Определение № 3108 от 17.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3108 гр. София, 17.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20248002104008 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Б. Щ., чрез адвокат И. П., подадена срещу решение № 234 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 20245200500319/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е отменено решение № 257 от 28.02.2024 г. и определение по чл. 248 ГПК № 1098 от 17.04.2024 г., постановени по гр. д. № 20235220102991/2023 г. на Районен съд – Пазарджик, за признаване за установено по отношение на С. Ц. Р., представляван от своята майка и законен представител В. С. Р., че А. Б. Щ. е собственик на 1/2 ид. ч. от следния недвижим имот: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв.м, построена в поземлен имот № *, в кв. 50, по плана на [населено място], обл. П., с административен адрес: [населено място], пл. „К.“ № 6, за който имот се отрежда УПИ *-* в кв. 50, с площ на имота от * кв.м, при съседи на имота: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица, както и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт за собственост върху недвижим имот от 14.07.2023 г., № 103, том 5, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г. по описа на нотариус А. И. за размера от 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху недвижим имот: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв.м, построена в поземлен имот № *, в кв. 50, по плана на [населено място], обл. П., с административен адрес: [населено място], пл. „К.“ № 6, за който имот се отрежда УПИ *-* в кв. 50, с площ на имота от * кв.м, при съседи на имота: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица, като вместо това въззивният съд е отхвърлил така предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба против С. Ц. Р., представляван от неговата майка и законен представител В. С. Р., ищцата А. Щ. твърди, че ответникът е син от втория брак на бившия й съпруг Ц. К. Р., починал на 17.06.2023 г. Приживе бившият й 1 съпруг съставил саморъчно завещание от 28.01.2019 г., вписано в Служба по вписванията с вх. № 5577/14.07.2023 г., акт № 89, том 2, дело № 3195/2023 г., съгласно което завещал на ответника цялото движимо и недвижимо имущество, което притежава. А. Щ. заявява, че част от наследството представлява двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв.м, построена в поземлен имот № *, кв. 50 по плана на [населено място], обл. П. (подробно описана по-горе), за която, след обявяването на завещанието, ответникът се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот № */14.07.2023 г., том 5, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г. по описа на нотариус А. И., съгласно който бил посочен за собственик на цялата двуетажна масивна жилищна сграда. Ищцата счита, че е собственик на 1/2 ид. ч. от описания имот, тъй като с бившия си съпруг Ц. К. Р. сключили граждански брак на 09.02.1969 г. Първоначално живели в къщата на неговите родители - до м. януари 1978 г., когато и двамата заминали за Л., за да работят и спечелят пари. През м. юли 1980 г. се завърнали в България и построили процесната къща в дворното място на родителите на Ц., за което им било учредено право на строеж на жилищна сграда, съобразно утвърден архитектурен проект, със застроена площ от 120 кв.м. Със спечелените пари от работата им в Л. закупили всички материали и започнали строителството; сградата построили изцяло по време на брака си с общите им средства и труд, поради което същата представлявала съпружеска имуществена общност. Строежа завършили през лятото на 1982 г. и веднага се нанесли да живеят в сградата. На 10-тата година от построяване на сградата се снабдили с констативен нотариален акт № 89/13.05.1992 г., том 3, дело № 1430/1992 г. на нотариус В. Г..

В къщата живели непрекъснато и я владели като своя собствена, без някой да им се противопоставя и оспорва, до есента на 1992 г, когато се разделили. След развода Щ. се преместила да живее в Германия, където създала ново семейство. Тогава отстъпила на бившия си съпруг правото да ползва бившето им семейно жилище. Никога обаче не се била съгласявала собствеността върху сградата да остане само за него, нито се дезинтересирала от имота. И до ден днешен плащала данъците за тази сграда и считала половината от нея за своя собствена. Постоянният й адрес бил на адреса на сградата. Всички съседи знаели, че тази сграда е построена по време на брака им, с общите им средства и труд, и че е собственост и на двамата, като никой не бил оспорвал това, независимо че само бившият й съпруг я ползвал след развода. Ето защо А. Щ. иска съдът да признае за установено по отношение на ответника, че тя е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот, както и да отмени констативния нотариален акт за собственост върху недвижим имот № */14.07.2023 г., том 5, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г. по описа на нотариус А. И., до размера на 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху сградата. От своя страна, ответникът е оспорил иска с твърдения, че от развода до смъртта си Ц. Р. владял целия процесен имот като собствен, със знанието и без противопоставянето на ищцата. Р. и втората му съпруга В. Р. поддържали и подобрявали през всичките тези години имота. Двамата съпрузи Ц. и В. Р. владели процесния имот като собствен повече от 25 години - от сключването на брака им на 30.03.1996 г. до смъртта на Ц. Р., и в тяхна полза била изтекла предвидената в закона придобивна давност, като те станали пълноправни собственици на имота. Приживе Ц. Р. направил саморъчно универсално завещание, с което завещал на С. Ц. Р. цялото си движимо 2 и недвижимо имущество, което притежавал към момента на своята смърт. Към датата на смъртта си Ц. Р. притежавал процесния недвижим имот, който придобил на основание изтекла в негова полза придобивна давност, която била изтекла по време на брака му с В. С.

Р.. След смъртта преживялата съпруга (майката на ответника) станала собственик на 1/2 ид. ч., а останалата част била собственост на С. Р..

Съдът е приел, че не е спорно между страните, че процесната сграда е построена по време на брака между Ц. К. Р. и ищцата; че двамата са сключили на 09.02.1969 г. граждански брак, прекратен с решение от 13.12.1994 г. по гр. д. № 122/1994 г. на Окръжен съд - Пазарджик, като ползването на семейното жилище, представляващо процесната сграда, е предоставено на съпруга, както и че след развода ищцата е заживяла във ФР Германия. Не е спорно и че родителите на Ц. Р. - К. Р. и В. Р., са му отстъпили право на строеж върху парцел *-* в кв. 50 по плана на [населено място], за жилищна сграда със застроена площ от 120 кв.м. Тези факти се установяват и от приетите по делото писмени доказателства. Като доказателство по делото е представен констативен нотариален акт от 13.05.1992 г., № 89, том III, дело № 1430/1992 г., от който се установява, че Ц. К. Р. е признат за собственик на процесния недвижим имот. Приложено е и саморъчно завещание от 28.01.2019 г., съгласно което Ц. Р. е завещал на сина си С. Р. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежава.

Завещанието е обявено на 10.07.2023 г. в канцеларията на нотариус А. И., с район на действие PC - П.. Като доказателство по делото е приложен и нотариален акт за собственост върху недвижим имот от 14.07.2023 г., № 103/14.07.2023 г., том 5, peг. № 8543, нот. д. № 840/2023 г., по силата на който ответникът е признат за собственик на цялата двуетажна масивна жилищна сграда на основание завещание. Представени са и квитанции за заплатени МДТ за процесния недвижим имот, от които не може да се установи лицето, което е извършило плащането, тъй като само в една от тях е посочено името на ищцата. Като доказателство по делото са приложени декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху имоти от 02.06.2010 г., декларация за притежаваните имоти на територията на Р.

България по чл. 26 ЗМДТ, както и приложения към тях, от които се установява, че процесната къща и имотът, в който тя е построена, са декларирани от Ц. Р..

Съдът е взел предвид събраните гласни доказателства.

Посочил е, че от показанията на свидетелите Б. и С. Б. се установява, че ищцата е тяхна роднина, като Б. Б. е неин брат, а С. Б. – нейна снаха. Според тези свидетели строежът на къщата започнал през 1981 г., когато ищцата и Ц. Р. се върнали от Л.; двамата започнали да живеят в нея през 1982 - 1983 г. Свидетелят Б. заявява, че когато Ц. се оженил за В. Р., не живеел в къщата. И двамата свидетели твърдят, че докато ищцата и Ц. живеели заедно, никой не е оспорвал собствеността им. След раздялата Ц. често се виждал с А., като Б. Б. знаел от нея, че Ц. й бил заявил, че къщата ще остане за децата. Това изявление свидетелят бил чувал и лично от Ц. в техен разговор. Свидетелят не знае Ц. да е правил завещание.

Свидетелката Б. говори за друга среща между ищцата и Ц., на която той отново заявил, че къщата остава за децата му В. и К., като за С. не бил казал нищо. И тази свидетелка не знае Ц. да е правил завещание.

Окръжен съд – Пазарджик е кредитирал показанията на горните двама свидетели при 3 условията на чл. 172 ГПК.

Съдът е изложил, че от показанията на свидетелите И. Г. и М. Г., които е кредитирал като достоверни и последователни, се установява, че те познават страните, тъй като са техни съседи в [населено място]. Сочат, че къщата била построена от Ц. и А. през време на брака им. Заявяват, че ищцата живяла в къщата и я е напуснала преди 2000 г. След развода, за известно време в къщата живяла дъщерята на Ц. и А. – К., с нейния съпруг. След като и те двамата се разделили, напуснали къщата и там не живеел никой. Ц. и В. заминали да работят в Италия през 2000 г., като оставили ключове на свидетеля Г. да наглежда къщата. Те започнали да му пращат пари и му казвали какви ремонти да прави по нея. И. Г. твърди, че никой друг не е имал ключ за имота. Установява, че А. отишла един път до къщата - преди да се роди С. Г. се обадил на Ц. да го пита дали да пусне А. в къщата, но той категорично забранил и А. си тръгнала. Когато на адреса идвали писма за А. - данъци за нейни имоти и други, Г. ги връщал, а сметките за ток, вода и данъци за имота плащал той с парите, изпратени от Ц. и В. от Италия. Свидетелката Г. установява, че Ц. и В. се върнали в къщата, когато А. заминала за Германия. Сочи, че Ц. и В. пращали пари от Италия, И. Г. плащал сметките и правел ремонти по къщата, а тя чистела. Тази свидетелка потвърждава показанията на съпруга си, че А. ходила до имота само веднъж, но Ц. казал да не я пускат вътре и това станало преди да се роди С., а той бил роден през 2012 г. За къщата имали ключове само Ц. и В. и свидетелите Г.. През последните две години В. дала ключове и на друго семейство.

Въззивният съд е изложил, че съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

По силата на чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази законова презумпция е оборима и е въведена в полза на владелеца, като в случай че някой отрича владелческото му качество, тежестта на оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение. За да придобие съсобствен имот по давност, владеещият съсобственик трябва да демонстрира явно и недвусмислено намерението си да владее цялата съсобствена вещ като своя и да отблъсне владението на останалите съсобственици. Съгласно ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици. Възможно е обаче този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части 4 от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.