Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 615 от 30.01.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13866/2023
Вид
Решение № 615
Подписан
30.01.2025
Състав
Златка Чолева, Цветелина Александрова Костова, ЦВЕТИНА РУМЕНОВА ЦОЛОВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 154 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 30, ал. 3 · Закон за собствеността
  • чл. 31 ал. 2 · Закон за собствеността

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 615 гр. София, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Цветелина Ал. Костова

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20231100513866 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 13931 от 14.08.2023 г., постановено по гр.д. № 70868/2022 г. на СРС, 85 състав, са отхвърлени предявените от Ю. Ц. А. срещу Б. В. К. искове с правно основание чл. 31 ал. 2 ЗС, за заплащане на сумата от 234,20 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на магазин № 1, намиращ се в гр. София, ул.

„*******, представляващ имот с кадастрален идентификатор № ***, за периода от 26.03.2020 г. до 13.06.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 13.06.2022 г. до окончателното плащане; сумата от 276,78 лв.– обезщетение за лишаване от ползване на магазин № 2, намиращ се в гр. София, ул. „*******, представляващ имот с кадастрален идентификатор № ***, за периода от 26.03.2020 г. до 13.06.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 13.06.2022 г. до окончателното плащане; сумата от 5 304,27 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на магазини /ресторант/, намиращи се в гр. София, бул. „*******, представляващи имот с кадастрален идентификатор № ***, за периода от 26.03.2020 г. до 13.06.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 13.06.2022 г. до окончателното плащане; сумата от 2 403,53 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на апартамент, намиращ се в гр. София, бул. „*******, представляващ имот с кадастрален идентификатор № ***, за периода от 26.03.2020 г. до 13.06.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 13.06.2022 г. до окончателното плащане.

Срещу така постановеното решение в частта му, с която са отхвърлени 1 предявените по чл. 31, ал. 2 ЗС искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на магазини /ресторант/, намиращи се в гр. София, бул. „*******, както и в частта за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на апартамент, намиращ се в гр. София, бул. „*******, е постъпила въззивна жалба от ищцата Ю. Ц.

А.. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.

Въззивницата сочи, че районният съд е мотивирал отхвърлянето на предявения от нея иск, като е приел, че ищцата е навела твърдения, че ответницата е ползвала лично процесния имот. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал предявените искове, тъй като ищцата не твърдяла никъде по делото, че лишаването от ползване на имота е осъществено с лични действия на ответницата. Сочените обстоятелства от ищцата в исковата молба, предявена като насрещен иск били единствено, че ответницата е лишила ищцата от ползване на имота. Отбелязва, че ищцата не е извършвала правна квалификация на предявените от нея искове, а такава е извършена от съда, въз основа на изложените от нея факти и обстоятелства в исковата молба, с доклада по делото. Сочи още, че ако за съда не е било ясно, е следвало преди да пристъпи към квалификацията на исковете, да констатира нередовност на исковата молба и да укаже да изложи достатъчно конкретни твърдения. Ето защо, моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените осъдителни искове за сумата от 5 304,27 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на магазини (ресторант), намиращ се в гр. София, бул. „*******, представляващи имот с кадастрален идентификатор № ***, за периода от 26.03.2020 г. до 13.06.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 13.06.2022 г. до окончателното плащане и за сумата от 2 403,53 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на апартамент, намиращ се в гр. София, бул. „*******, представляващ имот с кадастрален идентификатор № ***, за периода от 26.03.2020 г. до 13.06.2022 г., ведно със законнната лихва от 13.06.2022 г. до окончателното плащане на сумата и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата Б. В. К. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за неоснователност на същата. Поддържа, че отношенията между нея и ищцата следва да се уредят по реда на чл. 30, ал. 3 от ЗС, като ищцата следва да получи припадащата й се част от наема, а не съответната част от средната пазарна наемна цена, каквото искане не е отправяно до съда. По отношение на апартамента на бул. „*******, твърди, че не е възпрепятствала ищцата да ползва имота. Моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Съдът, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при 2 постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обобщаващи окончателен извод за недоказаност на предявените от Ю. Ц. А. срещу Б. В. К. обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 31, ал. 2 от ЗС – за заплащане на обезщетения за лишаване на ищцата от ползите от използването на съсобствените имоти.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.

154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност.

В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Фактическите и правни констатации на настоящият съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации.

В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивната жалба, съдът намира следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба, обжалваното решение е правилно. Неоснователни са изложените доводи във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция.

В случая между страните не е било спорно наличието на съсобственост между тях върху следните недвижими имоти: магазини /ресторант/, намиращи се в гр. София, бул. „*******, представляващ имот с кадастрален идентификатор № ***, като квотата на ищцата в съсобствеността е 1/15 ид. ч.; апартамент, намиращ се в гр. София, бул. „*******, представляващ имот с кадастрален идентификатор № ***, като квотата на ищцата в съсобствеността е 1/15 ид. ч.

Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Приложното поле на тази хипотеза включва случаите, в които съсобственик си служи лично с вещта за задоволяване на своите и на семейството си нужди. Обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще се дължи, само ако с тези си действия съсобственикът е препятствал другите 3 участници в съсобствеността на ползват вещта. Ако такива пречки не са създавани, то независимо, че имота е ползван само от един от съсобствениците, то обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС не се дължи. За да се уважи този иск, освен наличие на съсобственост, ползване само от едни от съсобственици и пречки създадени от него за ползване на вещта от другите съсобственици, следва да се установи и че е имало писмена покана от неползващия съсобственик до ползващия съсобственик да му се плати обезщетението. Тази покана не е условие за изискуемост на задължението за плащане на обезщетение, а е условие за възникване на същото. Тази покана задължително следва да е писмена, като е достатъчно да се отправи веднъж, за да се приеме, че е възникнало правото за бъдещи периоди, без да е нужно регулярно отправяне на такава.

Забраната да не се пречи на другите съсобственици да си служат с вещта съобразно правата им е израз на общото правило за добросъвестно упражняване на притежавани права. Ползващият съсобственик започва да пречи на останалите тогава, когато те са отправили искане до ползващия съсобственик да им предостави възможност да ползват вещта и ползващият не е отстъпил частта от имота, съответстваща на дела на автора на искането или не е предоставил възможност да ползват заедно вещта.

За да се уважи иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС по делото следва да се установи че ответникът е ползвал лично съсобствената вещ. Такова лично ползване е налице тогава, когато един съсобственик упражнява фактическа власт върху цялата вещ по начин, който да препятства останалите до достъп до имота. Лично ще е ползването, когато съсобственикът извлича полезни свойства на вещта съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди и потребности. Начинът, по който извлича тези полезни свойства, е без значение, възможно е да го реализира чрез свои непосредствени действия, чрез действия на член от семейството си или чрез действия на трето лице, на което безвъзмездно е предоставил тази възможност. Релевантно по повод на поведение на ползващия съсобственик е само дали с тези си действия е засегнал права на друг съсобственик, като им е попречил да ги реализират.

Претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС е основателна и когато нито ответникът, нито член от семейството му си служат пряко с вещта, но имайки достъп до нея, не предоставят такъв на друг съсобственик, като например държи ключа. (В този смисъл ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС).

Спорно между страните се явява обстоятелството дали ответникът е възпрепятствал възможността на ищеца да ползва процесните имоти през исковия период.

По отношение на самостоятелен обект с идентификатор № ***, находящ се на бул. „*******, ет. 1 /партер/ са представени доказателства от страна на 4 ответницата, съгласно които този обект е образуван след обединяването на два самостоятелни обекта – магазин № 1 и магазин № 2, като магазин № 2 е изключителна собственост на ответницата, а другия е в съсобственост с ищцата, като тя притежава 1/15 ид. ч. от магазин № 1. На ищцата е указано да представи доказателства за личното ползване, но същата не сочи доказателства за твърдяното от ответницата обстоятелство. По делото са представени доказателства, че имотът е отдаван под наем, считано от 01.04.2020 г., което установява, че по отношение на този имот не е налице лично ползване от страна на ищцата и първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че търсената защита при това обстоятелство следва да е по реда на чл. 30, ал. 3 от ЗС.

По отношение ползването на самостоятелен обект с кадастрален идентификатор № ***, представляващ апартамент, намиращ се в гр. София, бул.

„*******, са събрани свидетелски показания посредством разпита на свидетеля Р.Б.И., съгласно които в посочения период същият е извършвал ремонтни дейности, като свидетелят твърди, че апартаментът е бил негоден за обитаване преди започване на ремонтни дейности, както и че по време на ремонта апартаментът не се е заключвал.