Решение № 405 от 22.12.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 405 гр. гр. Димитровград, 22.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20255610100452 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на клаузи от договор за паричен заем, сключен между страните по делото.

Ищецът Р. Х. Р. твърди в искова молба, че е страна по Договор за паричен заем №*****, сключен с ответника „Кредирект“ЕООД на 24.10.2023г. По силата на този договор, ищецът получил сумата от 1000 лева, която трябвало да върне на 18 месечни вноски.

Посочва, че по чл.18 ал.1 от Договора било уговорено той да заплати неустойка в размер на 1925,22 лева, като по този начин общото задължение с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 3400 лева. Счита, че така търсената неустойка по Договора, е нищожна на основание чл.26, ал.1 от 33Д, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.

Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл. 3- то от 33Д било налице, когато се нарушавал правен принцип изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от Т3, чрез която бил прокаран този принцип, е чл.289 от Т3, но общите правила на 33Д също намирали приложение- чл.8 ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от 33Д се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора.

1

Търсената неустойка по Договора била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 1925,22 лева, била в прекомерно голям размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Уговорката за неустойка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката, за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Неустойката по съществото си била добавък, към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Наред с това, счита че търсената неустойка по Договора била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл.146, ал.1 от 33П неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Процесната неустойка не била индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а част от стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора, като кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. На следващо място, съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. С търсената неустойка се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Събирането на такива разходи била част от дейността по управление на кредита и следвало да е включена в годишния процент на разходите. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК като с търсената неустойка по Договора се нарушавало изискването ГПР да не бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Поради невключване на неустойката в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като условията за това били уговорени в договора: банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които да отговарят на конкретно формулирани изисквания. Вредите компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен интерес за кредитора, а с 2 риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне противоречало на изискването към доставчика на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и единствено при наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск.

Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл.92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Чл.33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга.

Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излязла извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото била прекомерна спрямо представената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението.

Предвид изложеното иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на чл.6 от Договор за потребителски кредит №***** от 24.10.2023г. сключен между ищеца и ,,Кредирект" ЕООД, на основание чл.26, ал.1 пр.3 от З3Д, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Също така въз основа на гореизложеното, иска съдът да прогласи нищожността на чл.18 ал.1 от Договор за потребителски кредит №***** от 24.10.2023г. сключен между ищеца и ,,Кредирект" ЕООД, на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от 33Д, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Ответникът „Кредирект“ЕООД поддържа, че претенциите на ищеца за обявяване на за нищожност на клаузите от договора, уговарящи неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, са неоснователни. Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № ***** произтичала от това, че те били съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. Поддържа, че договора е сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК.

Заявява, че с клаузата за неустойка не се заобикаляла нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР били спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно 3 определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.20% и ГПР определен в процесния договор в размер на 58.29%, било видно, че в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР. Неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изначално невъзможно било уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. В погасителния план ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Неверни били твърденията, че неустойката представлява „добавък към възнаградителната лихва“, като с нея не се нарушавал чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Текстовете на процесния договор не съдържали никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза – потребителят бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от посочените обезпечения. При сключване на процесния договор кредитополучателят не предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Не била налице неравноправност по ЗЗП. Клаузите на договора, включително оспорените не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя. В Погасителния план към договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това. Лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Стойността на неустойката била посочена в общ 4 конкретен размер чрез цифрова стойност, като предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП.