Решение № 154 от 23.03.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. София, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Колева

Членове:

Пламен Дацов

Иван Стойчев при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Е. Хр. Стоянова като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200065 по описа за 2026 година

Касационното производство е инициирано по протест от прокурор при Апелативна прокуратура - София, срещу Присъда №23/01.09.2025 год. постановена по ВНОХД№861/2025 год. по описа на САС, НО-II състав.

Оплакванията в протеста и допълнението към него са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Моли се за отмяна на присъдата в оправдателната й част и връщане на делото за ново разглеждане.

Депозирана е касационна жалба и допълнение към нея от подсъдимия В. В. Й. с молба за отмяна и връщане за ново разглеждане и възможност за сключване на споразумение от негова страна.

Депозирана е касационна жалба от служебния защитник на подсъдимия В.Й. – адв.М.В. с молба за намаляване на наказанието поради наличието на касационното основание визирано в чл.348, ал.1, т.3 НПК.

В хода на делото по същество пред ВКС, представителят на ВКП поддържа протеста и допълнението към него и в тази връзка моли да бъде уважен по доводите посочени в него.

Адвокат С. – повереник на частните обвинители оспорва касационните жалби и 1 поддържа казаното от прокуратурата. Счита, че М. Й. е участвал активно в извършване на престъплението, а присъдата на брат му В. Й. е справедлива и не заслужава намаляване на наказанието.

Частният обвинител Р. Ц. и В. Й. няма какво да добавят.

Адвокат В. за подсъдимия В. Й. поддържа касационната си жалба и моли за намаляване на наказанието.

Подсъдимият В.Й. в своя защита твърди, че не е извършил деянието при условията на рецидив, че не са изследвани всички доказателства, че не е взето предвид неговото нараняване, че не е изискан видеоматериала от заснемането на инцидента, че не са изнасяни вещи от къщата на починалия.

Адвокат Т. за подсъдимия М. Й. моли да се постанови съдебен акт при условията на чл. 354, ал. 1 НПК, като се потвърдите присъдата на АС –

София, респективно се остави без уважение касационният протест и касационната жалба.

Подсъдимият М. Й. в лична защита поддържа казаното от своя адвокат и моли да се остави в сила присъдата на въззивната инстанция и де се съобрази, че брат му не е искал да взима инкриминираните вещи, а просто е бил уплашен.

В последната си дума подсъдимият В. Й. моли за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като е лишен е от право на съкратена процедура и на обективно разглеждане на делото.

В последната си дума подсъдимият М. Й. съжалява за инцидента и моли да се остави в сила присъдата на въззивната инстанция в сила.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

С Присъда на ОС-Перник от 13.03.2025 год. постановена по НОХД№294/2024 год. подсъдимият В. В. Й. е бил признат за виновен в извършено престъпление по чл.196, ал.1, т.2 вр. чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.29, ал.1, б.“а“ вр. чл.20, ал.2 НК, като му е определено наказание от 5 години „лишаване от свобода при „строг“ режим. Подсъдимият е бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1 НК.

Приложена е разпоредбата на чл.59, ал.2 вр. ал.1, т.1 НК.

Със същата присъда подсъдимият М. В. Й. е бил признат за виновен в извършено престъпление по чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.20, ал.2 НК като му е определено наказание от 3 години „лишаване от свобода“ при „строг“ режим като със същата присъда е бил оправдан за извършено престъпление по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1 НК. На основание чл.68, ал.1 НК е приведено в изпълнение наказанието постановено по НОХД№251/2020 год. по описа на РС-Разград. Приложена е разпоредбата и на чл.59, ал.2 вр. ал.1, т.1 НК.

2

С Присъда №23/01.09.2025 год. САС, II състав по ВНОХД№861/2025 год. е отменил присъдата в частта, с която подсъдимият М. В. Й. е бил признат за виновен по чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.20, ал.2 НК и по отношение на приложението на чл.68, ал.1 НК и е изменил същата по отношение на подсъдимия В. В. Й. в частта, с която е бил признат, че е извършил престъплението по чл.196, ал.1, т.2 НК в съучастие с подсъдимия М. В. Й. като го е оправдал за това. Изменил е присъдата и в частта относно наказанието по отношение на В. В. Й. като го е увеличил от 5 на 8 години „лишаване от свобода“. Потвърдил е присъдата в останалата й част.

По отношение на наведените основания в касационния протест и допълнението към него:

Настоящият състав, след като се запозна с материалите по делото и обсъди доводите в протеста, намира същия за неоснователен, тъй като САС е извършил прецизен анализ, който не страда от пороците, претендирани от държавното обвинение.

ВКС намира за правилен извода на САС, че случаят е белязан от „доказателствен дефицит“. При липса на видеозаписи и други преки доказателствени източници, въззивният съд законосъобразно е изградил вътрешното си убеждение върху обясненията на подсъдимите, преценени в съвкупност с обективните находки от съдебно-медицинските експертизи. Твърдението за нарушаване на чл.14 НПК е неоснователно, тъй като съдът не е игнорирал факти, а им е дал правна оценка, различна от желаната от прокуратурата.

Относно коментираната цитираната доктрина: в протеста теория за съизвършителството и

Прокуратурата се позовава на доктрината (проф.Филчев и проф.Стойнов) за „едновременно и последователно съизвършителство“. ВКС намира тези теоретични постановки за безспорни, но неприложими към подс.М. Й., за което ще вземе становище на по-късен етап в настоящото решение.

Относно Решение №527/08.04.2014 год. по н.д.№2025/2013 год. на II НО на ВКС и общия умисъл. За да е налице съизвършителство, е необходим общ умисъл за отнемане.

Установено е, че М. Й. не е участвал в разбиването на вратата на втория етаж и в самото отнемане на вещите. Намерението му е било насочено единствено към оказване на помощ на брат си при физическото стълкновение.

Относно Постановление №6/26.04.71 год. по н.д.№3/71 год. год. и ТР№54/16.09.89 год. по н.д.№49/89 г. на ОСНК на ВС – цитираната практика разглежда случаи, в които превозното средство е част от изпълнителното деяние. В случая, кражбата е била консумирана в момента, в който В. Й. е установил самостоятелна власт върху вещите, изнасяйки ги от къщата. Последващото участие на М. Й. в „качването“ на паднали предмети пред автомобила, паркиран извън имота, съставлява помощ след довършване на 3 престъплението.Юридически невъзможно е съизвършителство в престъпление, чийто състав вече е реализиран от друго лице.

Относно хипотезата на чл.215 НК – правилно САС е отбелязал, че действията на М.

Й.(приканване на брат си да изхвърли вещите) обективира липса на воля за тяхното укриване с цел облага. Поведението му сочи опит за дистанциране от инцидентно възникналото престъпно деяние на брат му.

Относно доказателственото значение на трасологичните следи (обект №4) и калта по обувките:

Касационната инстанция намира за неоснователен довода на прокуратурата, че наличието на следа от дясната маратонка на подсъдимия М. Й. на първия етаж на къщата в с.Р. е доказателство за съизвършителство в кражбата.

В наказателното право присъствието на мястото на престъплението(praesentia) не е тъждествено на участие в него(participatio). Установената следа в антрето, непосредствено до входната врата и биологични следи(кръв), обективира единствено участието на М. Й. във физическата саморазправа с пострадалия П.. За да бъде квалифициран като съизвършител в кражбата, доказателствата трябваше да установят негови следи на втория етаж, където е извършен взломът и отнемането на вещите.

Липсата на такива следи подкрепят извода на САС, че обвинението за съизвършителство почива на недопустимо разширително тълкуване на фактическото присъствие.

Относно „изхвърлянето“ на вещите и липсата на присвоително намерение – прокуратурата поддържа, че съвместното изхвърляне на вещите в землището на с.В. е акт на разпореждане, който доказва общ умисъл за своене. ВКС категорично отхвърля тази теза.

В престъпленията против собствеността „намерението за противозаконно присвояване“(чл.194, ал.1 НК) изисква деецът да желае да се облагодетелства или да третира вещта като своя. Изхвърлянето на инкриминираните вещи непосредствено след инцидента е акт на дезинтересиране от тях, а не на присвояване. Този акт обективира желание за заличаване на улики, което е субективно състояние, коренно различно от animus rem sibi habendi(намерение за своене).

Поведението на М. Й. се вписва в хипотезата на „помощ след довършване на престъплението“ без предварителен сговор. Както приема константната практика, съучастието е невъзможно след като изпълнителното деяние е приключило. Помощта при укриването или унищожаването на вещите е съставомерно по чл.215 или чл.294 НК, по които текстове обвинение срещу него няма.

Относно оплакването за нарушение на чл.107, ал.5 и чл.13 НПК:

Твърденията за „избирателен подход“ при оценката на доказателствата са неоснователни. Въззивният съд не е игнорирал фактите, а им е дал правилната юридическа тежест. По отношение на принципа на обективната истина следва да се изясни, че съдът не 4 може да „дописва“ умисъл там, където доказателствата(като калта по обувките) сочат единствено на физическо присъствие, но не и на престъпна координация за кражба.

Когато една доказателствена индикация(следата от обувка) може да се обясни както с престъпно, така и с невинно поведение(намеса в конфликт без знание за кражба), съдът е длъжен по силата на чл.14 НПК да приеме версията, по-благоприятна за подсъдимия.

С оглед на това САС правилно е приложил материалния закон, като е преценил, че инкриминираната от прокуратурата „съвместна деятелност“(товарене и изхвърляне) не изпълва признаците на съизвършителство в кражба поради липса на предварителен сговор и липса на участие в самото отнемане. Протестът на САП се явява опит за подмяна на доказаното отнемане с предположения за съучастие, което е недопустимо. Оправдаването на М. Й. е единственият законосъобразен изход от процеса.

Относно доктриналните постановки цитирани в касационния протест за съизвършителството. Прокуратурата се позовава на труда на проф.Н.Филчев – „Съучастие в престъплението“, 2023 год., като акцентира върху концепцията за „последователното съизвършителство“, при което действията на отделните лица в съчетание образуват състава на престъплението.

ВКС намира това позоваване за теоретично коректно, но субсумирано под грешна фактическа база.

За да бъде едно лице „последователен съизвършител“, неговото поведение трябва да се включи в изпълнителното деяние преди неговото окончателно довършване. В настоящия казус, отнемането на вещите е приключило в момента, в който В. Й. ги е изнесъл от втория етаж на къщата, установявайки самостоятелна власт.

Съгласно доминиращата съдебна практика и други теоретични постановки(напр.проф.Ив.Ненов), съизвършителството изисква общност на волята, формирана най-късно до момента на довършване на деянието. След като В. Й. е консумирал кражбата, последващите действия на М. Й. по „вдигане на паднали предмети“ не могат да се слеят с изпълнителното деяние, тъй като липсва „задружност“ в самото отнемане. Тук е налице не съизвършителство, а евентуално помагачество след довършване на престъплението или укривателство, които са несъвместими с повдигнатото обвинение по чл.20, ал.2 НК.

Относно другата цитирана теория проф.Ал.Стойнов следва да се каже следното: за

„времевия промеждутък“ на

Протестът цитира проф.Александър Стойнов и неговия труд – „Престъпления против собствеността“, според когото между отнемането и установяването на фактическа власт може да съществува промеждутък(напр. преминаване през портала на склад). ВКС намира и този пример за неприложим в конкретния случай.