Решение № 1860 от 11.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1860 гр. София, 10.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100509640 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 10.06.2022 год., постановено по гр.дело №49822/2015 год. по описа на СРС, ГО, 37 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Ж. В. П. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 444.27 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******* *******, за периода от м.април 2012 год. до м.април 2014 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.03.2015 год. до окончателното й изплащане и сумата от 139.32 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.05.2012 год. до 19.03.2015 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 17917/2015 год. по описа на СРС, ГО, 37 с-в, и ответницата Ж. В. П. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл.

78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 266.10 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 331.67 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Ж. В. П.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните е налице облигационно 1 правоотношение. Ищецът не бил ангажирал доказателства за съществуването на правно основание за ангажиране на отговорността на ответницата за заплащане на претендираните суми, а тежестта в тази насока била негова – чл. 154, ал. 1 ГПК. СРС не бил отчел обстоятелството, че ответницата не обитавала трайно в процесния имот, тъй като живеела извън територията на Република България – видно от представеното по делото удостоверение. Тя имала трайно местопребиваване в Италия от 2003 год. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраЖ.ята на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, които са такива за недопустимост на първоинстанционното решение, следва да се посочи, че пороци на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение, респ. наличието на отрицателните предпоставки по чл.

411, ал. 2 ГПК, не подлежат на изследване от съда, разглеждащ иска за съществуване на вземането, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, излоЖ. от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по 2 тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че ответницата е собственик на апартамент №70, находящ се в гр.София, ж.к.“******* ******* /считано от 25.09.1997 год./, като на 17.10.1997 год. същата е подала заявление-декларация до ищеца за откриване на клиентска партида на нейно име за имота. Следователно ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предлоЖ. от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възраЖ.е срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия 3 за битови нужди с включените в него права и задълЖ.я на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на събраните писмени доказателства по делото се установява, че през исковия период в процесния имот е била доставяна топлинна енергия, чиято стойност възлиза на 1 444.27 лв., поради което и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираната главна претенция се явява изцяло основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.

ЗадълЖ.ето за заплащане на стойността на топлинната енергия за исковия период е възникнало като срочно съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2008 год. – в 30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнася. Т.е., за изпадането на длъжника в забава не е необходимо отправянето на покана от страна на кредитора. Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане в размер на 1 444.27 лв., то претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в своето основание за периода от 31.05.2012 год. до 19.03.2015 год., а нейният размер възлиза на 139.32 лв. – определен от СРС при правилно прилоЖ.е на правилото на чл. 162 ГПК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уваЖ.е, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид излоЖ.те съобраЖ.я, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.06.2022 год., постановено по гр.дело №49822/2015 год. по описа на СРС, ГО, 37 с-в.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5