Решение № 432 от 22.11.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 432 гр. София, 21.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мина Топузова

Членове:

Валя Рушанова

Светла Букова при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора Даниела Машева като разгледа докладваното от Мина Топузова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200540 по описа за 2023 година Касационното производство е образувано по протест на АП - Пловдив, касационна жалба на подсъдимия Б. и касационна жалба на частните обвинители В. П. и Е. П. срещу решение № 57 от 21.04.2023г., постановено по внохд № 95/23г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

С присъда № 1 от 12.01.23г., постановена по нохд №482/22г. , Пазарджишкият окръжен съд признал подсъдимия А. Я. Б. за виновен в това, че на 29.01.2022 г., около 14.40ч., на АМ "Тракия", посока гр. София, километър 102+927км., при управление на моторно превозно средство - л. а.

„********" с ДК № ****, собственост на Д. П. Т., е нарушил правилата за движение по чл. 20 ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Е. В. П., поради което на основание чл. 343, ал. 1, б. "в" във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и във вр. чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 54 от НК го осъдил на три години "лишаване от свобода", като отложил изтърпяването на наказанието на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от шест години.

С присъдата окръжният съд оправдал подсъдимия Б. по първоначалното обвинение да е осъществил състава на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. "в" във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и във вр. чл. 20, ал. 1 от ЗДвП.

Съдът постановил на основание чл. 67, ал. 3 във вр. чл. 42а, ал. 2, т. 2 от НК подсъдимият да изтърпява в изпитателния срок и пробационната мярка 1

"задължителни периодични срещи с пробационен служител".

На основание чл. 343 г от НК съдът лишил подсъдимия Б. от право да управлява МПС за срок от шест години, като на основание чл. 69а, ал. 1 от НПК приспаднал времето, през което на подсъдимия е наложено временно отнемане на свидетелството за правоуправление.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК съдът възложил в тежест на подсъдимия направените по досъдебното и в съдебното производство разноски.

С присъдата съдът се произнесъл и по веществените доказателства.

Недоволни от постановения първоинстанционен съдебен акт останали всички страни, които я атакували пред Пловдивския апелативен съд по съображения, както следва:

- прокурорът при окръжна прокуратура - по съображения за неправилно приложение на материалния закон, поради оправдаването на подсъдимия да е допуснал нарушение чл. 20, ал. 1 ЗДвП; поради нарушението на чл. 66, ал.1 от НК относно максималния размер на законоустановения размер на изпитателния срок, както и в частта относно разноските. Направено е искане за осъждане на подсъдимия по обвинението, за което е бил предаден на съд, както и за изменение на съдебния акт с корекция на изпитателния срок по чл.66, ал.1 от НК и разноските по делото;

- частните обвинители - по съображения за несправедливост на наложеното наказание - както по размер, така и поради приложението на института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК. Съответното искане, отразено във въззивната жалба, е за увеличаване на наказанието и отмяна приложението на чл. 66 НК.

- подсъдимият и защитата му – с доводи за несправедливост на наказанието - и оплаквания във връзка с размера на наказанието лишаване от свобода, изпитателния срок и налагането на пробационна мярка в рамките на изпитателния срок. Искането пред въззивната инстанция е било за намаляване на наказанието.

С атакуваното пред ВКС решение въззивният съд изменил първоинстанционната присъда като:

- намалил определения на основание чл. 66, ал. 1 НК изпитателен срок от шест години на четири години;

- възложил заплащането на направените по делото разноски в полза на НСлС - гр. София вместо в полза на ОД на МВР – гр. Пазарджик.

- потвърдил присъдата в останалата част.

В касационния протест се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т.1 и т.

2 от НПК. Оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила се основават на твърденията, че първоинстанционният съд не е изписал текстово съдържанието на чл. 20, ал.1 от ЗДВП в присъдата; че отсъстват мотиви относно субективната страна на деянието; че въззивният съд изцяло е 2 преповторил фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд при липсата на самостоятелен доказателствен анализ. Нарушението на материалния закон се обосновава като последица от допуснатите процесуални нарушения.

В касационната жалба на частните обвинители се сочи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - „явна несправедливост на наложеното наказание“, като се иска увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание със съответната отмяна на чл. 66, ал.1 от НК.

Подсъдимият и защитникът му претендират съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съдилищата – по отношение на възприетите като годни и допустими протокол за оглед на местопроизшествието и скицата към него, довели до неправилни изводи и по фактите. Възразява се срещу заключението, че подсъдимият е автор на всички нарушения на правилата за движение по пътищата, които са отразени в справката от КАТ. Оспорва се и справедливостта на наложеното наказание като се иска неговото намаляване. Поставя се акцент на причините за възникване на транспортното произшествие, които стоят извън поведението на подсъдимия. Претендира се изменяване на въззивното решение, с намаляване на наказанието до размер от 1 година лишаване от свобода, намаляване размера на изпитателния срок до три години и отмяна на мярката по чл. 67, ал. 3 от НК.

В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът при ВКП поддържа протеста и моли за уважаването му. Намира касационната жалба на подсъдимия за неоснователна, а тази на частното обвинение - за основателна.

Поверениците на частните обвинители молят жалбата им да бъде уважена. Изразяват несъгласие с приетото от съда съпричиняване на резултата от страна на пострадалата. Придържат се към становището в касационния протест, че подсъдимият е допуснал нарушение и по чл.20, ал.1 от ЗДвП, за което неправилно е бил оправдан от първия съд.

Защитникът на подсъдимия поддържа доводите развити в касационната жалба и моли за уважаването й. Изразява становище, че въззивният акт не страда от заявените от държавното и частното обвинение недостатъци.

Подсъдимият Б., редовно призован, не се явява.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите и съображенията на страните, намери следното:

Протестът е неоснователен.

Жалбата на подсъдимия е неоснователна.

Жалбата на частните обвинители е частично основателна.

І. По доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Развити в протеста на прокурора, както и в жалбата на подсъдимия и на 3 частното обвинение, същите следва да бъдат обсъдени съвместно, макар оплакванията да са подкрепени с различна аргументация.

І.1. Преди всичко не се наблюдава заявеното по не особено ясен начин от прокурора немотивирано становище на контролирания съд по отношение субективната страна на деянието.

Всъщност оплакването е вметнато на фона на значително по - сериозно и пространно развито съображение за друга „…обективно различна правна квалификация на престъплението и която предвид създадената процесуална ситуация и ограничения не изключва задължението на съда да я отчете в акта си и не само поради процесуалните претенции на страните“, което ще е предмет на обсъждане от настоящата касационна инстанция по-нататък във връзка с правилно приложение на материалния закон.

Отсъства претендираното от прокурора процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК и изразяващо се в липса на мотиви относно субективната страна на деянието.

Въззивният съд подробно се е спрял (вж. л. 71 от внохд № 95/23г. на ПАС) на фактическите данни за конкретното поведение на дееца, отразяващо представното му съдържание и с основание е отправил критика към първия съд относно приетата от него форма на непредпазливостта. Впрочем, с това той се е съгласил с изразеното във въззивния протест становище на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив, че деецът е действал непредпазливо при съзнавана непредпазливост – самонадеяност. По този начин, съдът е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт, така че волята му, начина на формирането й, да е напълно и недвусмислено ясна както за страните, така и за контролните инстанции. Друг е въпросът за несъгласието на страните с посочените мотиви, което обаче е оплакване на плоскостта или на процесуални нарушения при установяване на фактите (чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК), или на тяхното подвеждане под съответната материално - правна норма, посочваща конкретния престъпен състав (чл. 348, ал. 1, т.1 от НПК).

В касационния протест не се съдържат оплаквания за пороци в процесуалната дейност на съда по установяване на фактите, т.е. оспорването на субективната страна на деянието и приетия вид на непредпазливостта самонадеяност е единствено на плоскостта на приложимия материален закон.

Неоснователно прокурорът претендира процесуално нарушение, изразяващо се в това, че въззивният съд е утвърдил оправдаването на подсъдимия от първоинстанционния съд относно инкриминираното нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП без в първоинстанционната присъда да е било изписана текстовата част по това обвинение. Според прокурора по този начин „ не е включено в пълен обем обвинението в оправдателния диспозитив“. Какъвто и смисъл да се съдържа в посоченото оплакване, то не може да получи удовлетворителен за държавното обвинение отговор, тъй като не се касае нито до процесуално нарушение, нито до „съществено“ такова, нито пък до такова съществено процесуално нарушение, което да е 4 довело до ограничаване на процесуалните права на страните. Напълно излишно е да се припомнят фундаменталните положения, изяснени еднозначно в съдебната практика и доктрината, относно това в какво се изразява „съществеността“ на едно процесуално нарушение, кога то накърнява процесуалните права на страните, чий е правният интерес за позоваването му при евентуалното обжалване на съдебния акт и в кои случаи процесуалното нарушение е допустимо да послужи за отмяна на съдебния акт за отстраняването му. Извън това, действително диспозицията на разпоредбата на чл. 342, ал. 1 НК е класическа бланкетна и същата се попълва със съдържание винаги във връзка с други норми, част от нормативен акт, различен от НК, поради което обвинението по това престъпление винаги трябва да бъде формулирано, като бъдат посочени нормите на НК и наред с тях, тези към които се препраща (вж.напр. Решение № 337 от 1.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 1021/2013 г., III н. о). Това изискване към обема на обвинението е изпълнено в обвинителния акт, включително и в диспозитива на същия, в който дословно са пренесени текстовете на чл. 20, ал.1 от ЗДвП и чл. 20, ал.2 от ЗДвП. С постановяването на осъдителна присъда срещу подсъдимия за допуснато нарушение по чл. 20, ал.2 от ЗДвП и оправдаването да е допуснал нарушение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП без в диспозитива на присъдата да е отразено текстовото им съдържание, нито окръжният съд, нито въззивният съд, утвърдил тази му дейност, са допуснали процесуално нарушение. Изискванията са към съдържанието на обвинителния акт, тъй като представляват гаранция за упражняване на правото на защита на обвиняемия в контекста на правото му на справедлив съдебен процес и в частност на правото му да бъде в детайли информиран за характера и причините за обвинението срещу него по чл. 6 § 3 б. “а“ от ЕКЗПЧОС.

Следователно правен интерес за атакуване на евентуална „непълнота“ на обвинението е налице единствено за обвиняемия, но не и за прокурора. Той, по дефиниция, е запознат със собственото си обвинение, поради което не може да претендира нарушение на процесуалните си права. На последно място, в процесуалния закон отсъства изискване в диспозитива на присъдата запълващите диспозицията на бланкетната материално - правна норма да бъдат посочвани текстово. Достатъчно е те да се отразени в диспозитива с цифровото си изражение, а в мотивите към присъдата да се развият детайлно като съображения по същество.