Решение № 2391 от 16.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2391 гр. Пловдив, 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330120404 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищцата Л. П. Ц., ЕГН: **********, от град П., ул. „*********“ бл. №***, ет. ***, ап.

***, чрез пълномощник адв. Д. Г., е предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П., иск за признаване на установено, че клаузата на чл. 11 от сключения между страните договор за потребителски кредит №******** 07.03.2024 г., уреждаща начисляване на неустойка поради непредставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД, както и, че клаузата на чл. 6 ал. 2 от договора, уреждаща разходите за извънсъдебно събиране на вземанията, също е нищожна, но на основание чл. 10а ал. 2 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит №*****/ 07.03.2024 г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 1 000 лева, при ГПР- 62, 61 % и ГЛП- 50 %, на 12 погасителни вноски, с обща сума за връщане- 1 381, 83 лева. Съгласно чл. 5 ал. 1 от договора се предвиждало обезпечение- банкова гаранция или поръчител, като в противен случай се предвиждала неустойка в размер на 1 210, 17 лева. По този начин общата сума за връщане се получавала в много по- висок размер от посочения- 2 592 лева. Клаузата за неустойка била нищожна, като с нея се заобикаляло ограничението по чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Неустойката не изпълнявала обезщетителната си функция и била добавък към погасителните вноски. С неосигуряването 1 на обезпечение кредиторът не търпял никакви вреди. Размерът на неустойката бил прекомерен, което водело и до неравноправност на клаузата. Неустойката излизала и извън присъщата й обезпечителна функция, защото принципно кредиторовия интерес изисквал да се получи обезщетение преди сключване на договора, а в случая било обратното и така се прехвърляли изцяло върху длъжника последиците от неизпълнението на задължението на кредитора да извърши предварителна проверка на възможностите на длъжника. Неустойката не изпълнявала и санкционната си функция, като с предвиждането й в договора се нарушавали принципите на добросъвестност и равнопоставеност на страните. С клаузата се заобикаляла разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК, защото имало кумулиране заедно с мораторната лихва, което било недопустимо. Клаузата била неравноправна, защото била изготвена предварително и потребителят не можел да влияе върху съдържанието й, още повече, че в случая имало и общи условия. В този смисъл неустойката се явявала нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Твърди се, че нищожна била и клаузата за разходи за извънсъдебно събиране на вземания, предвидена в чл. 6 ал. 2 от договора. Тя предвиждала заплащане на такси според Тарифата, но била свързана с неизпълнение на задължение по договора, като противоречала на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото предвиждала допълнително обезщетение, извън лихвата за забава. Размерът на въпросната такса следвало да бъде ясно и точно определен в договора, но в случая това било в Тарифа, която едностранно можела да се променя от кредитора и така да се влияе върху разходите по един вече сключен договор. Дейностите по изпращане на писма, съобщения и напомнителни обаждания не представлявали допълнителни услуги в полза на потребителя и не попадали в изброените по чл. 10а ал. 1 от ЗПК. По този начин се получавало и противоречие със забраната и на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, което правело тази клауза също неравноправна по чл.

143 т. 3 от ЗЗП. Моли за признаване на установено, че двете обсъдени по- горе клаузи от договора са нищожни. Претендират се и разноските в процеса. В допълнителна молба посочва, че по договора били заплатени 5 вноски по 216 лева, като след установяване на нищожността на клаузите от договора, дължимата по кредита сума щяла да бъде по- малка.

Мотивира правен интерес от установителен иск. В съдебно заседание не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. По същество се твърди, че договорът за кредит не бил недействителен и в случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Размерът на ГПР не надвишавал законовия лимит, а уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че 2 договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 4 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищцата сключила общо 4 договора при такива условия. По отношение на разходите за извънсъдебни действия, се твърди, че същите не представляват такси по договора, като същите били разходи във връзка с неизпълнението, които стандартно били за сметка на длъжника. В Тарифата ясно били описани разходите за събиране на вземания, като те били за допълнителни услуги, по желание на потребителя. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната също не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ********/ 07.03.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: вноски- 12 месечни, с краен падеж- 07.03.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент- 50 % и годишен процент на разходите- 62, 61 %, с общ размер на всички плащания- 1 381, 83 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 210, 17 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план към него, искането за сключване на договора, СЕФ и Тарифа за таксите.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

3

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62, 61 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 11 ал. 2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 210, 17 лева (при отпусната заемна сума от 1 000 лева тя дори е повече от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност 4 съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него и установителният иск следва да бъде уважен.