Решение № 763 от 11.06.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 763 гр. София, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело № 20251000502916 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс ( ГПК).

С Решение № 4239 от 02.07.2025 г. по гражданско дело № 20251100100472 по описа на Софийски градски съд, ГО І-9 състав на основание чл. 2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на О. Д. М. сумата 15 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва от 15.01.2025 г. до окончателно изплащане на сумата и е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв.

С решение рег. № 5421/25.08.2026 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, първоинстанционният съд е отхвърлил предявената претенция за законна лихва за периода от 15.01.2022 г. до 15.01.2025 г.

Решението е обжалвано от Прокуратурата на Република България, 1 наричана в настоящото производство въззивник. Въззивникът намира решението за недопустимо при твърдение, че ищецът не е страна по воденото сл.д. № 1/1991 г. и възприета от първоинстанционния съд безспорност между страните, че е пострадал от възродителния процес. Застъпен е довод, че това обстоятелство само по себе си не сочи на основание за ангажиране отговорността на правозащитните органи по висящо и към настоящия момент производство. Поддържа за меродавно в случая качеството страна в наказателното производство, каквото смята да произтича от конституиране на пострадалия по съответния ред. Смята, че въведената норма на чл. 2б от ЗОДОВ няма обратно действие, а исковата молба не конкретизира процесуално-следствено действие след влизане в сила на това правило (15.12.2012 г.). Намира за приложим в тази връзка специален ред за защита – по силата на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, изключващ отговорността на правозащитните органи, произтичащо от забавено правосъдие по сл.д. № 1/1991. Изразява се становище, че претенция, основана на действия, извършени преди влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ е недопустима поради отсъствие на защитимо право на обезщетение. По същество се поддържа довод, че изискването за разумен срок отчита въздействието върху страните в процеса, за които едва възниква правото да търсят и очакват ефекта на приключване на разследването в разумен срок. Твърди се и разследването да изисква установяване на множество лица, включително и живущи в чужбина, придаващо му по-голяма правна и фактическа сложност, обуславящо и по-дълъг период за разследване.

Позовава се на практика на ЕСПЧ, че бързината следва да е в съответствие с правилното правораздаване (König v Germani A 27 #1978’ö 2 EHRR 170 RC), както и че държавата не следва да отговаря за забавяния на друга държава да представи доказателства. Първоинстанционният съд е укорен, че не е отчел тези обстоятелства и не е отделил периодите, през които са се изпълнявали съдебните поръчки. Същевременно макар и да посочва елементи, влияещи върху обезщетяването, не съдът не обосновал справедливостта на възприетия размер на обезщетение, препятстващо проследяване на използвания механизъм за определянето му. В обобщение смята, че при недоказаност на вреди в пряка причинно-следствена връзка с действия на длъжностни лица при ПРБ, намира обезщетението от 15 000 лв. за несправедливо. Иска се решението да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен изцяло, съответно 2 размерът да бъде чувствително намален с цел предотвратяване на свръхобезщетяване.

Решение № 4239 от 02.07.2025 г. е обжалвано в отхвърлителната част – над уважения размер на претендирано обезщетение до пълния предявен размер от 120 000 лв. и от О. Д. М. – ищец в първоинстанционното производство. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е обсъдил наведени от ищеца доводи в подкрепа на претендирания размер. Смята за утвърден от ЕСПЧ механизъм за оценка на неимуществените вреди при нарушение на правото по чл. 6, § 1 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи от 1500 евро за всяка година от продължителността на производството при възможност за редуциране или увеличаване с оглед спецификите на конкретния случай (дело Scordino, съответно Решение от 10.11.2004 г. по жалба № 64890/01 на ЕСПЧ).. Застъпва теза, че неприлагането на възприетата от ЕСПЧ скала води до големи и нелогични разлики в размерите на присъжданите обезщетения по чл. 2б ЗОДОВ с обезщетение, което би определил ЕСПЧ за нарушение на същото право, а присъденото в случая определя като отклоняващото се от възприетото в националната съдебна практика обезщетение от по 2 минимални работни заплати към датата на предявяване на иска за всяка година от съответното производство.

Представя и анализ на съдебна практика за обезщетение от по 1000 лв. и повече за всяка година на забавяне за типичните вреди – без допълнително засягащи страната вреди. Позовава се и на съдебна практика, определяща обезщетение от по 30 000 лв. за производство, продължило 28-29 години при значително по-различна икономическа обстановка и по-нисък жизнен стандарт спрямо наличните към датата на предявяване на процесната претенция. Твърди се и забавянето в случая да превишава 35 години при минимална заплата от 1077 лв. Застъпва теза, че само отчитането на актуалната продължителност и ниво на работната заплата би осигурило сходно разрешаване на висящия спор. Застъпва теза, че сходството следва да бъде определено според утвърдени с решението по делото Scordino критерии – брой години, идентичен брой инстанции, при залози с еднакво значение и до голяма степен с подобно поведение от страна на жалбоподателя и по отношение на същата държава. Изразява становище, че при липса на подобно дело, което да е било разгледано от ЕСПЧ меродавност придобиват стандартните насоки за остойностяване на неимуществените вреди от 3 забавянето на делото като определя присъденото обезщетение за възлизащо на 15 % от това, което би присъдил ЕСПЧ. Оспорва в България да съществува и друга ефективна процедура, която да осигурява забързване на производството, поради което не намира основание за редуциране размера на предвиденото обезщетение. Смята, че лихвата върху присъденото обезщетение не може да изпълни законовата си функция, а се поглъща от разликата в икономическите условия и натрупаната инфлация в хода на производството. Намира за изводимо от практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетението и отчитане на загубените възможности поради забавянето, за каквато определя изтеклата давност за търсене и реализиране на наказателна отговорност, за да получи морално удовлетворение от изправянето пред съда на виновниците, а и да предяви иск срещу тях. Позовава се и на практика на ЕСПЧ, че продължаващо забавяне въпреки констатирано нарушение само по себе си води до по-голяма отговорност на държавата (§ 22 от Решение по жалба № 64890/01 Apicela срещу Италия). За показателно в тази насока смята определения на съда по десетки молби за ускоряване на производството.

Въззивникът-ищец определя престъплението, предмет на забавеното разследване, като извършено срещу неговата идентичност, лишаването му от свобода без съд и присъда и без да е извършил престъпление, а единствено поради турския му етнически произход. По време на задържането бил подложен на унизително и нечовешко третиране. Позовавайки се на практика на ЕСПЧ смята имената и етническата си идентичност за част от защитените лична сфера и семеен живот. Смята, че освен задължение да се въздържа от произволна намеса, държавата дължи да осигури и ефективно разследване при оплаквания за тежки нарушения на тези права. Твърди се и производството да е забавяно целенасочено с довод за предубеденост на прокурора, водел разследването – застъпена теза в обвинителните актове за необходима консолидация на българската нация при доказан етногенезис на хората с турси имена. Застъпва теза за бавене на делото поради подценяване на разследваните деяния и открито оправдателно отношение. Съображения, че процесът към преоткриване на български етнически корени не е приключил, изразени през 1993 г. и 1997 г. породило и поддържало срах от повторение на страданията на фона на това, че съдебната власт за 35 години не мое могла да постигне целите по чл. 1 НПК. Оспорва да са били предприети действия в изпълнение на указанията от Върховния касационен съд съответно през 1993 4 г. и 1998 г., довело до изтичане на абсолютна давност на 13.12.2018 г., констатирано през 2018 г. Определя изтеклата давност като пречка за обезщетяване на вредите от деянията, накърняващо чувството за справедливост при задълбочаване на обезверяването, усещане за безсилие и фрустрация от невъзможността въпросът да бъде разрешен от съда. Твърди се за периода 01.01.2018 г. – 20.07.2020 г. да са образувани 94 дела в Софийски градски съд по чл. 368 НПК и да са постановени 78 определения, но ВОПСофия да не е изпълнила нито едно от тях. Твърди се и производството да е било спряно при несъществуваща процедура за правна помощ. Сочи едва на 30.9.2024 г. да е разпоредено разследване за престъпления по чл. 416 НК и за установяване на съпричастни лица към престъплението извън кръга на починалите обвиняеми. С тези обстоятелства се обосновава извод за целенасочено бавене на делото докато починат всички обвиняеми, а продължаващото забавяне възприема и като причина за безрезултатност на висящото разширено обвинение при наличие на данни за провеждането му още при образуване на делото. Това също не било съобразено от първоинстанционния съд. Определя за подлежащи на възмездяване освен очакваното морално удовлетворение от търсене на отговорност от виновниците, но и значителен имуществен интерес за обезщетяване на причинените му, а и на неговото семейство вреди, произтичащи от невъзможност да предяви иск и да получат обезщетение за причинените им вреди. Позовавайки се на практика на Върховния касационен съд (Решение № 72/01.06.2022 г. по гр.д. № 4037/2021 г.) застъпва теза, че изтеклата абсолютна давност поражда вреди, надхвърлящи обичайните. За утежняващи случая приема и изгубените възможности и позовавайки се на практика на ЕСПЧ (Решение по делото К. срещу България по жалба № 5535/00, § 87) и на СЕС (Решение по дело С-243/05, т., т. от 26 до 42), смята, че тази вреда не налага доказването й, а вероятността да възникне смята за достатъчно, за да бъде отчетена при определяне размера на справедливото обезщетение. Приема за приложими към процесния случай и постановките на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета и Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г. относно обезщетението на жертвите на престъпления, утвърждаващи право на обезщетяване от 5 извършителя в разумен срок, съответно от държавата, каквито възможности смята за загубени. Намира за съответстващо на практиката на ЕСПЧ обезщетение от по 1750 евро (при базово обезщетение по методика на ЕСПЧ от 1500 евро) за всяка година от продължителността на делото.

Иска се решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъде уважен в пълния му размер от 120 000 лв., ведно със законна лихва от 15.01.2022 г.

Претендират се разноски във въззивното производство.

Обжалвано е и решение № 5421/25.08.2026 г. Първоинстанционният съд е упрекнат и за неправилно установен начален момент на претендираната законна лихва. Позовавайки се на практика на Върховния касационен съд (Решение № 107 от 29.07.2021 г. по гр.д. № 5914/2015 г. на ВКС и др.), въззивникът-ищец намира за утвърдено разбирането, че при неоправдано забавяне лихва се дължи от момента на настъпване на увреждането – през 2000 г., а не от датата на исковата молба. Навежда довод, че обезщетение за забава следва да се присъди поне за тригодишен период преди предявяване на иска.