено същите са посочени в процентно изражение и като глобална сума, поради което липсата на данни за взетите предвид допускания сама по себе си не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както и да го съпостави с предложения на други кредитни институции. Твърди се и че въпросът за извършените плащания по договора е от категорията на правопогасяващите юридически факти, които са в тежест на доказване от длъжника и то в исково състезателно 1 производство, а не в заповедното такова. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното разпореждане и произнасяне по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал.2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Пловдивският окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните, както и служебно всички правнорелевантни факти, приема от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Заповедното производство е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, срещу М. В. Т., ЕГН **********, за следните вземания, произтичащи от сключен между длъжника и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:

202531869, договор за потребителски кредит № *** от 31.08.2023г.: 400 лв. главница ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда - 08.04.2025г. до окончателното погасяване; 29,80 лв. – договорна лихва за периода от 07.09.2023г. до 07.12.2023г. и 177,74 лв. обезщетение за забава за периода от 08.09.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда. Претендираните вземания са придобити от заявителя съгласно Приложение №1 от 05.08.2024г. към договор за продажба на вземания /цесия/ от същата дата, сключен със „Сити Кеш“ ООД.

Заповедният съд е приел, че в договора за кредит липсва посочване на методика за определяне на ГПР и базата, върху която се начислява лихвеният процент. Предвидено е заплащане на неустойка при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в срок в размер от 144,20 лв. Не било ясно дали вземането за тази неустойка е включено в ГПР. Не били посочени и данни за извършени плащания от заемополучателя на задълженията по договора за заем и не се заявявало да липсват такива. Поради това първоинстанционният съд е намерил, че е налице обоснована вероятност за наличие на неравноправни и нищожни клаузи в договора, което е пречка да се определи съществуването на претендираните вземания, включително и на заявената главница, съобразно чл. 23 от ЗПК, поради което заповедният съд е отхвърлил заявлението в неговата цялост.

Настоящата инстанция намира разпореждането за правилно.

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение се основава на договор за потребителски кредит, по който длъжникът - физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да провери дали искането на заявителя не противоречи на закона или на добрите нрави и дали същото не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. От приложения по делото договор за потребителски кредит № *** от 31.08.2023г., сключен между длъжника и „Сити Кеш“ ООД, се установява, че със същия на длъжника е предоставен кредит в размер на 400 лв., който последният се е задължил да върне на 14 седмични вноски, при ГПР - 56,77 %, ГЛП - 44,50 % и обща дължима сума – 429,80 лв. В чл. 5 от договора за кредитополучателя е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение - поръчителство или банкова гаранция. При неизпълнение е 2 уговорена и неустойка в размер на 144,20 лв., платима разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. В случая, с оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението (в тридневен срок от сключването му) и многобройните изисквания към него и предвид размера на предвидената неустойка – около 36 % от заемната сума, настоящият състав намира, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне предоставената му сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/. Този извод се подкрепя и от начина на изплащане на задължението за неустойка, а именно разсрочено, заедно с останалите задължения по договора. Това допълнително възнаграждение съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК е следвало да бъде съобразено при определяне на ГПР по кредита. Не е ясно дали вземането за тази неустойка е включено в ГПР, поради което не може да се прецени дали при сключването на процесния договор е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, и дали посоченият в договора размер на ГПР съответства на действителния такъв. Невключването в ГПР на разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение представлява нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както правилно е приел и ПРС, което от своя страна, на основание чл. 22 ЗПК, води до недействителност на договора за кредит.

Законосъобразно заповедният съд не е приложил нормата на чл. 23 от ЗПК, след като е констатирал вероятна недействителност на процесния договор за потребителски кредит. Съгласно чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. В настоящия случай заявителят, въпреки предоставената му от съда възможност и оставянето на заявлението без движение, е отказал да посочи какви плащания са били извършени от длъжника по договора и как същите са били отнесени за погасяването на отделните задължения, поради което е поставил съда в невъзможност да изпълни в пълен обем задълженията си по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, като приложи императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК. При това положение и предвид обоснованата вероятност за недействителност на договора, то за претендираните със заявлението вземания не следва да се издава заповед за изпълнение и същото следва да се отхвърли изцяло. На разположение на заявителя остава възможността да предяви иск за вземанията си съгласно чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения подадената частна жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане - правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 11389/17.04.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 6556/2025г. на Пловдивски районен съд, XIX гр.с., с което е отхвърлено изцяло подаденото от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 40239/08.04.2025г. срещу длъжника М. В. Т., ЕГН ********** за вземания по договор за потребителски кредит № *** от 31.08.2023г.: 400 лева - главница ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 08.04.2025г. до окончателното й изплащане, 29,80 лв. договорна лихва и 177,74 лв. - обезщетение за забава, както и разноски.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4