Решение № 5531 от 18.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5531 гр. София, 18.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Донка Янк. Русинова при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Донка Янк. Русинова Въззивно гражданско дело № 20251100500140 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258- 273 ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 376164/21.11.2024 г., подадена от „Виваком България“ ЕАД срещу решение № 19875 от 04.11.2024г. по гр. дело № 24112/2024 г. по описа на СРС, 27 състав, с което „Виваком България“ ЕАД е осъдено на основание чл.403, ал.1 ГПК да заплати на Т. Ж. Т. сумата от 12 538.97 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от неоснователно наложено обезпечение по т.д. № 904/2022 г. по описа на СГС, VI-24 състав, ведно със законната лихва от 24.04.2024 г. до изплащане на вземането.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост.

Жалбоподателят поддържа, че действието на наложения запор зависело от характера на банковата сметка. В случая ищецът се явявал титуляр на депозитна сметка, като депозираната сума възлизала на 50 000 лева. През процесния период сумата не била изискуема, тъй като ищецът не е можел да разполага с нея и самата сума не била предвидена да бъде използвана от Т. Т., което водело до недоказаност на настъпването на вреди в патримониума на ищеца. В тежест на последния било да установи, че запорираното вземане от трето лице съществува и е изискуемо, което в случая също не било сторено.

Посочва, че щом вземането не е изискуемо, то титулярът не можел да иска изпълнение дори и да не е наложен запор върху вземането, поради което и 1 претендираните вреди не се намирали в причинна връзка с наложената обезпечителна мярка. Допълва, че първоинстанционният съд е извършил неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Не било обсъдено и възражението, че ищецът е можел да иска отмяна на допуснатото обезпечение след влизане в сила на решение № 1483 от 01.12.2023 г. по т. д. № 904/2022 г. на СГС, поради което бездействието му не можело да доведе до ангажиране отговорността на ответника за периода след 09.03.2024 г. Моли решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен. Страната претендира и разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемият Т. Ж. Т. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва нейната основателност. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено, като е заявена и претенция за разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ответника, чрез адв. Л. Ц.- САК, с надлежно учредена представителна власт, като е платена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. По доводите за неправилност настоящата съдебна инстанция намира следното:

Производството е образувано по предявен от Т. Ж. Т. срещу „Булсатком“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК във връзка с чл.

45 ЗЗД за заплащане на сумата 12 538.97 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, които ищецът твърди, че е претърпял вследствие на недобросъвестно упражняване от ответника на правото му да получи обезпечение на иск, предявен по т. д. № 904/2022 г. по описа на СГС, VI-24 състав, изразяващо се в налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху банковите сметки на ищеца в „ОББ“ АД, с което за периода от 08.06.2022 г. до 24.04.2024 г. той е бил лишен от възможността да се разпорежда с парични средства в общ размер на 55 569.86 лв., като претендираните вреди са определени като равни на законната лихва върху тази сума за посочения период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска. В исковата молба се поддържа, че на 18.05.2022 г. ответникът е предявил срещу ищеца и други лица иск за сумата 219 006.79 лв., по който е допуснато обезпечение чрез запор на банковите им сметки с определение № 1690/19.05.2022 г. на СГС, потвърдено с определение № 1969/22.07.2022 г. на САС, като въз основа на издадената обезпечителна заповед е образувано изп. дело № 473/2022 г. по описа на ЧСИ М.Д. и на 08.06.2022 г. е наложен запор върху сметките на ищеца, по които към 13.06.2022 г. са били обезпечени 54 025 лв., а към 03.04.2024 г. наличностите 2 са били 5 569.86 лв. по разплащателна сметка и 50 000 лв. по депозитна сметка; с решение № 1483/01.12.2023 г. по т. д. № 904/2022 г. на СГС, влязло в сила на 09.03.2024 г., искът на „Булсатком“ ЕООД е отхвърлен изцяло, като въпреки подадената на 27.03.2024 г. молба за отмяна на обезпечението, към датата на предявяване на настоящия иск обезпечителната мярка и наложените запори не са отменени.

Ответникът „Виваком България“ ЕАД правоприемник на „Булсатком“ ЕООД, оспорва иска, като поддържа, че по депозитната сметка сумата от 50 000 лв. не е могла да бъде използвана от ищеца независимо от наложения запор, че не е доказано реално блокиране на средства в претендирания размер от 55 569.86 лв., нито наличие на действителни имуществени вреди или пропуснати ползи, както и че размерът на вредите не може да се извежда единствено от законната лихва, а освен това след влизане в сила на решението по т. д. № 904/2022 г. ищецът е разполагал с възможност да поиска отмяна на обезпечението, поради което ответникът не следва да отговаря за вреди след 09.03.2024 г.

Софийският районен съд е приел за установено, че на 18.05.2022 г.

„Булсатком“ ЕООД е предявило иск срещу Т. Ж. Т. и други лица за сумата 219 006.79 лв. по т.д. № 904/2022 г. на СГС, по който с определение № 1690/19.05.2022 г. е допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху всички банкови сметки на Т. до пълния размер на претенцията, след внасяне на парична гаранция, като въз основа на издадената обезпечителна заповед от 31.05.2022 г. е образувано изп. дело № 473/2022 г. по описа на ЧСИ М.Д. и на 08.06.2022 г. е наложен запор върху банковите му сметки в „ОББ“ АД, за което той е уведомен на 20.06.2022 г.; към 13.06.2022 г. по тези сметки са били обезпечени средства в размер на 54 025 лв., а през целия процесен период от 08.06.2022 г. до 24.04.2024 г. запорът е действал върху две сметки – разплащателна и депозитна, като към 03.04.2024 г. наличностите по тях са били съответно 5 569.86 лв. и 50 000 лв., като последната сума е била по срочен депозит със срок „3х3“ месеца и автоматично подновяване; с решение № 1483/01.12.2023 г. по т.д. № 904/2022 г. на СГС, влязло в сила на 09.03.2024 г., предявеният от „Булсатком“ ЕООД иск е отхвърлен изцяло, като до предявяване на настоящия иск допуснатото обезпечение не е отменено и запорите не са вдигнати, а между страните не се спори, че за периода от 08.06.2022 г. до 23.04.2024 г. размерът на законната лихва върху сумата от 55 569.86 лв. възлиза на 12 538.97 лв.

От фактическа и правна страна съдът приема, че предявеният иск е с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК. Посочената разпоредба урежда отговорността на ищеца по обезпеченото производство за вредите, причинени на ответника от допуснатото обезпечение, когато искът, по който е допуснато обезпечението, бъде отхвърлен, не бъде предявен в определения срок или делото бъде прекратено. За уважаване на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК следва да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: допусната и наложена обезпечителна мярка; настъпване на някоя от хипотезите, предвидени в закона — отхвърляне на обезпечения иск, непредявяването му в дадения срок или прекратяване на делото; настъпили за ищеца по настоящото 3 производство вреди; както и пряка причинно-следствена връзка между наложеното обезпечение и твърдените вреди. Съгласно общото правило на чл.

51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи само за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, поради което при липса на която и да е от посочените предпоставки отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК не може да бъде ангажирана.

В конкретния случай първите две предпоставки са налице и не се оспорват от страните – по искане на праводателя на въззивника е допуснато обезпечение чрез запор на банкови сметки на въззиваемия, а обезпеченият иск по т. д. № 904/2022 г. на СГС е изцяло отхвърлен с влязло в сила на 09.03.2024 г. решение. Спорът е концентриран върху третата предпоставка – наличието на реално претърпени вреди и причинната връзка между тях и наложения запор.

Съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже при пълно и главно доказване както настъпването на твърдените вреди в патримониума му, така и пряката и непосредствена причинна връзка между тези вреди и наложената обезпечителна мярка. Настоящият състав намира, че такова доказване не е проведено успешно в първоинстанционното производство. Основателно е оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е съобразил характера на запорираните банкови сметки. От събраните доказателства се установява, че запорът е действал върху две сметки – разплащателна с наличност 5 569.86 лв. и депозитна с наличност 50 000 лв. По отношение на сумата от 50 000 лв. по срочен депозит със срок „3х3“ месеца и автоматично подновяване, въззивникът правилно поддържа, че вземането на титуляра към банката не е било изискуемо.

Титулярът на срочен депозит не може да се разпорежда свободно със средствата преди изтичането на уговорения срок. Следователно, дори и без наложения запор, въззиваемият не е могъл да ползва тази сума.

Междувременно е постановено Решение № 22/2026 г. по т.д. № 2343/2024 г. на ВКС, II Т.О., в което е прието, че при запор на вземане към трето лице ищецът по чл. 403, ал. 1 ГПК следва да докаже не само съществуването, но и изискуемостта на запорираното вземане, за да се приеме, че е претърпял вреда от невъзможността да го събере. Това разрешение е в съответствие с Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи подлежат на доказване по несъмнен начин.

Няма спор в доктрината и съдебната практика, че отговорността по чл.

403 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, поради което дадените с тълкувателния акт разрешения са приложими и при претендирано обезщетение за търпени пропуснати ползи вследствие на наложена обезпечителна мярка. Липсва уредена както със специалната норма на чл. 403 ГПК, така и с общата разпоредба на чл. 51, ал. 1 ЗЗД презумпция, че вреда под формата на пропусната полза от невъзможността, поради наложен запор, да бъде ползван паричен ресурс или да бъде искано изпълнение на вземане от трето лице, е винаги налице (презумира се), нито законодателно е определен размерът на 4 тази вреда или размерът на дължимото за пропуснатата полза обезщетение.

Изключение от даденото с тълкувателния акт разрешение, че причинените от деликт пропуснати ползи следва да бъдат доказани със сигурност, не може да бъде изведено и от правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е законодателно уредена отговорността на длъжника при забавено изпълнение на парично задължение, в който смисъл са и тълкувателните мотиви на ТР № 3 от 27.03.2019 г. по т. д. № 3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Нормата е част от Раздел III „Действие на задълженията“ от ЗЗД и има за цел нормативно да определи дължимото обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение – изпълнение, което е престирано след уговорения в полза на длъжника срок, след покана или в уредените нормативно хипотези без покана.