Определение № 1004 от 11.12.2024, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1004 гр. Враца, 11.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно частно гражданско дело № 20241400500717 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.274 и сл. вр. чл.396 ГПК.

Образувано е по частна жалба на "Електроенергиен системен оператор" /ЕСО/ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от изп.директор А. Ц., подадена чрез старши юрисконсулт С.

В., против Определение № 1771/11.10.2024 г. по гр.д.№ 3194/2024 г. по описа на Районен съд-Враца, с което е допуснато обезпечение на предявените от С.

А. И. осъдителни искове по чл.200 КТ за сумите от 50 000 лева и 108,37 лева, представляващи обезщетение за претърпени от ищеца съответно неимуществени и имуществени вреди вследствие трудова злополука, настъпила на 11.04.2024 г., около 12:10 часа, по време на работа, призната за такава с Разпореждане № 10/08.05.2024 г. на ТП на НОИ – Монтана, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на злополуката – 11.04.2024 г. до окончателното им изплащане, чрез последователно налагане на запор до достигане общия размер на исковете – 50 108,37 лева върху банковите сметки, открити на името на "Мрежови експлоатационен район" /МЕР/ – Монтана, код по Булстат ****** – поделение на ЕСО ЕАД в конкретно посочени банки.

В жалбата се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и в противоречие със закона, тъй като не са налице предпоставките на чл.391, ал.1 ГПК за допускане на обезпечение. Навеждат се доводи, че искането за обезпечаване не съдържа пълно и ясно изложение на фактите и обстоятелствата, въз основа на които ищецът смята, че ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на претендираните права, както и че искането не е подкрепено с убедителни писмени доказателства и не е представена гаранция в определен размер съгласно чл.391, ал.3 ГПК.

Според жалбоподателя, липсва и нужда от обезпечаване на иска, тъй като регистрираният капитал на ответника е 336 574 380 лв., а активите и приходите му са свързани с осъществявана лицензионна дейност по пренос на електрическа енергия и дружеството осъществява естествен монопол на 1 територията на РБ като независим електропреносен оператор, което означава, че дружеството разполага с имущество, многократно надвишаващо претенциите на молителя. Посочва се, че районният съд е допуснал поисканото обезпечение без да изследва и анализира финансовото състояние на ответника, за да обоснове нуждата от обезпечение.

Най-сетне в жалбата се сочи, че налагането на запор върху банковите сметки на дружеството го лишава от част от финансовите му средства за продължителен период от време и уврежда интересите му, без да бъде компенсирано чрез представяне на гаранция, която да покрие преките и непосредствени вреди, които ще претърпи ако обезпечението е неоснователно.

Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и обезсилване на издадената Обезпечителна заповед № 38/11.10.2024 г. Претендира се присъждане на направените разноски и юрисконсултско възтаграждение.

В срока по чл.396, ал.2 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна С. А. И., чрез пълномощника му адв.Л. В., в който се оспорва допустимостта и основателността на подадената частна жалба.

На първо място се навеждат доводи, че жалбата е подадена от ЕСО ЕАД – юридическо лице, което не е страна в гражданското производство, тъй като ответник по делото е МЕР-Монтана. Излагат се аргументи, че МЕР-Монтана е поделение в Дирекция ПЕЕ, част от структурата на ЕСО ЕАД, но има отделна правосубектност и е работодател - страна по трудовия договор.

В условията на евентуалност се посочва, че районният съд правилно и законосъобразно е констатирал кумулативното наличие на всички законови предпоставки за допускане на обезпечение, в т.ч. и наличието на обезпечителна нужда. Изразява се съгласие и с преценката на съда, че не са налице основанията за прилагане на чл.391, ал.2 ГПК, тъй като ищецът е освободен от заплащане на държавни такси и разноски в производството Прави се искане да бъде оставена без уважение частната жалба и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА.

За да се произнесе по допустимостта и основателността на частната жалба, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Враца е сезиран с искова молба на С. А. И., чрез пълномощника му адв. Л. В., с която против ЕСО ЕАД и МЕР-Монтана са предявени осъдителни искове з а сумите от 50 000 лева и 108,37 лева, представляващи обезщетение за претърпени от ищеца съответно неимуществени и имуществени вреди, вследствие трудова злополука, настъпила на 11.04.2024 г., около 12:10 часа, по време на работа, призната за такава с Разпореждане № 10/08.05.2024 г. на ТП на НОИ – Монтана.

В исковата молба е заявено искане за допускане на обезпечение на предявените искове чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответното дружество в следните банки: "Юробанк България" АД; "Евробанк България" АД; "Централна кооперативна банка" АД; "Първа инвестиционна банка" АД; "УниКредит Булбанк" АД. Сочи, че са налице предпоставките за допускане на исканото обезпечение, тъй като исковете са допустими, вероятно основателни, налице е обезпечителна нужда и адекватност на обезпечителната мярка с тази нужда.

С Разпореждане № 4214/09.10.2024 г. районният съд е указал на ищеца, че следва да посочи кой е ответник по делото – ЕСО ЕАД или неговото 2 поделение МЕР-Монтана.

По делото е постъпила молба вх.№ 13791/11.10.2024 г. от пълномощника на ищеца, в която се посочва, че искът е предявен против МЕР-Монтана – поделение на ЕСО ЕАД, с което е сключен трудовия договор.

С обжалваното Определение № 1771/11.10.2024 г. районният съд е уважил искането за допускане на обезпечение, като е изложил мотиви, че предявените искове са допустими; че са подкрепени с убедителни писмени доказателства, от които може да се направи извод за вероятна основателност на претенциите; че е налице обезпечителна нужда; че предложената обезпечителна мярка е адекватна, както и че не следва да бъде внасяне парична гаранция предвид характера на спора.

При така възприетото от фактическа страна, въззивният съд прави следните правни изводи:

І. По допустимостта на жалбата.

Съдът намира за неоснователни наведените в отговора на частната жалба доводи за липса на процесуална легитимация на ЕСО ЕАД да обжалва определението за допускане на обезпечение.

Действително МЕР-Монтана, в качеството си на организационно обособена структура и работодател по смисъла на § 1, т.1 ДР на КТ, притежава специална правоспособност да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва и юридическата личност, в чиято организационна структура е включен. Касае се за процесуална легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела, но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото лице. Последното, предвид обвързаността си от решението, също е процесуално легитимирано да участва по делото като главна страна.

Поради това като надлежни страни в процеса могат да участват както организационно обособената структура, поради призната й от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението. В този смисъл – вж Решение № 325 от 22.07.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 954/2010 г., ІV ГО, Решение № 25 от 14.03.2022 г. на ВКС по гр.д.№ 1728/2021 г., ІІІ г.о. и др.

При тези съображения и като взема предвид, че макар и ищецът с допълнителна молба да е конкретизирал, че предявява исковите претенции против МЕР-Монтана, не е извършил десезиране на съда и до момента производството по делото не е прекратено по отношение на първоначално посочения още един ответник ЕСО ЕАД, съдът намира, че частната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице. Това юридическо лице има правен интерес от атакуване на допуснатото обезпечение и с оглед обстоятелството, че същото засяга неговата имуществена сфера.

Жалбата е насочена срещу обжалваем съдебен акт и в рамките на законоустановения срок по чл.396, ал.1 ГПК – уведомлението от ЧСИ И. Ц. за наложената обезпечителна мярка е връчено на 16.10.2024 год., а жалбата е депозирана в районния съд на 22.10.2024 год.

При тези съображения, настоящият съдебен състав приема, че частната жалба е процесуално допустима.

ІІ. По основателността на жалбата.

Първият повдигнат с жалбата въпрос е поставен на плоскостта на 3 тезата на жалбоподателя, че предявеният иск не е подкрепен с убедителни писмени доказателства. Разпоредбата на чл.391, ал.1 ГПК не изисква посредством представените към искането за обезпечение писмени доказателства пълно доказване на предявения иск, а само установяване на неговата вероятна основателност. Изводът на съда дали искът е вероятно основателен се формира въз основа на заявените от ищеца твърдения за обстоятелствата, от които извежда правата си, както и при преценка дали представените писмени доказателства подкрепят тези твърдения. Когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, или представените бъдат оценени като недостатъчно убедителни, обезпечението може да се допусне при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл.180 и чл.181 ЗЗД.

В разглеждания случай районният съд е взел предвид наведените от ищеца в исковата молба твърдения за претърпени от него неимуществени и имуществени вреди и представените писмени доказателства, включващи: трудов договор, декларация за трудова злополука; разпореждане на ТП на НОИ, с което злополуката е приета за трудова по смисъла на чл.55, ал.1 КСО; медицински документи и фактури, въз основа на което формирал правилни изводи за допустимост и вероятна основателност на исковите претенции.

Що се касае до наведените доводи относно липсата на интерес от обезпечаването, настоящият съдебен състав намира следното:

Обезпечителната нужда произтича от необходимостта определени активи да бъдат поставени извън разпоредителната власт на ответника по спора, за да може върху тях да се насочи принудителното изпълнение на евентуално осъдително съдебно решение. Следва да се отбележи, че по въпроса относно необходимостта от установяване на обезпечителна нужда в производството по допускане на обезпечение на иск е налице непротиворечива практика на ВКС, с която се приема, че обезпечителната нужда при искове за парично вземане не подлежи на самостоятелно установяване, при липса на данни, които да я опровергават – напр. Определение № 231 от 29.03.2012 г. по ч. т. д. № 178/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., Определение № 514 от 15.07.2013 г. ч. т. д. № 2728/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и мн.др. В конкретния случай исковете са за парични притезания, при което обезпечителната нужда на практика се предполага, доколкото всяко евентуално разпореждане на ответника с имуществото му би довело до затруднения при удовлетворяването на кредитора. С оглед на това исканите обезпечителни мерки - запори върху банковите сметки до размера на предявените искове, са подходящи и адекватни на обезпечителната нужда.

Липсват данни, които да опровергават обезпечителната нужда. Дори и дружеството-жалбоподател д а е с големи по размер регистриран капитал и активи, същите с оглед осъществяваната от него дейност по пренос на електрическа енергия не се отразяват на евентуална бъдеща възможност за затруднено реализиране на правата на ищеца по положително съдебно решение. Тези данни за имущественото му състояние обаче обуславят извод, че обезпечителните запори не биха могли да се отразят на възможността на ответното дружество да упражнява дейността си, предмет на сертифициране по ЗЕ. Следва да се изтъкне, че ако, според твърденията на жалбоподателя, обезпечителните запори биха могли да затрудня т възможността му да упражнява дейността си, то това по-скоро подкрепя тезата на наличие на 4 обезпечителна нужда за ищеца, тъй като означава, че реализирането на правата му при евентуално бъдещо осъдително решение по предявения от него иск изобщо не е сигурно.