Решение № 13513 от 08.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13513 гр. София, 08.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело № 20231110155104 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. О. С. срещу държавата чрез министъра на финансите, с която са предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла погасителна давност сумата от 8922,73 лева, представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 20.09.2010 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, сумата от 374,48 лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.08.2015 г. до 25.02.2016 г. и сумата от 27,02 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 27.08.2015 г. до 25.02.2016 г., за които вземания е издаден изпълнителен лист от 07.03.2016 г. по ч.гр.д. № 11324/2016 г. по описа на СРС, 24-ти състав и е образувано изпълнително дело № 20237910400274 по описа на ЧСИ Татяна Водиченска-Никитова с взискател Националната агенция за приходите като субституент на държавата на основание чл. 14, ал. 3 и ал. 4 ЗКСД.

Ищецът твърди, че срещу него било образувано изп.д. № 20167910400595 по описа на ЧСИ Татяна Воденичарска-Никитова с взискател Националната агенция за приходите на основание чл. 14, ал. 3 ЗКСД за заплащане на задължения, произтичащи от договор за студентски кредит въз основа на изпълнителен лист от 07.03.2016 г., издаден по гр.д. № 11324/2016г. по описа на СГС, 24-ти състав. На 03.11.2016 г. по изпълнителното дело бил наложен запор върху банковата сметка на ищеца, след което не били предприемани други действия по изпълнение. На 13.09.2023 г. ищецът получил ново запорно съобщение по изп.д.

№ 20237910400274 по описа на ЧСИ Татяна Водиченска-Никитова, което било образувано въз основа на същия изпълнителен лист. Ищецът твърди, че считано от датата на последното изпълнително действие по изп.д. № 20167910400595, петгодишната погасителна давност за вземанията по процесния изпълнителен лист била изтекла още преди датата на образуване 1 на следващото изп.д. № 20237910400274. С оглед на това моли съда да признае за установено, че не дължи поради изтекла давност сумите по изпълнителния лист.

С молба-уточнение от 12.10.2023г. ищецът е уточнил, че ответник по делото е държавата, както и че не предявява иск за недължимост на законна лихва и иск за обезсилване на изпълнителния лист.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът оспорва иска като недопустим, като в тази връзка сочи, че не е налице висящо изпълнително производство. Твърди, че на 11.10.2023 г. НАП в качеството си на взискател по изп. дело е депозирал молба за прекратяване на същото. Оспорва иска и като неоснователен. Твърди, че не е изтекла давността за процесното вземане. Позовава се на съдебна практика, съгласно която при настъпила перемпция по изпълнителното дело, новата давност започва да тече от датата на последното надлежно извършено изпълнително действие. Сочи също и че ако по изп. дело е настъпила перемпция и взискателят поиска извършването на нови действия, то съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни новия способ, а следва да образува новото искане в ново изп. дело, като дори да не е образувано ново изп. дело, искането прекъсвало давността. Аргументира също и че всяко искане за предприемане на действия по принудително изпълнение на взискателя прекъсва давността, без значение дали действието е предприето. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, намери за установено следното от фактическа и правна страна.

Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.

По така предявените искове в доказателствена тежест на ищците е да докажат правния си интерес от предявяването им. В доказателствена тежест на ответника е да докаже настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване/спиране на погасителната давност по отношение на процесните вземания.

Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните обстоятелства: че за процесните суми срещу ищеца А. О. С. е издаден изпълнителен лист от 07.03.2016 г. по ч.гр.д. № 11324/2016 г. по описа на СРС, 24-ти състав, в полза на „Банка ДСК“ ЕАД; че държавата е изпълнила задължението на ищеца към банката по реда на чл. 14, ал. 2 ЗКСД, с което е встъпила в правата на удовлетворения кредитор на основание чл. 14, ал. 3 ЗКСД; че въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 20237910400274 по описа на ЧСИ Татяна Водиченска-Никитова с взискател Националната агенция за приходите като субституент на държавата на основание чл. 14, ал. 4 ЗКСД вр. с чл. 3, ал. 7, т. 8 ЗНАП.

Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват и от приетия препис от № 20237910400274 по описа на ЧСИ Татяна Водиченска-Никитова, от който е видно, че на 07.03.2016г. по ч.гр.д. № 11324/2016 г. по описа на СРС, 24-ти състав е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, по силата на която А. О. С. е осъдена да плати процесните суми на „Банка ДСК“ ЕАД и е 2 издаден изпълнителен лист от същата дата. От приложеното по изпълнителното дело искане за плащане от „Банка ДСК“ ЕАД до министъра на образованието и науката се установява, че на 29.08.2016г. банката е поискала от държавата плащане н непогасената сума по кредита в общ размер на 9721,11 лева /включваща процесните вземания, както и законна лихва към датата на искането/, а с бюджетно платежно нареждане от 16.09.2016г. държавата е заплатила на „Банка ДСК“ ЕАД така поисканата сума.

Съгласно нормата на чл. 14, ал. 1 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/, ако кредитополучателите не изпълнят задълженията си по договора за кредит, банките имат право да претендират изпълнение от държавата при условията и по реда, предвидени в типовия договор по чл. 7 . Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗКСД, банките са длъжни да положат грижа на добър търговец за събиране на своите вземания. Те могат да претендират от държавата да заплати неизпълнената част от задължението на кредитополучателите само след като представят доказателства, че са претендирали дължимата сума първо от кредитополучателя. Конкретните условия, редът и необходимите документи за претендиране на дължимата сума от държавата се уреждат в типовия договор по чл. 7. Чл. 14, ал. 3 ЗКСД предвижда, че когато държавата изпълни в случаите по ал. 2 задължението на кредитополучателя, в нейна полза възниква право да получи от кредитополучателя всичко, което е платила за негова сметка, заедно със законната лихва от момента на плащането. Така посочените норми уреждат хипотеза на законова суброгация на държавата в правата на удовлетворения кредитор /банката/ до размера на платеното, поради което от момента на извършване на плащането /16.09.2016г./, държавата е встъпила в правата на „Банка ДСК“ ЕАД срещу длъжника по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист /чл. 429, ал. 1 ГПК/.

Държавата е кредитор на вземането, но не провежда принудителното му изпълнение пряко в качеството си на взискател, а чрез своя процесуален субституент – Националната агенция за приходите. Този извод следва от нормата на чл. 14, ал. 4 ЗКСД, която предвижда, че вземанията на държавата срещу кредитополучателите, възникнали в резултат на заплащане на цялото или на част от тяхното задължение към банките, са частни държавни вземания и се установяват и събират от Националната агенция за приходите по реда на Закона за Националната агенция за приходите. На този текст съответства нормата на чл. 3, ал. 7, т. 8 ЗНАП, според която агенцията събира други частни държавни вземания, чието събиране със закон е определено да се извършва от агенцията. С оглед спецификата на случая, в тази хипотеза не се съставя акт за установяване на частно държавно вземане, тъй като вземането вече е установено със заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, в правата по които държавата се суброгира по силата на закона. Както е изяснено в съдебната практика /Определение № 732 от 10.12.2009г. на ВКС по ч.т.д. № 832/2009г., II т.о., ТК, Определение № 513 от 06.07.2010г. на ВКС по ч.т.д. № 465/2010г., II т.о., ТК, Решение № 50022 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2697/2021 г., II т. о., ТК и Решение № 170 от 6.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 2506/2018 г., II т. о., ТК/ в такива случаи пасивно процесуалноправно легитимирана по предявения иск е именно държавата, представлявана от министъра на финансите /чл. 31, ал. 1 ГПК/ като кредитор, а не НАП, на която единствено са 3 възложени правомощия по събирането на частното държавно вземане, без да се явява негов кредитор. Следователно ответникът се явява надлежно легитимиран да отговаря по исковете.

Релевираното от ответника възражение за недопустимост на исковете поради липса на висящо изпълнително производство е неоснователно. Действително, от приетия препис от изпълнителното дело се установява, че 5 дни след образуването на настоящото дело /на 11.10.2023г./ Националната агенция за приходите е депозирала молба за прекратяване на изпълнителното производство по искане на взискателя /чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК/ и производството е било прекратено с Постановление за прекратяване на изпълнително дело от 21.11.2023г., като наложените запори са били вдигнати. Съдът, обаче, намира, че действията на ответника /респективно на субекта, на който законът е възложил да се разпорежда с принудителното изпълнение вместо ответника/, предприети след предявяване на иска, не могат да лишат ищеца от правен интерес от него. Това е така, защото предмет на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е съществуването на изпълняемото материално право съобразно новонастъпилите обстоятелства, а не законосъобразността на принудителното изпълнение. Прекратяването на изпълнителното дело е законова последица от уважаването на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК /вж. чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК/, а не негов предмет. В този смисъл прекратяването на висящото изпълнително дело в хода на процеса не изчерпва предмета на спора и не удовлетворява претенцията на ищеца, защото ответникът продължава да притежава подлежащо на принудително изпълнение вземане, чието изпълнение може да бъде възобновено във всеки момент. Тъй като давността не се прилага служебно, а процесното вземане е частно държавно и се изпълнява само по общия гражданскоправен ред /чл. 163, ал. 2 ДОПК/, без да се прилагат специалните правила на ДОПК, единствената възможност на ищеца да предотврати неговото бъдещо изпълнение е чрез установяване със сила на предъдено нещо, че вземането не се дължи поради изтекла погасителна давност.

Именно в този смисъл е и съдебната практика /Решение № 60282 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 903/2021 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и Определение № 513 от 24.11.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1660/2016 г., I т. о., ТК, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/, съобразно която д лъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е налице висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на длъжника да иска установяване, че вземането е погасено по давност.

Предвид гореизложеното, предявените искове са процесуално допустими. По тяхната основателност съдът намира следното.

Между страните няма спор и се установява, че вземанията са установени със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 07.03.2016г., която е влязла в сила през м.11.2016г., а съгласно 4 указанията, дадени с Решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на ВКС, IV г.о., ГК, нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Ето защо приложима към процесните вземания е общата петгодишна давност.