Решение № 115 от 14.02.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. гр. Хасково, 14.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диана Д. Пашова при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело № 20245640102065 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Т. М. М. чрез процесуален представител-адвокат срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени субективно пасивно съединени искове, както следва:

-с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем № 4720868 от 13.02.2023г., сключен между ищеца и първия ответник;

- с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл.143 ал.1 ЗЗП и чл.146 ал.1 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата на чл.4 от същия договор, предявен в условията на евентуалност с първия иск;

- с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ и трето ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК, и чл.143 ЗЗП за прогласяване нищожност на Договор за предоставяне на гаранция №4720868 от 13.02.2023г., сключен между ищеца и втория ответник.

Ищецът твърди да е сключила с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем №4720868 от 13.02.2023г., с който ответникът се задължил да й предостави заем в размер на 2250 лв., а заемателят се е задължила да върне заемната сума при условията и сроковете на договора.

Твърди да е уговорено сумата да бъде върната с лихва в размер на 397.92 лева, при срок на кредита 24 вноски, при ГПР от 40.83% и ГЛП от 35 %.

Твърди във връзка с чл. 4 от договора за паричен заем ищецът да е 1 сключила с ответника „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № 4720868, с който да е обезпечен сключения договор за заем, при възнаграждение за поръчителя в общ размер на 1984.08 лв.

Твърди договорът за паричен заем № 4720868 да е нищожен на осн. чл.

26 ал.1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, а в условията на авентуалност – клаузата на чл.4 от същия да е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД, чл. 143 ал.1 ЗЗП и чл.146 ЗЗП.

Твърди договорът да съдържа само процент на ГПР, но да липсва яснота кои точно разходи формират ГПР; записването в договора на ГПР, който не е реално прилаган в отношенията между страните да представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП; посоченият в договора ГПР и обща дължима сума да не отговарят на действителните такива; посочените в договора за заем стойности, които не включват възнаграждението за поръчител, да представляват невярна информация, която да подвежда потребителя относно спазването на забраната по чл. 19, ал. 2 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и да не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Твърди, че в случай, че бъде включен разходът за предоставяне на поръчител към ГПР, размерът на действителния ГПР ще надхвърли законоустановения размер, с оглед на което да е налице заобикаляне на изискването за максимален праг на ГПР. Поради това, че посочения в договора размер на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, да не съответствали на действително уговорените, е налице неяснота при определяне на ГПР. В него да е следвало да бъде включена сумата за поръчителство, доколкото тя била елемент от общия разход по кредита, като пряко свързана с договора за потребителски кредит, като известна на кредитора и като платима от потребителя. Освен това, излага доводи, че кредиторът и поръчителят са свързани лица и с договора реално не се целяло обезпечение на кредита, а допълнителното му оскъпяване и допълнително възнаграждение за заемодателя, с цел да бъдат заобиколени ограниченията на чл.19 ал.4 ЗПК, което ищецът твърди да води като последица недействителност и на двата договора.

По отношение на оспорената като нищожна клауза на чл.4 от договора развива съображения същата да води до нееквивалентност на насрещните престации; да противоречи на добрите нрави като задължаваща потребителя да сключи договор за поръчителство с предварително избрано дружество, чието възнаграждение да е 60% от размера на отпуснатия заем; клаузата да е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП като уговорена във вреда на потребителя в разрез с изискванията за добросъвестност и да води до неравновесие в правата на страните. Твърди клаузата да е формулирана по неясен и двусмислен начин, който да не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Развива съображения договорът за предоставяне на гаранция да е 2 нищожен като противоречащ на добрите нрави, като заобикалящ закона, както и като внасящ неравноправие в кредитното правоотношение. Твърди с него да е нарушен принципът на добросъвестност, да е налице нееквивалентност на насрещните престации и да води до злепоставяне интересите на потребителя с цел извличане на изгода за кредитора. Твърди със същия да е нарушен нормативно определения размер на ГПР и да е налице заобикаляне на закона, доколкото възнаграждението за поръчител следвало да бъде включено в ГПР, тъй като представлявало известен към сключване на договора разход по кредита. Твърди предвид ответните дружества да са свързани лица, с договора за предоставяне на гаранция да се уговаряло в полза на кредитора допълнително възнаграждение, същият да внасял неравноправие в правата и задълженията на страните; да е неразбираем и да не позволява на потребителя да разбере икономическите последици от сключването му.

Иска Договорът за паричен заем №4720868, сключен с първия ответник, да бъде прогласен за нищожен, при евентуалност – клаузата на чл.4 от същия да бъде прогласена за нищожна, както и да се прогласи нищожността на сключения с втория ответник Договор за предоставяне на гаранция към Договор за паричен заем №4720868, на посочените в исковата молба основания. Претендира и съдебни разноски по делото.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва иск по допустимост и по основателност. Твърди да не е носител на спорното материално право и да не е надлежен ответник, доколкото задълженията на ищеца по процесния договор били погасени от втория ответник, който се явявал пасивно легитимиран по иска. Счита, че недействителност на договора за потребителски кредит е предвидена единствено и само в случаите на неспазване на посочените в чл.22 ЗПК изисквания, като във всички останали случаи нищожността на клауза на договора не се отразявала непосредствено на действителността на целия договор. Както било предвидено в чл.19 ЗПК, дори надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР не водело до нищожност на договора за кредит, като само уреждащите го клаузите се считали за нищожни, а платеното по тях се приспадало при последващи плащания по договора. Развива съображения ГПР по кредита да включва всички разходи по кредита в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, да е изчислен съобразно изискванията на закона и размерът му да е в нормативно установените граници.

Оспорва твърдението, че възнаграждението за гарант следва да се включи в ГПР. Твърди същото да не е разход по кредита за потребителя, тъй като не било част от заемното правоотношение, не било и разход за допълнителна услуга, както и не било задължително условие за получаване на кредита. Твърди към момента на сключване на договора за потребителски кредит договорът за поръчителство да не е бил още подписан, същият да не е бил известен на кредитора, а впоследствие, след сключването на договора за гаранция, заемодателят да няма задължението да променя размера на ГПР. Твърди преди сключване на договора за потребителски кредит на ищеца да са предоставени всички 3 изискуеми по ЗПК документи, същият да е бил наясно с параметрите и условията на договора и да е имал цялата необходима информация за вземане на информирано решение. Твърди при отпускане на кредита, ответното дружество да е действало добросъвестно като предоставило на ищеца СЕФ и както сключването на договора, така и избора на обезпечение и неговия вид зависели изцяло от волята на заемателя, т.е. преди сключването на договора ищецът да е знаел, че е трябвало да предостави обезпечение и да е избрал именно да сключи договор за поръчителство. Твърди оспорената клауза да е индивидуално договорена. Претендира присъждане на разноски, в т.ч. за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение на насрещната страна и моли същото да бъде присъдено съобразно правната и фактическа сложност на делото, при съобразяване актуалната практика на СЕС.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД също прави възражение за недопустимост на иска, а по същество оспорва неговата основателност.

Поддържа, че сключеният договор за поръчителство е валидно сключен и отговаря на приложимите законови изисквания. Излага съображения, че в качеството си на търговец дружеството сключвало гаранционни сделки с цел обезпечение изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение и в случая следвало да получи уговореното възнаграждение, предвид сключената гаранционна сделка по искане на ищцата, което като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на договор за кредит не противоречало и не нарушавало законови разпоредби или добрите нрави.

Твърдението, че с него се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК счита за несъстоятелно, доколкото договорът за поръчителство бил сключен по инициатива на ищеца. Договорът бил сключен в съответствие на принципите на добросъвестността и справедливостта, като дължимото му възнаграждение за предоставяне на поръчителство било определено след извършена преценка на риска и ако насрещната страна го считала за несправедливо високо, то тя нямало да сключи договора. Твърди дружеството да е действало добросъвестно при сключването му, клаузите в договора били формулирани ясно и разбираемо и позволявали да се направи преценка на икономическите последици от него. Липсвала и твърдяната неравноправност.

В договора за поръчителство ясно и разбираемо било написано че „Файненшъл България“ ЕООД се задължавал да сключи договор за поръчителство с заемодателя, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за неговите задължения по договора за заем, срещу посоченото в договора възнаграждение. Така потребителят бил осведомен за икономическите последици от сключването му, които се равнявали на сумата, която трябвало да заплати. Предвид тези и останалите подробно изложени в отговора съображения, моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на насрещната страна.

В първото и единствено по делото съдебно заседание страните не са се 4 явили.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, обсъди доводите и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В определението за насрочване на делото съдът се е произнесъл по възражението на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД за недопустимост на иска. Посочил е, че целта на предявените искове за нищожност на договора или на отделни негови клаузи е постановеното по делото решение да обвърже със сила на присъдено нещо страните по договора относно съществуването или не на твърдяната нищожност. Решението, с което тези искове бъдат уважени ще установи със сила на присъдено нещо несъществуването на договорното правоотношение, а оттам и липсата на права и задължения, а в случаите по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД страните ще са обвързани от измененото съдържание на договора. Поради това, надлежни страни по тези искове са страните по възникналото от договора материално правоотношение.

Следователно, неоснователно е възражението за недопустимост на иска спрямо „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

В определението за насрочване на делото съдът се е произнесъл по възражението на ответника „Файненшъл България“ ЕООД за недопустимост на иска. Приел е възражението за неоснователно по следните съображения: В съдебната практика и в доктрината не съществува спор, че с постигане на съгласие между цедента и цесионера за прехвърляне на съществуващо прехвърлимо вземане, цесионерът не става страна в договорното правоотношение, а старият кредитор на длъжника се замества с нов кредитор.