Решение № 6165 от 14.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6165 гр. София, 14.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа М.а-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100504687 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по подадена в законоустановения срок въззивна жалба с вх. № 63243/26.02.2024 г. на ответника Р. М. П. срещу решение № 350/08.01.2024 г., постановено по гр. дело № 45647/2022 г. по описа на СРС, 178 състав, в частта, с която по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу жалбоподателя положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите, както следва: 3 539,11 лв., представляваща главница за цена на топлинна енергия по отношение на топлоснабден имот – апартамент № 2, находящ се в гр. София, ул. ********, ет. партерен, с аб. № 17008, за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2022 г. до окончателното плащане; 355,28 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за периода от 15.10.2020 г. до 13.05.2022 г.; 68,08 лв., представляваща главница за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2022 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело № 28762/2022 г. по описа на СРС, 178 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 27.06.2022 г.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва се да са ангажирани доказателства относно качеството на потребител на топлинна енергия, тъй като 1 от значение се явява наличието на ограничено вещно право на ползване, което се прилага с предимство, а не формалният собственик. Счита, че ищецът е следвало да представи по делото в оригинал отчетен картон за показанията на общия топломер в абонатната станция, свидетелствата за метрологична проверка на топломера в абонатната станция, протоколите за въвеждане в експлоатация на абонатната станция и отчетите за дялово разпределение на фирмата за дялово разпределение, което той не е сторил, поради което за недоказани следва да се приемат размерът на потребената топлинна енергия и изправността на уредите за дялово разпределение. В тази връзка се поддържа, че не следва да се възприемат констатациите на експертизи, които са работили въз основа на неприети по делото документи. Твърди се, че не са ангажирани доказателства относно количеството доставена топлинна енергия, както и да е давал съгласие за приспадане и добавяне на суми от изравнителните сметки към други фактури, твърдейки, че със суми за връщане са били прихванати стари задължения извън процесния период, които вземания не са безспорни.

Оспорва се да са ангажирани доказателства относно изправността на уредите за дялово разпределение на топлинна енергия. За недължими се считат и вземанията за мораторна лихва, позовавайки се на чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., съгласно който потребеното количество топлинна енергия се дължи в 30-дневен срок от датата на публикуване на общата фактура на интернет – страницата на продавача, което обстоятелство не е установено от ищеца, поради което оспорва да е доказано изпадането му в забава. Оспорва и вземанията за цена на услуга за дялово разпределение, тъй като услугата се извършва от фирмата за дялово разпределение, а не от „Топлофикация София“ ЕАД. По изложените съображения се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените срещу него искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който изразява становище за нейната неоснователност и моли решението да се потвърди в обжалваната част, като претендира разноски в производството за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице - помагач на страната на въззиваемия – „Далсия“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

С писмено становище от 15.09.2025 г., докладвано в о. с. з. на 08.10.2025 г., въззивникът Р. М. П. излага и доводи за липсата на валидно действаща формула за изчисление на потребената топлинна енергия поради отмяната на т. 6.1.1 от Методиката, представляваща приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г., позовавайки се на решение № 7276/03.07.2023 г. по адм. дело № 746/2021 на ВАС, I I отд., потвърдено с решение № 1037/10.02.2025 г. по адм. дело № 85/2024 г. на ВАС, 5-членен състав.

С писмено становище от 01.10.2025 г., докладвано в о. с. з. на 08.10.2025 г., въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и 2 взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение по отношение на тях. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

В случая, първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Същото е и правилно поради следните съображения:

Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1 от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС, „правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 153, ал. 1 и § 1 от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия в редакцията, приложима след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Този извод се налага от изричното разграничаване на хипотезата на учредено вещно право на ползване в законовата дефиниция и определянето на титуляра на същото като потребител на доставяната в имота топлинна енергия. Възприетото в специалния закон разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл. 57 ЗС, възлагаща в негова 3 тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато за един имот има и учредено вещно право на ползване, потребител на топлинна енергия не е голият собственик на имота, а титулярът на вещното право, който го упражнява. В случая, при съвкупна преценка на писмените доказателства по делото настоящият съдебен състав приема, че в рамките на исковия период Р. М. П. се явява пасивно легитимиран да отговаря за вземанията за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение, касаещи процесния имот. Това е така, тъй като въз основа на данните, съдържащи се в представения в заверен препис нотариален акт за дарение на недвижим имот № 76, том IV, нот. дело № 601/10.05.2016 г. се установява, че П. е дарил на дъщеря си К.Р. П.а следния свой собствен недвижим имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. ********, вх. А, ет. 0, ап. № 2, заедно с избено помещение и 1/11 идеална част от общите части на сградата, запазвайки си правото на безвъзмездно ползване докато е жив, като видно е от описанието на административния му адрес, че посоченият имот изцяло съответства на процесния такъв с аб. № 17008, открит при ищеца и за който се отнасят исковите претенции за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че при пораждането на ограничено вещно право на ползване възниква т. нар. конститутивна сукцесия (учредително правоприемство), тъй като собственикът отделя от притежаваното от него абсолютно сложно субективно право на собственост едно вещно правомощие и го предоставя да бъде упражнено от друг правен субект или го запазва за себе си, както е в настоящия случай, разполагайки по този начин с възможността да ползва чуждата вещ по предназначение и да извлича естествените и гражданските плодове, които тя дава – арг. чл. 56, ал. 1 ЗС. Съгласно правната норма, уредена в чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси, поради което по смисъла на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, респ. чл. 153, ал. 1 ЗЕ при учредено ограничено вещно право на ползване потребител на топлинна енергия е неговият ползвател, т. е. вещният ползвател. Действително, прави впечатление, че процесният имот е бил предмет и на предходно осъществена прехвърлителна сделка, обективирана в нотариален акт за дарение на недвижим имот от 1996 г., по силата на който Л.Х. П.а го е дарила на сина си Р. М. П., също запазвайки си правото да го ползва и обитава докато е жива, но с оглед данните в представения акт за смърт № 97/13.02.2002 г., установяващ, че дарителката П.а е починала на 12.02.2002 г., следва да се направи извод, че на основание чл. 59, ал. 1 ЗС запазеното в нейна полза право на ползване върху жилището се е погасило, а това означава, че към момента на осъществяване на последващата прехвърлителна сделка от 10.05.2016 г. ответникът П. е разполагал с всички правомощия, включени в съдържанието на правото на собственост, поради което валидно е запазил в своя полза правото да го ползва докато е жив.

По делото не се твърди, а и не се доказва относно осъществяването впоследствие на други обстоятелства, довели до неговото погасяване, поради което в качеството си вещен ползвател на процесния апартамент № 2 именно Р. М. П. се легитимира като потребител на топлинна енергия по отношение на него в рамките на исковия период. Отделен е въпросът, че именно на негово име е открита партидата при ищеца, като същият е потвърдил този факт, полагайки подписа си за клиент върху представените протоколи за отчет, чието 4 авторство не е оспорено в хода на процеса.