Решение № 3223 от 12.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3223 гр. София, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. И.а Докова като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20261100501596 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20724 от 14.11.2025г., постановено по гр.д. № 16762/2025г. по описа на СРС, 138-ми състав, ответникът „А1 България“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца „Минолби“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 3,76 лева с ДДС, представляваща платени без основание такси за мобилни услуги № ****, № **** и № **********, за която сума е издадено кредитно известие № 652959352 от 31.01.2022 г. към фактура № 0442403793 от 10.01.2022 г., с период на фактуриране 28.11.2021 г. - 27.12.2021 г., по договор № 503554975 с Приложение № 1 от 03.12.2021 г. към него. Разпределена е отговорността за разноски в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ответника „А1 България“ ЕАД в която са развити съображения за неправилност на решението. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил стигнал до извода, че процесната сума е платена от ищеца „Минолби“ ЕООД. Фактът на плащането бил в тежест на ищеца и същият останал недоказан, поради което не било доказано и че имуществото му било намаляло. Неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че евентуалното плащане от трето лице било ирелевантно за спора, защото подобно плащане би довело до намаляване имуществото на третото лице, а не на ищеца. Това се установявало и от данните в ТРРЮЛНЦ, според които дружеството не обявявало финансови отчети считано от 2020г., когато била подадена декларация за липса на осъществявана дейност. От това следвало, че дружеството нямало служители, които могли да заплатят задължението с негови средства. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът „Минолби“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност.

1

Въззиваемата страна поддържа, че тя е била единственото задължено лице по фактурата и било ирелевантно кой е фактическият платец на сумата. Доказването на възражението за плащане от трето лице на процесното задължение било в тежест на ответника. Счита, че процесната сума била начислена от ответника без основание, както и че с кредитното известие към фактурата била обявена за „върната“ на „Минолби“ ЕООД на основание чл.

115, ал. 2 ЗДДС, което до момента не било сторено. Сочи, че издаденият от ответника фискален бон бил негоден да послужи като доказателство, но дори същият да бил в добро състояние, той не съдържал данни кой е физическият платец, поради което представянето му нямало да доведе до различен извод. Сочи, че съгласно Наредба № Н-18/2006г. фискалният бон не съдържал лични данни на съответното задължено лице или на физическия платец. С оглед на това, счита, че тъй като в кредитното известие било посочено наименованието на въззивника, то установявало извършеното от него плащане и при твърдения за плащане от трето лице, те следвало да бъдат доказани от ответника. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. В допълнение към тях, съобразно развитите във въззивната жалба оплаквания следва да бъде изложено следното.

За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ищецът следва да установи по реда на пълното и главно доказване, че е платил процесната сума на ответника, с оглед на което на което неговото собствено имущество е намаляло с нейния размер, а имуществото на ответника се е увеличило. В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на основание за имущественото разместване – съществуването на валидно правно задължение, за чието погасяване е извършено плащането.

В настоящото въззивно производство страните не спорят, че между „А1 България“ ЕАД в качеството му на оператор и „Минолби“ ЕООД в качеството му на абонат е сключен договор за доставка на електронни съобщителни услуги № 503554975, към което е сключено Приложение № 1 от 03.12.2021г. В приложението са уговорени тарифните планове за мобилни услуги, предоставяни за мобилни номера ****, **** и **********. Същото се установява и от приетите от СРС писмени доказателства.

Не е налице спор и от приетата по делото фактура № 0442403793 от 10.01.2022г. за периода от 28.11.2021г. до 27.12.2021г. се установява, че „А1 България“ ЕАД е издало на „Минолби“ ЕООД фактура за сумата в общ размер на 95,78 лева с ДДС с краен срок на плащане 09.02.2022г. Видно от приложението към фактурата, начислените месечни такси за номер **** е в размер на 18,65 лева без ДДС, за номер **** е в размер на 20,66 лева без ДДС и за номер ********** е в размер на 13,92 лева без ДДС. Безспорно по делото е обстоятелството, че сумата по фактурата е платена в полза на „А1 България“ ЕАД.

Също така страните не спорят и от приетото в първоинстанционното производство извлечение от счетоводната система на ответника се установява обстоятелството, че поради промяна в тарифния план, „А1 България“ ЕАД е издал на „Минолби“ ЕООД кредитно известие № 652959352 от 31.01.2022г. към фактурата за сумата от 3,14 лева без ДДС, респективно 3,77 лева с включен ДДС.

Въззивникът по делото не твърди, нито ангажира доказателства сумата по кредитното известие от 3,77 лева да е била върната на „Минолби“ ЕООД, нито да е била възстановена чрез прихващане или по друг начин.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху възражението на ответника, 2 че плащането е извършено от трето за спора лице, поради което жалбоподателят не е материалноправно легитимиран по предявената претенция, тъй като обедняването не е настъпило за него. В тази насока съдът намира следното.

Уредената в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД пряка престационна кондикция изисква имущественото разместване, предмет на спора, да е осъществено между страните по делото – имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на ответника. Такова вземане се поражда, както при пълна липса на основание за плащането /липса на каквото и да било правоотношение между страните/, така и при невалидно основание /нищожно правоотношение/, а също така и при грешка на кредитора относно размера на дължимото плащане по дадено правоотношение, каквато е налице в случая. Във всички тези хипотези правото на връщане възниква за лицето, което е извършило недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на правоотношението между страните. Действително, нормата на чл. 73 ЗЗД предвижда, че задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, а паричните задължения по своя характер не представляват престация с оглед личността, затова могат да бъдат изпълнени от всеки. Тази норма обаче урежда отношенията между длъжника и кредитора по повод изпълнението на парично задължение по съществуващо между тях облигационно правоотношение, а не материалната им легитимация при неоснователно обогатяване. Когато кредиторът по едно правоотношение поради грешка е претендирал от длъжника недължимо плащане, длъжникът може да претендира връщане на недължимо платеното, само ако го е платил той. Когато плащането е извършено от трето лице, имуществото, с което то е престирало вместо длъжника, е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено /в този смисъл Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т.д.

717/2006 г., I I т.о., ТК/, затова длъжникът не може да претендира връщане на сума, която друг е платил вместо него.

Фактът на плащане от трето лице обаче не може да се предполага. Той подлежи на доказване от страните по делото, като доказателствената тежест в тази насока зависи от конкретните техни възражения и ангажираните от тях доказателства. Поначало, съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск, ищецът, който твърди неоснователното разместване на блага, носи процесуалното задължение да докаже пълно и главно, че именно той е извършил плащането. При успешно провеждане на това доказване обаче ищецът не е длъжен да опровергава възражението на ответника чрез изключване на всички възможни хипотези на плащане от трето лице. Ангажираните от ищеца доказателства, че плащането е извършено от него, опровергават възражението на ответника за плащане от трето лице и ако ответникът продължава да го поддържа, той следва да проведе свое собствено доказване в тази насока.

В този смисъл при наличие по делото на издаден от ответника частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодния за него факт на плащане на процесната сума в брой от ищеца – разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД или касова бележка /фискален или системен бон/ по смисъла на чл. 118, ал. 3 ЗДДС, която законът предвижда, че се предава във фактическата власт на платеца – дължимото от ищеца доказване на имущественото разместване е проведено успешно и ако ответникът продължава да поддържа, че сумата е заплатена от трето лице, той следва да ангажира доказателства за това.

Същото правило следва да се приложи и в хипотезата на съвкупност от други издадени от ответника частни свидетелстващи документи, сочеща, че плащането е извършено от длъжника по съответното правоотношение, каквато е налице по настоящото дело. В случая на първо място от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че фактура № 0442403793 от 10.01.2022г. за сумата от 95,78 лева с ДДС е издадена от „А1 България“ ЕАД на „Минолби“ ЕООД по съществуващото между страните правоотношение. На второ място липсва спор между страните по въпроса, че сумата по фактурата е погасена чрез плащане. На трето място по делото се установява, че кредитното известие № 652959352 от 31.01.2022г. към така посочената фактура за сумата 3,77 лева с включен ДДС, с което е намалена на основание чл. 115, ал. 1 ЗДДС данъчната основа по платената фактура, също е издадено от „А1 България“ ЕАД в полза на „Минолби“ ЕООД.

Издаването на кредитно известие към платена фактура е свързано по силата на закона със 3 задължение за възстановяване на сумата по кредитното известие в полза на лицето, на което е издадено /чл. 115, ал. 2 ЗДДС/. Съвкупността от тези изходящи от ответника частни свидетелстващи документи относно неизгодни за него факти сочи недвусмислено, че процесното плащане е извършено именно от ищеца „Минолби“ ЕООД. Преценена по реда на чл. 175 ГПК, тази съвкупност се явява достатъчна за изпълнение на процесуалното задължение на ищеца, да докаже имущественото разместване между страните, в това число и собственото си обедняване, съобразно разпределената му доказателствена тежест. При нейната наличност ищецът не е длъжен да опровергава възражението, че плащането е извършено от трето лице, а ответникът следва да го докаже.

Такова доказване жалбоподателят-ответник не е провел. Видно от отговора на исковата молба и въззивната жалба, това възражение се основава на предположението, че след като ищцовото дружество няма толкова служители, колкото са използваните от него мобилни номера, то мобилните услуги са били ползвани от трети лица. Това от своя страна е породило и следващото предположение, че след като трети лица са ползвали мобилните услуги, то те са и заплащали задълженията за тях вместо „Минолби“ ЕООД. Тези житейски предположения обаче не намират опора в доказателствената съвкупност по делото. Без значение е и въпросът, дали дружеството-ищец е изпълнявало задължението си за обявяване на годишни финансови отчети, тъй като от него не може да се направи извод, че процесното плащане е извършено от трето лице.