Решение № 150 от 28.03.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 150 гр. Враца, 28.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20241400500077 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Сарантис България” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, подадена чрез пълномощника адв.С. Д., против Решение № 707/29.11.2023 г. по гр.д.№ 1038/2023 г. по описа на Районен съд-Враца, с което са уважени предявените от Д. К. С., ЕГН**********, с адрес: ***, против дружеството-въззивник искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ.

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

На първо място въззивникът счита, че решението е постановено при нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в противоречие между съдебния акт и доклада по делото. Навежда доводи, че изрично в доклада на районния съд е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че до издаването на процесната Заповед № 14/28.02.203 г. ищецът е изпълнявал длъжността „***” за регион Враца, а в обжалваното решение съдът приема, че в трудовия договор и допълнителните споразумения заеманата от ищеца длъжност е описана като „***” с месторабота в гр.София без други уточнения, поради което не могат да бъдат възприети наведените от ответника доводи, че длъжността на ищеца е базирана в конкретно населено място и тази длъжност отговаря за конкретна част от територия на България. В жалбата се посочва, че поради приетото в доклада за безспорно обстоятелство относно местоработата на ищеца, 1 ответникът не е поискал събирането на доказателства за установяване на това обстоятелство, а именно – че длъжността на ищеца е базирана в конкретно населено място – гр.Враца, респ. не е организирал правилно своята защита.

Навеждат се доводи, че между страните не е имало спор, че търговските представители при ответника отговарят за конкретен географски район и че именно ищецът е изпълнявал тази длъжност за регион Враца и няма друг *** за същия регион. Посочва се, че от приетите по делото щатни разписания е видно, че действително има и други служители на длъжността „***”, но за различни населени места, а за регион Враца е била налице само една щатна бройка, която е съкратена със заповедта от 10.02.2023 г., поради което не е било възможно извършване на подбор и сравняване с други служители, които отговарят за други региони.

На следващо място се поддържа, че обжалваното решение е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Изразява се несъгласие с мотивите на районния съд, че липсват данни да са утвърдени по надлежния ред и да са били в сила промени в щатното разписание.

Навеждат се доводи, че липсва правна норма, която да урежда ред за утвърждаване и влизане в сила на щатно разписание на търговски дружества.

Посочва се, че по делото са представени както заповед за съкращаване на съществуващата една щатна бройка за длъжността „***” за регион Враца, така и за последващите промени, както и подписани щатни разписания от управителя на ответното дружество. Излагат се факти, че от есента на 2022 г. ищецът е започнал да отсъства системно от работа поради здравословни проблеми, поради което служителят за регион Видин е поел и регион Враца и това е наложило цялата дейност по обслужване на клиентите в Северозападна България да бъде реорганизирана, поради което със заповед от 10.02.2023 г. на управителя на „Сарантис България” ЕООД е съкратена единствената щатна бройка за длъжността „***” за регион Враца. Сочи се също, че на 14.03.2023 г., т.е. след прекратяване на трудовия договор с ищеца, служителят Н. П. И., заемащ длъжността „***” и отговарящ за регионите Враца и Видин е подал заявление за прекратяване на трудовия си договор, което е наложило нова реорганизация и търсене на нов *** за северозападния регион. При така изложените факти се прави обобщение, че към момента на прекратяване на трудовия договор на ищеца е било налице реално съкращаване на щата и уволнението му е законосъобразно. Като допълнителен аргумент се посочва, че според заключението на вещото лице, към 10.02.2023 г. в щатното разписание на „Сарантис България” ЕООД няма длъжност „***” за регион Враца и няма назначен служител на такава длъжност.

Най-сетне в жалбата се твърди, че решението е постановено и в противоречие с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. Навеждат се доводи, че страните са договорили в чл.6 от трудовия договор, че брутната месечна заплата „включва и доплащанията по чл.3 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения /отм./", т.е. волята на страните е в брутната месечна заплата да се включва само допълнителното възнаграждение „за продължителна работа”, т.к. чл.3 от посочената Наредба касае само това възнаграждение. Посочва се, че в допълнение страните са уговорили, че извън договореното брутно трудово възнаграждение работодателят може по свое усмотрение да изплаща премии на служителя. Изразява се несъгласие в мотивите на районния съд по 2 отношение на начисления на ищеца бонус от 445 лв., изплатен заедно с месечното възнаграждение за м.03.2022 г., че работодателят е третирал тази променлива част като такава от работната заплата, а не като извънредна премия. Въззивникът счита, че тези изводи не почиват на уговореното в трудовия договор или на правна норма, както и че същите са в противоречие с практиката на ВКС, според която съобразно НСОРЗ като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер Наредбата определя тези, които се изплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Прави се обобщение, че в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетенията по чл.228 КТ се включват основното възнаграждение и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, определени в КТД и/или във вътрешни правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор, но не и целевата награда и месечната премия с оглед предназначението им да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат. В тази връзка се посочва, че ако се приеме, че искът по чл.225, ал.1 КТ е основателен, то това е до размер от 7 018,20 лв., т.е. следва да бъде намален с бонуса от 445 лв., който погрешно е включен в присъденото обезщетение за всеки от месеците за периода м.03.2023 г. – м.08.2023 г.

Прави се искане обжалваното решение да бъде отменено изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Д. К. С.. Същият се явява лично в съдебно заседание и оспорва въззивната жалба.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Враца е сезиран с искова молба на Д. К. С. срещу „Сарантис България“ ЕООД.

В исковата молба, както и в допълнително подадена уточнителната такава ищецът твърди, че е изпълнявал длъжността „***” за регион Враца в ответното дружество по силата на трудов договор от 19.08.2002 г., изменен с допълнително споразумение № 483/01.05.2021 г. Счита, че е бил незаконосъобразно уволнен, тъй като:

- не е налице действително съкращаване на заеманата от него длъжност, извод за което може да се направи от факта, че в рамките на месец март на длъжността на ищеца има назначен нов служител, изпълняващ същата длъжност;

- уволнителната заповед е издадена в нарушение на нормата на чл. 329, ал. 1 КТ, с оглед фактът, че изпълняваната от него преди уволнението длъжност „***” не е била единствената такава при работодателя, но не е извършван подбор до датата на уволнението му;

- не е спазена нормата на чл. 8 от КТ от страна на работодателя.

Поддържа се също, че след прекратяването на трудовото му правоотношение с ответното дружество, ищецът не е сключвал нов трудов 3 договор, от което е претърпял вреди.

Ищецът отправя следните искания: 1/ Н а основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ да бъде признато за незаконно на уволнението му, извършено със Заповед № 14 от 28.02.2023 г. на управителя на „Сарантис България“ ЕООД и да бъде отменена същата заповед като незаконосъобразна; 2/ На основание чл. 344, ал.

1, т. 2 КТ да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност при работодателя – „***” за регион Враца; 3/ На основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ да бъде осъден ответника да м у заплати сумата 9 688,20 лева обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода от 01.03.2023 г. до 01.09.2023 г., ведно със законната лихва от 27.04.2023 г. до изплащането на сумата.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Сарантис България“ ЕООД е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове . Навежда доводи, че правото на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца е упражнено законосъобразно от работодател я на посоченото в заповедта правно основание и въз основа на предшестващо уволнението действително съкращаване на щата, за което е взето решение на компетентен орган . Счита, че не се налага подбор между служителите, изпълняващи сходни длъжности в дружеството, тъй като ищецът е единственият служител, който е изпълнявал длъжността „***”, отговорен за регион Враца. Посочва се, че същността на заеманата от ищеца преди уволнението длъжност е била посещаването и обслужването на клиенти на работодателя. Твърди се, че от есента на 2022 г. ищецът е започнал да отсъства от работа по здравословни причини, за които представял болнични листове, като не се е явил на работа в периода от 26.10.2022 г. до 01.11.2022 г. и в периода от 16.11.2022 г. до 12.02.2023 г., което наложило цялата дейност по обслужване на клиентите на ответното дружество да бъде реорганизирана и друг служител на същия работодател – Н. П. И., отговарящ за регион Видин, да поеме и северната част на регион Враца, а южната част на регион Враца да се поеме от търговския представител от гр. София, подпомаган от регионален търговски мениджър, отговарящ за Западна България. Посочва се, че разпределянето на клиентите от регион Враца между други служители е довело до отпадане на необходимостта от щатна бройка за длъжността „***”, отговорен за регион Враца, поради което със заповед от 10.02.2023 г. на законния представител на ответното дружество е била съкратена единствената щатна длъжност, която се заемала от ищеца. На 14.03.2023 г., след прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца, служителят Н. П. И. - „***” за регион Видин и за северната част на регион Враца, е подал заявление за напускане, поради което е била направена нова реорганизация на работата и със заповед от 16.03.2023 г. на законния представител на ответното дружество е била съкратена длъжността „***”, отговорен за гр.Видин и била открита нова щатна бройка за длъжността „***”, отговорен за регион Северозападна България и базиран в гр. Враца. Ответникът е започнал търсене на нов служител за регион Северозападна България, но това се случило след съкращаването на заеманата от ищеца щатна бройка и съответно след прекратяването на трудовия договор на ищеца. При тези съображения се иска отхвърляне на предявения главен иск за обявяване на незаконосъобразност на заповед № 14 от 28.02.2023 г.

Оспорват се и останалите претенции на ищеца за заплащане на обезщетение по КТ. Поддържа се също, че на 28.08.2023 г. в полза на ищеца е 4 било изплатено дължимото му трудово възнаграждение до датата на прекратяване на трудовия договор, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, обезщетение за неспазения срок на предизвестието, както и допълнително възнаграждение (бонус) в размер на 1 400,00 лева, а във връзка с постъпила на 08.05.2023 г. декларация от ищеца, че от 01.03.2023 г. до 05.05.2023 г. не е бил на работа по трудово или приравнено на трудово правоотношение, в полза на ищеца било заплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ в размер на 1 149,37 лева.