Решение № 291 от 30.12.2025, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 291 гр. Кюстендил, 30.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пенка Н. Братанова

Членове:

Мирослав М. Начев

Йоана Н. Такова при участието на секретаря Теодора С. Димитрова като разгледа докладваното от Йоана Н. Такова Въззивно гражданско дело № 20251500500025 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по постъпили въззивни жалби на страните в първоинстанционното производство срещу Решение № 128 от 22.03.2022 г., постановено по гр.д. № 1641/2021 г. по описа на ДнРС, с което по предявените от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122 по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове е признато за установено по отношение на ответника В. М. Н., че дължи на ищеца сума в размер на 13 795,08 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.11.2020 г. до окончателното заплащане на сумата, произтичащи от сключено между тях споразумение на 27.10.2017 г. за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист въз основа на нея по ч.гр.д. № 19/2016 г. по описа на РС-Дупница. Отхвърлен е като неоснователен предявеният от ищеца срещу ответника В. М. Н. иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца солидарно с ответника В. М. Н. сумата в размер на 13 795,08 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.11.2020 г. до окончателното заплащане на сумата, произтичащи от сключено между тях споразумение на 27.10.2017 г. за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист въз основа на нея по ч.гр.д. № 19/2016 г. по описа на РСДупница. С решението районният съд е разпределил отговорността за разноски.

1

В подадената от ответника В. М. Н. въззивна жалба се излагат доводи за неправилност постановеното съдебно решение в частта, с която искът срещу нея е уважен, както и в частта, с която са й възложени разноски. Твърди, че допълнителните споразумения към процесния договор са нищожни, респ. отношенията между страните се регулират съобразно първоначално сключения договор за кредит. Сочи, че с първото допълнително споразумение от 24.10.2013 г. кредитът е бил предоговорен като задълженията в него са определени въз основа на неравноправните клаузи на чл. 7.1-7.9 от ОУ към процесния договор за кредит, което довело до незаконосъобразно увеличаване на лихвения процент от 14.45% на 14.95%. Счита клаузите, с които просрочените задължения за лихва са капитА.зирани към главницата /чл. 4 от доп.споразумение от 24.10.2013 г. и следващите споразумения/ за нищожни на основание чл. 26, ал. 1 вр. чл.10, предл. 3 от ЗЗД поради противоречие със закона и сочи съдебна практика в подкрепа на твърдението си. Акцентира, че нищожността на първото допълнително споразумение влече нищожност на последващите, доколкото те са базирани на него. Подчертава, че районният съд незаконосъобразно е зачел плащане на договорна лихва в полза на банката за периода след датата на настъпване на предсрочна изискуемост – 05.11.2015 г., както и наказателни лихви и неустойка след тази дата. Навежда съображения за недействителност на договора за кредит, като твърди, че съдът не е обсъдил в решението си направеното от нея с отговора на исковата молба изрично възражение в тази насока. Счита, че договорът противоречи на разпоредбите на чл. 11, ал 1, т. 8, т. 9 и т. 10 ЗПК. Акцентира, че с договора е нарушено изискването за яснота – твърди, че разликата между 14.45% ГЛП и 18.13% ГПР представлява скрита лихва, доколкото от договора не ставало ясно как е формирана разликата и допълва,че посочената в договора като ежемесечно дължима сума 13.17 лв. за такса не била конкретизирана срещу каква насрещна услуга се заплаща. В условие на евентуалност и в случай, че съдът не приеме допълнителните споразумения за нищожни, твърди, че същите са недействителни поради противоречие на разпоредбите на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК. Счита, че падежът на задължението се регулира съобразно първоначалния договор, доколкото допълнителните споразумения са нищожни. Допълва, че дори съдът да не приеме този довод, то последиците от споразумението от 27.10.2017 г. не трябва да бъдат взети предвид, тъй като съобразно чл. 11 от същото, страните са се съгласили то да влезе в сила, ако е разписано от всички страни, вкл. поръчителя Н., който не е разписвал пълномощното, въз основа на което е привидно задължен по споразумението. Аргументира твърдението си, че процесното вземане е погасено по давност. Твърди, че падежът на цялото задължение е настъпил на 05.11.2015 г. предвид настъпване на предсрочната му изискуемост, като с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 08.01.2016 г. погасителната давност била прекъсната и същата е изтекла на 08.01.2021 г., а последващи действия по принудително изпълнение били предприети от кредитора едва на 24.03.2021 г. Позовава се на указанията, 2 дадени с т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, т.

10 и т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 8/21.02.2019 г. Прави се искане към въззивия съд първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът по исковете „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122 чрез пълномощника му юрисконсулт Р.М.., е подал писмен отговор на въззивната жалба, която се оспорва като неоснователна. Въззиваемото дружество счита изложените във въззивната жалба възражения за преклудирани, доколкото такива не са направени с отговора на исковата молба, а се въвеждат в процеса за първи път с въззивната жалба Навеждат се съображения за неоснователност на направеното възражение за изтекла погасителна давност. Въззиваемата страна счита, че по отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на чл. 430 ал. 1 от ТЗ. Твърди, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 10.11.2015г. като към датата на подаване на заявлението по чл.

417 ГПК 07.01.2016 г. не е изтекъл петгодишният давностен срок. Иска се оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендират се разноски за въззивното производство. С отговора се възразява като преклудирано срещу искането на въззивницата за допукане на ССЕ. Не се сочат доказателства.

Във въззивната жалба, подадена от ищеца по делото - „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122 чрез пълномощника му юрисконсулт Р.М.., първоинстанционното решение се обжалва в частта, с която е отхвърлен като неоснователен, предявения срещу В. М. Н. установителен иск, както и в частта за разноските. Възразява като неправилен срещу извода на съда за начална липса на основание на претенцията към ответника – поръчител, който приел, че юридическият факт, от който е възникнало облигационно правоотношение между ищцовото дружество и кредитополучателя В. Н. е сключеното споразумение от 27.10.20217 г., като предвид успешното оспорване на пълномощното, с което Н. е подписала споразумението от името на поръчителя В. Н., то същият не се бил задължил по смисъл на чл. 138 ЗЗД.

Подчертава, че правопораждащите факти, от които ищецът черпи правата си, са сключените договор за поръчителство от 21.04.2012 г. и договор за кредит за текущо потребление от 21.04.2012 г., въз основа на които е възникнало вА.дно облигационно правоотношение между страните. Твърди, че отговорността на поръчителя не може да бъде функция от споразумения на кредитора и длъжника, сключени след възникване на поръчителството, а посоченото споразумение от 27.10.2017 г., сключено след издаване на заповедта за изпълнение между ищцовото дружество и главния длъжник Н., представлявало признание на дълга от длъжника. Допълва, че независимо от оспорване авторството на пълномощното, поръчителят В. Н. е знаел за сключване на процесното споразумение, каквито твърдения същият бил 3 изложил в подаденото от него възражение срещу заповедта за изпълнение, респ. потвърдил е действията на В. Н.. Навежда съображения за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност. Счита, че по отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на чл. 430 ал. 1 от ТЗ. Твърди, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 10.11.2015г. като към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК 07.01.2016 г. не е изтекъл петгодишния давностен срок. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а исковата претенция срещу В. М. Н. да бъде уважена. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от В. М. Н. чрез пълномощника адв. Б. Л., с който се оспорват като неоснователни изложените в жалбата оплаквания, а първоинстанционното решение в обжалваната му част се приема за правилно и законосъобразно. Не споделя тезата на въззивника, че е потвърдил действията на мнимия си пълномощник, доколкото изрично оспорил задължаването си по договора в първия момент на узнаване за делото. Поддържа в условие на евентуалност възраженията, заявени в отговора на исковата молба. Иска се потвърждаване на решението в обжалваната му част. Претендира се присъждане на възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция. С отговора не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.

С определение № 581/25.05.2022 г., постановено по гр. д. № 1641/2021 г. по описа на ДнРС, районният съд е допълнил решението си по делото в частта му за разноските, като е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. М. Н. да заплати на „ОТП Факторинг България’’ ЕАД сторени разноски в исковото производство в размер на 290,00 лева за възнаграждение за вещо лице по назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза и е оставил без уважение молба вх. № 3756/12.05.2022г. за изменение решение № 128, постановено на 22.03.2022г. по делото в частта му за разноските относно присъденото адвокатско възнаграждение на адв. В., като неоснователна.

Депозирана е въззивна частна жалба вх. № 5165/24.06.2022г. от „ОТП Факторинг България“ ЕАД чрез пълномощника юрисконсулт Р.М.., насочена срещу определението в частта му, в която е оставена без уважение като неоснователна молбата му за изменение на решението в частта за разноските.

Жалбоподателят счита, че не дължи разноските за адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ на ответника В. Н. в исковото производство и в заповедното производство за подаване на възражение по чл.

414 ГПК. Подчертава, че в случая е подаден един отговор на исковата молба, видно от който пълномощникът е действал от името и на двамата упълномощители, като извършените от него правни действия по делото са общи и не се различават по съдържание при защита правата и на двамата ответници. Допълва, че присъдените разноски са в размер над минимално предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за МРАВ, съобразно материалния интерес на предявения иск. Твърди, че кумулирането 4 на разноските за процесуална защита на задължени лица е неправилно и се позовава на Определение № 45/23.01.2019г. по ч.т.д. № 3074/2018 г. на ВКС.

Акцентира, че в случая действията по защита на длъжника в заповедното производство се изчерпват с оспорване на задължението по реда на чл. 414 ГПК чрез подаване на бланкетно възражение, което не е задължително и не изисква подготовка или обосновка. Иска се отмяна на определението в обжалваната част, а в случай на неуважаване на това искане - намаляване размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ на ответника В. Н. до минималния размер съобразно Наредба № 1/2004 г за МРАВ.

В законоустановения срок не е депозиран отговор по частната жалба от насрещните страни.

С определение № 204/21.03.2025 г., постановено във въззивното производство по делото, на основание чл. 227 от ГПК, на мястото на зА.чения от търговския регистър жалбоподател – ищец „ОТП Факторинг България“ ЕАД е конституиран универсалният му правоприемник „Банка ДСК“ АД, като е установено, че на 25.05.2023 г. по партидата на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е вписано преобразуване на дружеството чрез вливането му в „Банка ДСК“ АД