Решение № 77 от 17.03.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 77 гр. София, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Н.а

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Н.а Касационно търговско дело № 20248002900332 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка” АД, срещу решение №5578/02.11.2023г. по в.гр.д.№5803/2022г. на Софийски градски съд, ІV Б състав. С него е потвърдено решение №20017237/28.02.2022г. по гр.д. №11633/2019г. на Софийски районен съд, 167-ми състав, с което е отхвърлен предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД, гр. София, срещу Юлиян В. И., частичен иск с правно основание чл.403 от ГПК вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв., при пълен заявен размер на иска от 577 300 лв., представляващи обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи от лихви по кредити вследствие на допуснато в полза на ответника обезпечение с определение от 25.10.2011г. по гр.д. №13560/2011г. по описа на СГС чрез „спиране на изпълнение по изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ Стоян Якимов по отношение на притежавания от Юлиян В. И. имот, представляващ вилна сграда - вила „Астра С“ от вилно селище „Магдалена“, находящо се в гр.

1

София, вилна зона „Симеоново – север“, местност „Капанджийска““.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приложил разясненията по т.10 от ТР№2/2013 от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС относно спирането и прекъсването на погасителната давност в изпълнителното производство към факти, осъществени преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът излага доводи, че в случая приложение следва да намери ППВС №3/18.11.1980г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд за липса на причинно – следствена връзка между наложената обезпечителна мярка и претърпените от „ПИБ“ АД вреди. Изтъква, че спирането на изпълнението с обезпечение е препятствало за много дълъг период от време възможността банката да получи поне частично връщане на предоставения по договора за кредит ресурс, за да го заеме на други кредитополучатели и да получи лихва.

Ответникът по жалбата Ю. В. И., оспорва същата. Излага доводи за неоснователност на касационната жалба, като поддържа, че всички доводи на касатора за приложението на ППВС №3/18.11.1980г. са относими само за случаи на висящи изпълнителни производства, докато в настоящата хипотеза към момента на налагане на обезпечителната мярка не е имало висящо изпълнително производство за вземането на банката поради настъпила перемпция.

С определение №2074/22.07.2024г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос: относно отговорността по чл.403 от ГПК в хипотеза на наложени обезпечителни мерки по искане на няколко лица.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.403 от ГПК, въззивният съд е установил, че с определение от 25.10.2011г. е било допуснато обезпечение на бъдещ иск на Ю. В. И. срещу 2

„Първа инвестиционна банка” АД за признаване за установено, че не съществува вземането, обезпечено с договорната ипотека по нотариален акт №23, том III, рег. №5002, дело №346/2004г., съединен с искане за заличаване на вписаната ипотека по реда на чл.179 от ЗЗД, чрез налагане на обезпечителна мярка - „спиране на изпълнение по изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ Стоян Якимов по отношение на притежавания от Ю. В. И. имот, представляващ вилна сграда - вила „Астра С“ от вилно селище „Магдалена“, находящо се в гр. София, вилна зона „Симеоново – север“, местност „Капанджийска“, състояща се от сутерен и два етажа със застроена площ от 166 кв.м. и РЗП от 483,40 кв.м., заедно с поземления имот, в който е построена сградата с площ от 2160 кв.м., съставляващ имот пл. №559, нанесен в к.л.738 по неодобрения кадастрален план на гр. София, в.з. „Симеоново - север“, подробно описан в нотариален акт №23, том III, рег. №5002, дело №346/2004г. на нотариус М. Иванчева. На 02.11.2011г. е б и л а издадена обезпечителна заповед, а с решение №291/18.11.2014г. по гр.дело №2193/2014г. по описа на ВКС , ГК, ІV г.о., влязло в сила на 18.11.2014г., обезпечените искове са б и л и отхвърлени.

Въззивният съд е приел, че отговорността на ответника по чл. 403 от ГПК би могла да се ангажира само за периода от спиране на изпълнението от съдебния изпълнител на основание на допуснатото обезпечение, до влизане в сила на съдебното решение, с което обезпечените искове са отхвърлени, тоест за периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г . Изтъкнал е, че с влизане в сила на съдебното решение, отхвърлящо обезпечените искове, за взискателя се открива възможността да иска отмяна на обезпечението, съответно за периода след 18.11.2014г. касаторът не може да търси от молителя в производството по чл.390 от ГПК обезщетение за вреди от собственото си бездействие.

След анализ на извършените от взискателя и съдебния изпълнител действия от момента на образуването на изпълнително дело /06.01.2009г./ съставът на СГС е счел за правилен извода на районния съд, че още преди да се допусне по искане на Ю. И. обезпечението по дело №13560/2011г. на СГС с определението от 25.10.2011г., изпълнителното дело е било прекратено на основание на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК – с изтичане на две години, считано от 28.05.2009г., тоест на 28.05.2011г. Преценил е за неоснователни доводите на въззивника, основани на приложимостта на ППВС №3/1980г. Изложил е съображения, че Постановление №3/1980г. е приложимо по отношения на действията, предприети по изпълнително дело №3/2009г. преди постановяване на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, но разликите в тези тълкувателни решения касаят само и единствено погасителната давност за вземанията, за които е образувано изпълнителното дело. Въззивният съд е изтъкнал, че тези разлики не касаят перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК , в който е предвидено, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява. Тази разпоредба на закона е в сила от 01.03.2008г. и намира приложение за изпълнителното дело №3/2009г. от момента на 3 образуването м у д о неговото приключване. Съставът на СГС е изложил съображения, че в случая от 28.05.2009г. до 28.05.2011г. не е имало пречка да се извършват изпълнителни действия, такива не са извършвани, не са и поискани от взискателя, поради което по силата на закона изпълнителното дело е било прекратено на 28.05.2011г. При така възприетото становище съдът е заключил, че постановеното спиране на изпълнителното дело по отношение на Юлиян И. и на ипотекирания от него имот с определението от 25.10.2011г. не е било единствената причина, вследствие на която този имот не е бил продаден в периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г. Наред с това е установил, че цялото изпълнително дело е било спряно с постановление на съдебния изпълнител от 04.11.2011г. въз основа на обезпечителна заповед от 26.10.2011г., издадена по дело №3577/2011г. на Софийски апелативен съд за обезпечение на бъдещи искове на С. К. срещу „Първа инвстиционна банка”АД, решението по така обезпечените искове е влязло в сила на 10.03.2017г. и на 16.06.2017г. е постановено определение по чл.402 от ГПК за отмяна на обезпечението. С оглед изложеното съдът обосновал извод, че за периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г., освен процесното обезпечение на исковете е имало и друга причина да не се извършват изпълнителни действия и това е спирането на изпълнителното дело с определение по дело №3577/2011г. на Софийски апелативен съд.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното:

По поставения правен въпрос е налице задължителна практика на ВКС, формирана с решение №216 от 03.04.2024г. по т.д.№1536/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК. В него се приема, ч е отговорността по чл.403, ал.1 о т ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл.45 о т ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл.51, ал.1 о т ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По иска с правно основание чл.403, ал.1 от ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, възникнала от него. Подлежат на обезщетяване уврежданията, когато не е имало правно основание от предприемане на исковото производство, съответно от налагане на ограничения по чл.389 о т ГПК. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като в този смисъл е налице установена съдебна практика:

4

ППВС №4/23.12.1968г., решение №111/13.07.2010г. по т. д.№935/2009г. на ВКС, II т. о.; решение №499/30.06.2010г. по гр. д. №647/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др., в която се приема, че според правилото на чл.45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, които са в причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл.51, ал.1 о т ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като изразът "всички вреди" обхваща както вредите, които са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна връзка с увреждането, и че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал.1 от ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането.

Съгласно чл.53 от ЗЗД, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Касае се за искове за ангажиране отговорността на ответниците по причина, че в резултат на тяхно макар правомерно процесуално поведение - допустимо и уважено от страна на съда искане за спиране предприетото принудително изпълнение като обезпечение на предявен иск, поради неоснователността на иска /установена с влязло в сила решение/, взискателните търпят вреди.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика.

С оглед на отговора на правния въпрос по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение се явява неправилно.

В противоречие с посочената практика на ВКС по приложение на материалния закон е приетото от въззивния съд, че ответникът не дължи обезщетение за вреди от спирането на принудителното изпълнение и поради факта, че за периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г., освен допуснатото обезпечение на предявения от Ю. В. И. иск е имало и друга причина да не се извършват изпълнителни действия изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ Стоян Якимов и това е спирането на изпълнителното дело с определение по дело №3577/2011г. на Софийски апелативен съ д по молба на ипотекарния длъжник С. К.

Основателни са оплакванията в касационната жалба и за неправилност 5 на изводите на въззивния съд,че постановеното спиране на изпълнителното дело по отношение на Юлиян

И. и на ипотекирания от него имот с определение от 25.10.2011г. не е било единствената причина , вследствие на която този имот да не е бил продаден в периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г., тъй като по силата на закона изпълнителното дело е било прекратено на 28.05.2011г. поради настъпила перемпция. Въззивният съд, в съответствие с разрешенията в ТР №2/2020г. от 28.03.2023г. на ОСГТК на ВКС , е изложил съображения, че Постановление №3/1980г. е приложимо по отношения на действията, предприети по изпълнително дело №20098440400003 преди постановяване на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, но е изтъкнал, че разликите в тези тълкувателни решения касаят само и единствено погасителната давност за вземанията, за които е образувано изпълнителното дело. В съответствие със закона е направеният от въззивният съд извод, че тези разлики не касаят перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК , в който е предвидено, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява. С оглед изложеното и предвид това, че в периода о т 28.05.2009г. до 28.05.2011г. взискателят не е поискал предприемане на изпълнителни действия / срещу тази фактическа констатация на въззивния съд не са въведени оплаквания в касационната жалба/, то правилна се явява и преценката на съда за настъпване на перемпцията по изпълнително дело №20098440400003 на 28.05.2011г., с изтичане на двугодишния срок на бездействие на взискателя.