Решение № 819 от 13.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 819 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100512735 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20055123 от 26.08.2022 г. по гр.д. № 11632/2021 г.

Софийски районен съд, 49 състав отхвърлил предявения от Р. Л. А., ЕГН **********, и М. Д. А., ЕГН **********, срещу И. П. Д., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 8 484.42 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи вследствие на противоправно действие и бездействие на И. П. Д., изразяващо се в неотстраняване на повреди в инсталациите на нейния собствен имот, които причиняват течове, както и ползването на тези инсталации, вследствие на което ищците са изпаднали в невъзможност да ползват и отдават под наем апартамента си за периода от 16.11.2019 г. до 15.02.2021 г., находящ се в гр. София, ж.к. „Разсадника“, ул.

„*******.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците Р. Л. А. и М. Д.

А., които го обжалват изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд не съобразил правилно поставената за разглеждане искова претенция и събраните по делото 1 доказателства. Още при образуване на делото съдът дал неправилна правна квалификация на претенцията по чл. 59 ЗЗД, като отчитайки известна непрецизност на формулировката в исковата молба, с две последващи молби от 18.11.2021 г. и от 20.12.2021 г. ищците направили изрични уточнения, че претенцията е за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД от действия и бездействия на ответницата, довели до невъзможността за ищците да ползват имота си (било то лично или чрез отдаването му за ползване). Размерът на така претендираното обезщетение за невъзможността да ползват имота си ищците оценявали като еквивалент на наемната пазарна цена за имота за процесния период, но това не означавало, че формулираната претенция е за пропусната полза от наем. При нормално състояние на нещата собственикът можел сам да реши дали да ползва имота си лично или да го отдаде под наем. Когато обаче имотът му поради виновното поведение на трето лице е доведен до състояние, в което не може да се ползва по предназначение нито лично, нито от наематели, да се изследва какво е било, какво е и какво би било решението на собственика било безпредметно.

Предпоставките по чл. 45 ЗЗД в тази хипотеза включвали противоправно поведение на ответницата, причиняване на вреди на ищците, изразяващи се в лишаването им от възможността в процесния период да ползват имота, причинна връзка между противоправното поведение и вредата и установен размер на обезщетението за лишаване от ползване, изчислен на базата на средната пазарна наемна цена. В този смисъл било решение № 102 от 23.04.2014 г. по гр. д. № 6423/2013 г., І ГО на ВКС. Като приел, че искът подлежи на отхвърляне, тъй като не е доказана реална възможност за увеличаване на имуществото на ищците чрез отдаване на апартамента под наем, която възможност е пропусната вследствие бездействието на ответницата за отремонтиране на имота си и че това обстоятелство въобще е от значение за произнасянето по предявения иск, районният съд допуснал нарушение на материалния закон. Нарушението било допуснато и поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в отклонение от правилната правна квалификация на иска и несъобразяване със събраните по делото доказателства, в т.ч. за критичното състояние на имота в санитарно отношение, до което действията и бездействията на ответницата довели и за невъзможността в това състояние апартаментът да бъде ползван по предназначение. Доказването на намерение на собствениците да отдават 2 имота под наем било ирелевантно за случая. Имотът на ищците бил доведен до такова състояние от ответницата, че не можел да бъде ползван от никого, т.е. в такова санитарно състояние, което не позволявало сключването на договор за наем. Поради това молят съда да отмени атакуваното решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи предявения иск.

Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна И. П. Д. с отговор (наречен

„молба уточнение – потвърждение“) по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Не претендира разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

В исковата молба ищците твърдят, че вследствие противоправно поведение на ответницата (бездействие, изразяващо се в неотстраняване на повредите във ВиК инсталациите в собствения й ап. № 33, находящ се в гр.

София, ж.к. „Разсадника“, ул. „******* *******, и действия – ползване на инсталациите въпреки повредите им), в периода 16.11.2019 г. – 15.02.2021 г. ищците претърпели имуществени вреди, изразяващи се в невъзможността да ползват и отдават под наем собствения им (в режим на съпружеска имуществена общност) ап. № 30, находящ се под този на ответницата.

Таваните в кухня, баня и коридор в имота на ищците били овлажнени, с падащи мазилка и тапети, появили се мухъл и плесен и имотът бил негоден и вреден за обитаване. С влязло в сила на 03.11.2020 г. решение по гр.д. № 11861/2020 г. на СРС, 27 състав ответницата била осъдена да извърши ремонт за отстраняване на повредите по вътрешната ВиК инсталация в имота й, но въпреки това продължила противоправното си поведение и не отстранявала повредите. Ищците търпели вреди от невъзможността да ползват имота си, както и да го отдават под наем. Поради това са искали от съда да осъди 3 ответницата да им заплати сумата 8 484.42 лв. (след допуснато увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК), представляваща обезщетение за имуществени вреди за периода 16.11.2019 г. – 15.02.2021 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 26.02.2021 г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявения иск по основание и размер.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

За неоснователни съдът намира доводите в жалбата за „отклонение“ на районния съд от правилната правна квалификация. С оглед фактическите твърдения в исковата молба, правната квалификация на претенцията е по чл.

45 ЗЗД, като се претендира обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможността на ищците в процесния период да ползват и да отдават под наем собствения си имот.

Уточнение на иска не е искано от ищците с молбите от 18.11.2021 г. и 21.12.2021 г. – с първата са възразили срещу дадената с проекта за доклад правна квалификация, която квалификация е коригирана от районния съд с окончателния доклад, а с втората са възразили срещу формулировката в доклада относно противоправното поведение на ответницата. От ищците не се твърди в резултат невъзможността да ползват имота си да са претърпели имуществени вреди под формата на претърпяна загуба – да са направили разходи във връзка с тази невъзможност, поради което районният съд правилно е приел, че претендираните вреди са такива за пропуснати ползи.

Настоящият състав намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата го намира за правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които 4 виновно е причинил другиму. Предпоставките на деликтната отговорност са: противоправно деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване твърдяното противоправно деяние, настъпилата вреда и причинната връзка между деянието и вредата. Вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да обори установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да са налице кумулативно.

Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГТК на ВКС, пропуснатата полза е неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, респективно на третото лице, увредено от деликта. Понятието пропусната полза е с едно и също съдържание както при договорната, така и при деликтната отговорност.

При всяка от тях пропуснатата полза, като вид имуществена вреда, е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Както при договорната, така и при деликтната отговорност в закона няма презумпция, по силата на която пропуснатата полза да се предполага за настъпила. Поради това доказването на пропуснатата полза в двата случая следва да е еднакво.

На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, в тежест на увреденото лице е да докаже всички обективни елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, 5 включително и вредите. Вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване. В този случай на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи. Затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички - както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта.

С цитираното тълкувателно решение не е възприето становището в решение № 339 от 04.11.2015 г. по гр. д. № 1520/2015 г., ІV ГО на ВКС, каквото становище е застъпено и в цитираното от въззивниците решение № 102 от 23.04.2014 г. по гр. д. № 6423/2013 г., І ГО на ВКС.

В случая съдът намира, че ищците са доказали наличието на противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в неотстраняване на повредите във ВиК инсталациите на собствения й апартамент № 33, в резултат на което на ищците са причинени вреди под формата на претърпяна загуба, за които са били обезщетени с решението по гр.д. № 11861/2020 г. на СРС, 27 състав. При доказателствена тежест за ищците обаче същите не са установили в процесния период да са претърпели имуществени вреди под формата на пропуснати ползи. Както беше посочено, от факта, че ищците не са могли да ползват имота си, същите биха могли да претърпят вреди под формата на загуби, изразяващи се в направени разходи във връзка с преместването им, за заплащане на наем или др. Такива вреди обаче не се твърдят и не се претендират, а и не се установяват по делото. Същевременно самата невъзможност да ползват имота си не доказва безспорно пропусната полза за ищците, като съобразно цитираното тълкувателно решение по делото е следвало да се докаже, че ако не бяха вредите, апартаментът щеше да бъде отдаден под наем.