Решение № 3924 от 09.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3924 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вергиния Мичева

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско дело № 20261100500609 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 19881/04.11.2025 г., постановено по гр.д. № 25230/2025 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 61 състав, са отхвърлени предявените от Л. Т. С., ЕГН **********, срещу „Ен Джи Шопс“ ЕООД, ЕИК 201631223, обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със заповед от 10.02.2018 г. на управителя на ответното дружество; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „продавач-консултант“; и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 2760 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 10.02.2018 г. до 10.08.2018 г.

С допълнително решение № 4128/04.03.2026 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК по същото дело, първоинстанционното решение е допълнено, като е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и за разликата над сумата от 2760 лева до пълния предявен размер от 3270 лева, съобразно допуснатото в открито съдебно заседание на 21.10.2025 г. увеличение на размера на иска.

Срещу решение № 19881/04.11.2025 г. е подадена въззивна жалба от ищцата Л. Т.

С., чрез адв. С. Г.. Поддържа се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства.

Въззивницата оспорва извода на първоинстанционния съд, че предявените искове са погасени по давност поради изтичане на двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ.

Излага съображения, че процесната заповед за дисциплинарно уволнение не е била връчена лично, нито е достигнала реално до нейното знание. Твърди, че изпратената 1 по пощата пратка е върната като „непотърсена“, което не съставлява редовно връчване и не доказва достигане на изявлението до адресата. Оспорва и извода на съда, че узнаването за прекратяването следва да се свърже със започване на работа при друг работодател, тъй като в закона не е предвидена презумпция, че при постъпване на работа по нов трудов договор работникът знае за прекратяването на предходен трудов договор и за конкретната уволнителна заповед. В жалбата се поддържа още, че уволнението е незаконосъобразно и поради нарушение на чл. 193 КТ, тъй като работодателят не е поискал, нито е приел писмени обяснения от работника преди налагане на дисциплинарното наказание. Излага се и довод, че заповедта е издадена след изтичане на срока по чл. 194, ал. 1 КТ. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Срещу допълнително решение № 4128/04.03.2026 г. е подадена въззивна жалба от Л. Т. С., чрез адв. С. Г., с която се иска отмяна на допълнителното решение и уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ в пълния предявен размер от 3270 лева, на основанията, изложени във въззивната жалба срещу основното решение.

Въззиваемото дружество „Ен Джи Шопс“ ЕООД не е депозирало писмен отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивните жалби, събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира следното:

Въззивните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирана страна, срещу подлежащи на въззивно обжалване съдебни актове и в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, респективно по чл. 250, ал. 3 ГПК.

Разгледани по същество, въззивните жалби са неоснователни.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото във въззивната жалба, като служебно следи за приложението на императивни материалноправни норми. Обжалваните решения са валидни и допустими.

Между страните не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата Л. Т. С. и ответното дружество „Ен Джи Шопс“ ЕООД е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „продавач-консултант“. Не е спорно и че работодателят е издал заповед от 10.02.2018 г., с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ.

Основният спор между страните е дали исковете са предявени в двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Ищцата поддържа, че е узнала за заповедта едва на 07.04.2025 г. в съдебно заседание по НОХД № 17445/2021 г. по описа на СРС, поради което счита, че исковата молба, подадена на 05.05.2025 г., е предявена в срок.

Ответникът е направил възражение за изтекла давност, като се е позовал на обстоятелството, че заповедта е била изпратена на адреса на ищцата чрез пощенска пратка, както и на последващото поведение.

Съгласно чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ исковете по трудови спорове относно прекратяване на трудовото правоотношение се предявяват в двумесечен срок. Съгласно чл. 358, ал.

2, т. 1 КТ този срок започва да тече от деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Когато трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие, писменото изявление на работодателя поражда действие от момента, в който достигне до работника или служителя. Достигането на изявлението следва да се преценява с 2 оглед всички конкретни обстоятелства – посочения от работника адрес, начина на изпращане, удостоверените от пощенския оператор действия по доставка и поведението на адресата.

В практиката на ВКС се приема, че изявлението на работодателя може да бъде връчено не само лично срещу подпис, но и чрез пощенска услуга, като когато пратката е изпратена на посочения от работника адрес и е достигнала до сферата на адресата, последиците от неполучаването поради поведение или бездействие на работника не могат да се противопоставят на работодателя, като тези обстоятелства следва да се преценяват съобразно конкретиката на съответните случаи. В този смисъл са Решение № 35/07.05.2012 г. по гр.д. № 1877/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 226/30.10.2017 г. по гр.д. № 4471/2016 г. на ВКС, IV г.о., както и Решение № 283/06.04.2010 г. по гр.д. № 507/2009 г. на ВКС, III г.о.

В настоящия случай от представеното писмо на „Български пощи“ ЕАД относно препоръчана пратка с известие за доставяне с баркод № PS1527001YPJ3 се установява, че пратката със заповедта е приета на 15.03.2018 г., експедирана е за доставка, постъпила е в пощенската станция, обслужваща адреса на ищцата, предадена е за доставка на адрес, като поради ненамиране на получателя е оставено известие с покана да се яви в пощенската станция. След изтичане на срока за получаване пратката е върната на подателя с отбелязване „непотърсена“.

Пратката е изпратена на постоянния и настоящ адрес на ищцата – гр. София, ж.к.

********. По делото не се твърди и не се установява ищцата да е уведомявала работодателя за друг адрес за кореспонденция, нито да е предприела действия, от които работодателят да е могъл да узнае, че тя не пребивава на този адрес.

Следователно работодателят е отправил изявлението си до адрес, който обективно е бил годен за достигане на кореспонденция до работника.

Посочените писмени доказателства следва да се преценят в съвкупност и с показанията на свидетелката Н.Е.. Показанията се ценят при условията на чл. 172

ГПК, доколкото същата се намира във фактическо съжителство със собственика на ответното дружество, но в относимата им част те кореспондират с писмените доказателства за изпращане на пощенски пратки до ищцата. Свидетелката сочи, че след 06.12.2017 г. ищцата не се е явявала в магазина, че с нея са правени опити за телефонен контакт, както и че след преустановяване на контакта са изпращани писма чрез „Български пощи“ на адреса по лична карта на ищцата. Макар свидетелката да не е участвала в изготвянето на документите и да е предавала пликовете за изпращане, тя заявява, че е имала обща представа за съдържанието им – че с първото писмо са искани обяснения за неявяването на работа, а последващата кореспонденция е била свързана с приключване на трудовото правоотношение. Посочва още, че пратките са се връщали като неполучени/непотърсени.

При тези данни, преценени в тяхната съвкупност, не може да се приеме, че работодателят е бездействал. Напротив, установява се последователно поведение от негова страна, насочено към довеждане на изявленията му до знанието на работника – първоначално чрез опити за контакт, а впоследствие чрез изпращане на кореспонденция до постоянния и настоящ адрес на ищцата. Пощенският оператор е удостоверил движението на пратката със заповедта, предаването за доставка на адрес и оставянето на известие за получаването . Обстоятелството, че адресатът не е бил намерен и впоследствие не е потърсил пратката, не може при така установената фактическа обстановка да се противопостави на работодателя.

Не може да бъде споделено и твърдението на ищцата, че началото на срока по чл.

358, ал. 1, т. 2 КТ следва да се свърже едва с 07.04.2025 г. От показанията на свидетелката Н.Е. се установява, че след 06.12.2017 г. ищцата е преустановила 3 явяването си на работа, проведени са телефонни разговори с нея във връзка с необходимостта да се яви при работодателя, да уреди отношенията си и да даде обяснения, след което тя е преустановила контакта. В подкрепа на този извод е и справката от НАП, от която се установява, че впоследствие ищцата е постъпила на работа при друг работодател по безсрочен трудов договор. Само по себе си това обстоятелство не съставлява законова презумпция за узнаване на конкретната уволнителна заповед, както правилно се поддържа във въззивната жалба. То обаче е релевантно като част от доказателствената съвкупност, защото сочи, че ищцата е преустановила фактическата връзка с ответното дружество и е започнала ново трудово правоотношение значително преди 2025 г.

Представеният обвинителен акт от 10.12.2021 г. по ДП № 230/2018 г., пр. пр. № 11385/2018 г. по описа на СРП, както и материалите от досъдебното производство, не следва да се обсъждат като доказателство за извършено от ищцата престъпление, тъй като по делото не е представена влязла в сила присъда, която да обвързва гражданския съд по реда на чл. 300 ГПК. Тези доказателства обаче са относими към хронологията на отношенията между страните и към преценката на поведението им след 06.12.2017 г. От тях се установява, че още през 2018 г. е било образувано наказателно производство по повод твърденията на работодателя за липса на парична сума от търговския обект, като обвинителният акт е внесен през 2021 г. Самата ищца свързва твърдяното узнаване за уволнителната заповед именно със съдебно заседание по образуваното въз основа на този обвинителен акт НОХД. Ето защо тези доказателства не установяват сами по себе си връчване на заповедта, но подкрепят извода, че фактическата връзка между страните е била прекъсната и отношенията им са били предмет на спор години преди предявяване на настоящите искове.

Следователно в случая са осъществени действия на работодателя, насочени към установяване на контакт с работника и довеждане на писмените му изявления до знанието му. Ответникът, който носи доказателствената тежест по въведеното възражение за погасяване на исковете по давност, е установил, че след преустановяване на явяването на ищцата на работа са правени опити за контакт с нея, че кореспонденцията е изпращана на постоянния и настоящия адрес, че пратката със заповедта е постъпила в пощенската станция, обслужваща този адрес, предадена е за доставка, оставено е известие за получаването и едва след непотърсването е върната на подателя. Тези данни, преценени заедно с последващото постъпване на ищцата на работа при друг работодател и с обстоятелството, че още години преди предявяване на исковете отношенията между страните са били предмет на наказателно производство по повод същия фактически конфликт, обосновават извод, че началото на срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ не може да бъде отнесено едва към 07.04.2025 г. – датата, на която ищцата твърди, че се е запознала със заповедта в съдебно заседание по НОХД № 17445/2021 г. по описа на СРС, проведено повече от седем години след издаването и изпращането на процесната заповед.