Решение № 3392 от 01.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3392 гр. Пловдив, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330116784 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. А. М., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „**********“ № ***, вх. ***, ет.

***, ап. ***, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от изпълнителния директор Г. Т. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 4046, представлявано от управителя А. М., искове за осъждане на първия ответник да й заплати сумата в размер на 10 лева- недължимо платена за възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем № ***************** г., както и за осъждане на втория ответник да й заплати сумата в размер на 10 лева- недължимо платено възнаграждение за поръчителство по договор за предоставяне на гаранция № *********** г., ведно със законната лихва върху всяка от сумите от подаването на иска, до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и първия ответник бил сключен договор за паричен заем № *********** г., при следните условия: сума- 1 500 лева, лихва- 40 %, ГПР- 47, 79 %, при общо дължима сума в размер на 1 648, 56 лева, като било предвидено и представяне на обезпечение. Също така ищеца и втория ответник бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ********** г., по който дружеството поело задължението да 1 обезпечи задължението по кредита, срещу възнаграждение в размер на 895, 44 лева, като заплащането се предавало на кредитора, който го отчитал на поръчителя. Договорите се погасявали в общ погасителен план, за срок от 24 месеца, като всички задължение на ищеца били погасени. Твърди се обаче, че договорът за кредит бил недействителен. В него не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Неустойката представлявала скрито оскъпяване на кредита и не била включена в разходите. По този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПКГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва, а и се нарушавала нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за коректното посочване на общата дължима сума. Тъй като основният договор за кредит бил недействителен, недействителен би и акцесорният за поръчителство, което можело да съществува само, ако имало действително задължение.

Двамата ответници били свързани лица, като ищецът имал правен интерес от иска да претендира връщане на недължимо платените по договорите суми. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание пълномощникът на страната поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, в който се иска съединяване на три дела за общо разглеждане. Твърди се още, че и исковата молба била нередовна. Оспорват се твърденията за нищожност на кредита, който бил действителен и отговарял на всички законови изисквания. Възнаграждението на гаранта не представлявало разход по кредита, защото договорът за гаранция бил самостоятелна сделка за услуга, предоставена от трето лице и не била свързана с предоставянето на кредита.

Изискването за обезпечение било стандартна практика при отпускане на кредити и целяло намаляване на риска за заемодателя. Ищецът имал право на избор при предоставяне на обезпечение, като дружество- гарант било само една от възможностите му. Договорът отговарял на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото всички разходи на потребителя били включени в ГПР, но те били изчислени към момента на сключване на договора.

Възнаграждението за поръчителство не било включено в ГПР, защото касаело разходи за допълнителни услуги, които не били задължително условие за получаване на кредита, а и възниквали след сключване на договора. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се представлява, но взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, със съображения за неоснователност на иска. Посочва се, че дружеството предоставяло гаранционни сделки по занятие, като за целта бил вписан в регистъра на БНБ.

Договорът за гаранция не бил акцесорен към договора за кредит, а самостоятелен.

Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо 2 високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство, както и сам да си прецени икономическите последици от договора. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната също не се представлява, но взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № ********* г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 24 седмични вноски, с краен падеж- 15.03.2024 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 47, 79 % и общ размер на всички плащания- 1 648, 56 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № ************ г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 895, 44 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на поръчителство.

От ответниците са представени и справки за платените по договорите суми, както следва: по договора за кредит- сумата от 832, 08 евро (от която за главница- 767 евро и лихва- 65, 08 евро), а по договора за предоставяне на поръчителство- сумата от 457, 68 евро.

Във връзка с представените справки е допуснато изменение на исковете, като същите са увеличени в размери, както следва: за лихвата- на 65, 08 евро, вместо първоначално предявения такъв от 10 лева, а за възнаграждението на гаранта- на 457, 68 евро, вместо първоначално предявения такъв от 10 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са 3 набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 648, 56 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 47, 79 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява 4 невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.