Решение № 123 от 31.01.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 123 гр. Бургас, 31.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Димитър П. Стоянов при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20222100502238 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Областна дирекция на МВР – Бургас, чрез юрисконсулт Димчева против Решение № 2754 от 02.12.2022г. по гр.д.№ 6380/2022 г. по описа на Районен съд- Бургас, с което дирекцията е осъдена да заплати на К. М. Ч. сумата от 672,23 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен нощен труд в размер от 77,22 часа за периода от 1.07.2019 г. до 9.07.2020 г., представляващи разликата между реално положения нощен труд за периода и преизчисления такъв с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.10.2022 г. до окончателното плащане; ведно със сумата от 171,76 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 01.11.2019г. до 05.10.2022г. върху присъденото допълнително трудово възнаграждение, както и сумата 360 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, а по сметка на РС- Бургас сумата от 250 лв., включваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице.

Въззивникът изразява недоволство от обжалваното решение, като намира, че същото е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон и е необосновано.

При постановяването му районният съд не съобразил поддържаните от въззивника аргументи относно неприложимостта на НСОРЗ към правоотношенията на служителите на МВР. По отношение на тях в процесния период действала друга, специална уредба Наредби на министъра на вътрешните работи, както чл.187, ал.1 ЗМВР.

Цитираните наредби действали паралелно по време с НСОРЗ и уреждали специален 1 за системата на МВР начин заплащането на нощния труд, като в тях липсвал текст, който да урежда увеличение на часовете нощен труд с коефициент. За целия процесен период, съгласно правната норма, действаща в системата на МВР съотношението между дневен и нощен труд било 1:1, а не както по КТ и по НСОРЗ, съгласно които 7 часа нощен труд се приравнявали на 8 часа дневен. Получените часове в повече при преизчисляването създават според въззивника неточно разбиране за наличието на извънреден труд. Според въззивника, прилагането на коефициента 1,143 е да определи така възнаграждението на работника или служителя, че когато работи 7 часа да получава трудово възнаграждение за 8 часа, т.е. трудовото му възнаграждение да бъде увеличено. Извънреден труд обаче би бил налице само, ако работниците и служителите действително работят извън установеното за тях работно време. В случая, служителят не работел извънредно по смисъла на чл.143 КТ, тъй като реално не е положен труд извън установеното работно време и в превишение на месечната норма часове. В продължение на това разрешение на правоотношенията, задължаващи работодателя да заплаща по- високо нощния труд били издадените от министъра заповеди, съгласно които за процесния период до края на м.януари 2020г. за всеки отработен час или част от него между 22.00 ч. и 6.00ч. на държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0,25 лв., както и действащата понастоящем заповед, съгласно която допълнителното възнаграждение за нощен труд е 1 лв. за всеки отработен час.

Изтъква се, че в МВР има различни категории служители, като за всяка от тях съществува отделна законова и подзаконова регламентация, като за полицейските органи, т.е. за служителите в ЗМВР била приложима единствено тази регламентация.

Обжалваното решение било неправилно и в светлината на постановеното решение на СЕС по дело С-262/2020, касаещо съответствието на нормите на Директива 2003/88ЕО и на Съвета от 4.11.2013г. и съответствието им с националното законодателство.

Затова моли решението на районния съд да бъде отменено, а вместо него да се постанови ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендират се разноски.

При условията на евентуалност, в случай, че решението бъде потвърдено, въззивникът е направил възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение на насрещната страна предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото.

В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия К. М. Ч., представляван от адв. Кралев. С него жалбата се оспорва като неоснователна.

Въззиваемият счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Преповторени са доводите, изложени в исковата молба, въз основа на които страната обосновава претенцията си, касаещи правната уредба на нощния труд според чл.187 ЗМВР в редакцията му до 9.07.2020г. и подзаконовите актове по приложението й, съпоставени с уредбата по чл.8 и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Изведен е извод, че за процесния период няма законоустановена забрана за преизчисляване на положените от служителите на МВР часове нощен труд в дневен, а е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, която следва да бъде преодоляна чрез субсидиарно 2 прилагане на общата НСОРЗ, с цел да се компенсира особената тежест на полагания от полицаите нощен труд, подчертана в Директива 2003/88. Сочи, че по въпроса е формирана задължителна съдебна практика, като цитира същата. Изтъква се, че очевидно единствената цел на законодателната уредба относно заплащането на труда на служителите в МВР е да се спази конституционната повеля на чл.48, ал.5 КРБ заплащането да съответства на извършената работа. Според въззиваемата страна нощният труд, положен от служителите в МВР разстройва биологичния ритъм на живота и нервната система, обмяната на веществата и нормалния метаболизъм, поради което следва да получи адекватно заплащане. Акцентира, че предвиденото допълнително заплащане от 0,25 лв. на час нощен труд нито има характер на допълнително трудово възнаграждение, нито корелира по какъвто и да било начин на конституционното задължение, посочено по- горе.

Според въззиваемата страна горните изводи не противоречат и на Решението от 24.02.2022г. по дело на С-262/2020г. на СЕС, с което съдът е подчертал, че не се налага да се приеме национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд на работниците в публичния сектор е по- кратка от предвидената в тях нормална продължителност на труда, но при всички случаи ако това е така, в полза на тези работници трябва да има други мерки за защита, които да компенсират това. Според въззиваемия, в ЗМВР такива мерки не са предвидени поради липсата на изрична регламентация положения труд да бъде възмезден. В тази връзка счита, че компенсационните механизми, допълнителните материални стимули и нематериалните блага, предвидени в ЗМВР за служителите не представляват допълнителна защита или обезщетение по смисъла на Директивата и решението на СЕС, тъй като тези придобивки ползват всички служители в МВР, а не само тези, полагащи нощен труд.

Претендира разноски за въззивната инстанция. Прави възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

По допустимостта на жалбата:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалване на решението . Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Предявеният иск за главницата е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР /в редакцията до 10.07.2020г./ . Претенцията за обезщетение за забавено плащане е с правно основание чл.86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд като държавен служител на полицай към Първо РУ на ОДМВР- Бургас, на структурно подчинение към Областна дирекция на МВР- Бургас. Работил на 12-часови смени по определен график и при сумирано изчисляване на работното време. Претендира за осъждане на ответника Областна дирекция на МВР- Бургас да му заплати сумата от 672,23 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за 3 извънреден труд от 77,22 часа, за периода от 01.07.2019 г. до 09.07.2020 г. вкл., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 171,76 лв., начислена за периода от падежа на всяко вземане до подаването на исковата молба в съда.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба ответникът ОД на М В Р – Бургас, чрез процесуалния си представител е оспорил предявените искове като неоснователни. Посочил е, че положеният от ищеца извънреден труд е бил надлежно начислен и отразен в съответните протоколи, както и своевременно заплатен по правилата н а действалите през процесния период Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. и Наредба №8121з-36/7.01.2020г. на министъра на МВР. В тези наредби липсвал текст, по който да се прилага претендираното от ищеца преизчисляване на нощния труд в дневен с коефициент 1,143, като е изложено становище, че съгласно приложимата специална правна уредба, действаща в системата на МВР съотношението между дневен и нощен труд е 1:1, а не както е по КТ и по НСОРЗ, съгласно които 7 часа нощен труд се приравняват на 8 часа дневен труд. Сочи се, че във връзка с отчитането и заплащането на нощния труд са издадените от министъра на МВР заповеди № 8121з-791/28.10.2014 г. и № 8121з-1429/23.11.2017 г., съгласно които за целия процесен период за всеки отработен час между 22.00 и 06.00 часа на държавните служители се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0.25 лв.

Във връзка с постановеното Решение от 24.02.2022г. по дело С- 262/2020г. по отправено преюдициално запитване на РС- Луковит се сочи, че несъмнено националната правна уредба предвижда за държавните служители в МВР редица компенсаторни механизми с оглед спецификата на служебните им правоотношения и постигане на равни отношение пред закона на работниците и служителите по трудови правоотношения от една страна и държавните служители от МВР от друга страна, като са посочени конкретни примери: 1/ допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 2% за всяка прослужена година, но не повече от 40 %, което за работниците по трудово правоотношение било значително по- ниско 0,60% от основното трудово възнаграждение; 2/ основен платен годишен отпуск- 30 работни дни плюс допълнителен платен годишен отпуск по 1 работен ден за всяка прослужена година, но не повече от 10 дни, докато основния платен годишен отпуск по чл.155, ал.4 КТ бил 20 работни дни; 3/ обезщетението при прекратяване на СлПО до 20 месечни възнаграждения според броя на прослужените години в системата на МВР; 4/ по- благоприятен режим на заплащане на извънредния труд; 5/ безплатна храна или левовата й равностойност, ободряващи напитки при полагане на нощен труд, както и униформено облекло и др.вещево имущество; 6/ пенсиониране при условията на първа категория труд и др. По този начин, според ответника, се постига компенсиране на особената тежест на полагания от тях труд, включително и нощен, насочен към реализирането на разписаните в чл.2, ал.1 от ЗМВР основни функции на МВР. На следващо място се сочи, че еднаквата продължителност на работното време през деня и през нощта от 8 часа, установена за държавните служители в системата на МВР която е по- голяма от тази, установена с КТ, се 4 обосновава от основните функции на министерството, свързани със защита правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност и спазване на обществения ред. Затова ответната страна счита, че прилагането на различен метод за правно регулиране на работното време на работниците и служителите по ТПО по реда на КТ и на служителите по СлПО по реда на ЗМВР се основава на разумен и обективен критерий, поради което разликата в третирането е съвместима с правото на Европейския съюз, тъй като е свързана с допустима от закона цел и е съизмерима с тази цел.