Решение № 504 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 504 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

МАРИЯ Н. СТОЙКОВА

Нели С. Маринова при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20221100505969 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20020063/10.03.2022 г., постановено по гр. д. № 49219/20 г. по описа на СРС, 25 състав, е признато за установено по предявения от С.

В. Д. срещу „Юробанк България“ АД иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 146, ал.

1 и чл. 143 ЗЗП, че разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от Договор за покупка на недвижим имот на служител /администратор/ в „Ю.И Е.Д.Б.“ АД № НL 44807/13.10.2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД /с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/, в качеството му на кредитодател, и С. В. Д., в качеството му на кредитополучател, е нищожна поради неравноправност по см. на чл. 143 ЗЗП.

С решението „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати на С. В. Д. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 17 588,64 лв. – недължимо събрани валутни разлики, формирани поради превалутиране на погасителните вноски по Договор за покупка на недвижим имот на служител /администратор/ в „Ю.И Е.Д.Б.“ АД № НL 44807/13.10.2008 г., направено без основание в периода от 09.10.2015 г. до 23.01.2016 г., ведно със законната лихва от 1

09.10.2020 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за сумата над 17 588,64 лв. до пълния предявен размер от 18 019,59 лв. Освен това „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати на С. В. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2577,62 лв. – съдебни разноски, а С. В. Д. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата от 11,96 лв. – съдебни разноски.

Подадена е въззивна жалба от „Юробанк България“ АД срещу решение № 20020063/10.03.2022 г., постановено по гр. д. № 49219/20 г. по описа на СРС, 25 състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е уважил иска с правно основание чл.

55, ал. 1 ЗЗД, въпреки че по – голямата част от плащанията са били извършени от трето за кредитното правоотношение лице, за което не се установява да е действало по пълномощие или по поръчка на ищеца.

Поддържа, че в нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест по делото, първоинстанционният съд е приел, че в тежест на ответника е да докаже, че ищецът не е потребител, въпреки че ищецът е следвало да докаже положителните факти, от които черпи благоприятни правни последици за себе си. Твърди, че решението в обжалваната част е необосновано, тъй като изводите, направени от съда, не следват логически от фактите, установени по делото. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът С. Д. има качеството „потребител“, като твърди, че ищецът не е ангажирал доказателства по делото, от които да се установява, че средствата от отпуснатия му кредит са използвани за задоволяване на лични потребителски нужди на ищеца. Твърди, че съдът неправилно е приел, че оспорените клаузи, уреждащи валутата и лихвата по кредита, не са индивидуално договорени.

Посочва, че изводът на съда в обратния смисъл е в противоречие с разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, според която тези клаузи не подлежат на преценка за неравноправност, стига да са ясни и разбираеми. Поддържа, че поради наличието на трудово правоотношение на ищеца с дружество от групата на ответната банка, на кредитополучателя са предоставени условия, които не се предоставят на останалите кредитополучатели, което прави 2 правоотношението между кредитополучателя и банката индивидуално по см. на чл. 146 ЗЗП. Поддържа, че изводът на първоинстанционния съд, че ответната банка е разполагала с информация за бъдещото движение на валутните курсове, което не е предоставила на кредитополучателя, не намира опора в доказателствения материал по делото. Твърди, че единствената информация, с която банката е разполагала е тази, която е била съобщена на кредитополучателя в чл. 23 от договора. Твърди, че изводът на първоинстанционния съд, че валутният риск е бил прехвърлен на кредитополучателя е необоснован. Рискът от повишаване на курса е върху кредитополучателя поради обстоятелството, че кредитополучателят е теглил кредит във валута, различна от тази, в която получава доходите си.

Поддържа, че включването на клаузата на чл. 23 в договора е израз на добросъвестността на кредитора и на намерението му да изясни на кредитополучателя какъв е валутният риск от ползването на кредит в швейцарски франкове. Твърди, че съдът не е отчел, че оспорената клауза има декларативен и информативен характер и не вменява задължения на потребителя, а го информира за последиците от избора на валута. Твърди, че такава клауза не може да се счита за неравноправна при условие, че е изразена на ясен и разбираем език /т. 38 – 41 от Решение по дело С – 186/16/.

Поддържа, че в случая клаузите на процесния договор за кредит са ясни и разбираеми, тъй като установяват задължение в швейцарски франкове по установен погасителен план с вноски в швейцарски франкове. Счита, че движението на един валутен курс, който не е статичен, сам по себе си не е достатъчно да обоснове неравноправност. Поддържа, че изводите на съда, че поради промяната в курса на франка задължението на ищеца се е увеличило и той е извършил надплащане към банката, са необосновани. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете изцяло. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемият С. В. Д. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Поддържа, че възражението на банката, че третото лице е извършило плащането е преклудирано, тъй като е нправено за първи път с въззивната жалба, а по същество е неоснователно. Твърди, че от представеното извлечение от сметка от „Банка ДСК“ АД се установява, че от сметката на В.

3

Д. Д. е наредена определена сума по сметката на С. В. Д. в ответната банка, като с наличността на сумата от сметката му е платена сумата за погасяване на кредита. Посочва, че от неоспореното заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че сумите в лева от „Банка ДСК“ АД са превеждани директно по сметката на ищеца, но ответникът служебно ги е насочвал към своя разчетна сметка, след което е прилагал безкасов търговски курс „продава“ за шв. франкове и получената сума в шв. франкове е прехвърлена по партида ******* – разплащателни сметки на граждани в шв. франкове и от там в сметка, обслужваща кредита в шв. франкове с IBAN: BG *******, с титуляр С. В. Д.. Поддържа, че В. Д. не е превеждал, нито е извършвал директно плащане /на каса/ на швейцарски франкове за погасяване на дълга. При условията на евентуалност твърди, че дори и да се приеме, че трето лице е наредило плащане на банката кредитор за погасяване на кредита на ищеца като задължено лице, то за банката няма значение кой плаща, поради което не е необходимо упълномощаване /по арг. от чл. 73 ЗЗД/.

Посочва, че фактическият състав на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД изисква установяване на предаване, респ. получаване, на нещо при начална липса на основание. На следващо място, поддържа, че доводите на въззивника, че въззиваемият няма качеството потребител, че клаузите не са били индивидуално договорени и че валутният риск е бил прехвърлен на кредитополучателя, са неоснователни. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че на 13.10.2008 г. между страните по делото е бил сключен договор за банков кредит, който не е бил предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, което обуславя качеството „потребител“ на въззиваемия по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Посочва, че от доказателствата по делото се установява, че кредитът е усвоен от ищеца на 30.10.2008 г., като няма данни къде са „насочени“ средствата по кредита.Твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че средствата на ищеца, чрез които е погасявал задълженията, произтичащи от договора за кредит, винаги са били в лева, както и че банката служебно е превалутирала по своя курс в деня на падежа/плащане постъпващите суми от лева в швейцарски франкове. Поддържа, че от клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора за кредит е видно, че в случай на обезценка/поевтиняване на еврото/лева спрямо швейцарския франк ще се увеличи размера на погасителната вноска в евро/лева, като разликата в 4 размера на вноската ще е изцяло за сметка/в тежест на кредитополучателя.

Посочва, че от м. февруари 2010 г. стойността на швейцарския франк спрямо еврото/лева е започнала да увеличава, което е довело до увеличаване на размера на погасителните вноски, които са били заплащани реално в лева.

Твърди, че от заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че разликата между размера на действително платените суми в евро, изчислени по курса на швейцарския франк за еврото към деня на съответния падеж, и размера на необходимите суми в евро, ако беше използван курса на швейцарския франк за едно евро от 30.10.2008 г., е 8 817,94 евро. От заключението се установява също така, че са платени 17 588,64 лв. повече, вследствие на увеличилия се валутен курс на лева за шв. франк на БНБ. Поддържа, че от събраните по делото доказателства /договори за кредит/ се установява, че банката не е договаряла индивидуални условия с ищеца, както и че всички договори със служители на банката са били идентични и без индивидуално уговорени клаузи. Твърди, че към датата на сключване на договора за кредит на ищеца не е била осигурена каквато и да е информация, която да му позволи да прецени икономическите последици от клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора за кредит във връзка с поскъпването на швейцарския франк спрямо еврото/лева. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора за кредит е нищожна като неравноправна по см. на чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като тази клауза е неиндивидуално договорена клауза от договор за кредит в чужда валута, като последиците от нея са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и не е съставсна по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии последиците от сключването на договора и в нарушение на принципа на добросъвестността създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора за кредит. Твърди, че вследствие на нищожността на клаузата за поемане на валутния риск изцяло от потребителя, заплатените от ищеца суми при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са сумите по курса на швейцарския франк за едно евро, надвишаващ курса, определен в Приложение № 1 към договора за кредит, при усвояването на кредита – 1,4694992 шв. франка за едно евро. Поддържа, че правилно 5 първоинстанционният съд е приел, че ищецът е надплатил и банката следва да възстанови на ищеца недължимо платената сума в размер на 8 817,94 евро, респ. равностойността й в лева – 17 588,64 лв., която представлява разликата между платените за периода от

09.10.2015 г. до окончателното погасяване на задълженията, произтичащи от договора за кредит, и реално дължимите в случай, че за целите на превалутирането беше използван курса на швейцарския франк за едно евро към датата на усвояването на процесния кредит. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: