Решение № 1638 от 17.08.2017, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Номер ………../17.08.

Година 2017 гр. София

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав на тридесет и първи май

Година 2017 в публичното заседание в следния състав:

СЪДИЯ: Владимир

Вълков секретаря Весела

Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 751 по описа за 2015 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::

Предмет на разглеждане са обективно съединени искове с правно основание чл. 23 ал. 1 от Закона за гарантиране на В.В Б., обн. ДВ бр. 49/98 г. (ЗГВБ-отм.)

Ищецът „Ю.Б.– П.-К.“

ООД твърди да е придобил по договор за цесия вземане срещу „К.Т.Б.“ АД, с което, въз основа на уведомление № 11503/10.11.2014 г. извършил прихващане със свое задължение към Б.та, възлизащо към 06.11.2014 г. на около 69 000 евро. Също така твърди, че е имал вземания срещу „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност) в размер на 66,72 лв. и 15 325,72 евро. Иска се ответникът Ф.ЗА Г.НА В.В Б., наричан по-нататък Фонда, да бъде осъден да заплати тези суми. Претендират се разноските по делото.

В отговор по исковата молба от името на ответника се излага довод, че с оглед нормата на чл.

6 ал. 2 ЗГВБ ищецът не се ползва от системата за гарантиране на влогове – обема на задълженията му превишава по размер неговите вземания. Излага се довод, че гарантираните от закона права касаят кредитори на Б.та към датата на решението за отнемане на лицензията – 06.11.2014 г. Счита, че договорът за цесия при огласените в публичното пространство данни за неплатежоспособността на Б.та, се явява сключен в заобикаляне на закона и в частност – утвърдения ред за удовлетворяване на вземанията към Б. с отнет лиценз. Евентуално излага довод, че произтеклото от договора за цесия вземане не легитимира ищеца за вложител по смисъла на закона.

В съдебно заседание по съществото на спора ищецът не изпраща представител. Депозирани са писмени бележки като процесуалният му представител – адв. К. от САК излага довод, че предвид извършеното прихващане, което КТБ е следвало да направи с оглед чл. 4 от Закона за гарантиране В.В Б. от 1998 г. (отм.), а не да събира погасено вече вземане в рамките на изпълнително производство, съответно погасеното вече вземане определят притежаваните от дружеството влогове като защитени по смисъла на закона.

Процесуалният представител на ответника – адв. А. от САК, оспорва исковете. Излага довод, че меродавно за правото на гарантирано плащане е съотношението между размера на вземанията и задълженията към момента на отнемане лицензията на КТБ. Застъпва теза, че отговорността на Фонда произтича пряко от закона, който не допуска преизчисляване на гаранцията към последващ момент.

Като обсъди доводите на страните и въз основа на събраните по делото и относими към предмета на изследване доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна намира следното:

По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че към 06.11.2014 г. ищецът е имал задължения към КТБ АД в общ размер от 69376,20 евро, равностойни на 135688,06 лв. Вещото лице сочи към 04.12.2014 г. ищецът да е имал просрочени задължения в размер на 1215 евро, равностойни на 2376,33 лв. – главница, просрочени лихви върху главница – 373,51 евро (730,52 лв.) и формирани задължения за лихва за периода 25.11.14 г. – 04.12.14 г. От допълнителното заключение се установява, че присъдената главница по договора за кредит, задължения за лихви, неустойки и разноски в изпълнителното производство в общ размер от 166695,12 лв., Б.та е получила плащане в общ размер от 158993,78 лв.

Не е спорно по делото, а и от заключението на вещото лице се установява, че както към 06.11.2014 г., така и към 18.01.2017 г. ищецът е имал на влог в КТБ АД (в несъстоятелност) 66,72 лв.

Към 06.11.2014 г. ищецът е имал по сметка в Б.та и 15329,55 евро, равностойни на 29981,99 лева, а към 03.02.2017 г. наличността по сметката е в размер на 15332,79 евро.

При тези обстоятелства, относими към повдигнатия за разглеждане спор, от правна страна съдът намира следното:

По исковете с правно основание чл. 23 ал. 1 от Закона за гарантиране на В.В Б. – отменен .

Законът за гарантиране на В.В Б. регламентира механизъм за обособяване на имущество с цел възстановяване стойността на банков влог при установена невъзможност банковата институция да осъществява типичната за нея дейност. Очертаното правоотношение сочи на субективно право, произтичащо непосредствено от закона при проявление на посочените от него обстоятелства. Ето защо приложение следва да намери нормативният текст, действал към момента на проявление на всички елементи от фактическия състав, а именно: притежаван в Б. с издадена лицензия за приемане на средства на влог, наличност по банкова сметка ***, открита на името на едно или повече лица, или кредитни салда, произтичащи от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, които парични средства или кредитни салда Б.та е длъжна да плати обратно на вложителя съгласно приложимите законови и договорни условия в размер общо до 196 000 лв., съответно левова равоностойност до този размер за един вложител независимо от броя и размера на вложенията и отнета лицензия на търговска Б..

Системата за гарантиране на влоговете е предписано от правния ред средство за обезпечаване сигурността на банковата система. Изключителното правомощие на Б.та да кумулира парични средства и да осигури включването им в стопанския оборот, гарантирайки принадена стойност, ангажира държавата да поддържа доверието в банковата система. Неспособността да обезпечи осъществяване на банковата дейност в съответствие с добрата търговска практика посредством контролните механизми, довело до невъзможност Б.та да оправдае гласуваното й доверие ангажира държавата в лицето на Фонда за гарантиране на влоговете в банки да възмезди лицата, поверили средствата си за управление на неплатежоспособната Б..

Нормата на чл. 6 ал. 1 ЗГВБ (отм.) придава меродавност на решението за отнемане лиценза на Б.та при определяне размера на задълженията към всеки един от вложителите. Действително текстът на чл. 6 ал. 2 ЗГВБ (отм.) повелява от размера на гаранцията да се приспадат задълженията на вложителя към Б.та без да държи сметка дали те са изискуеми към момента, указан в предходната алинея. Настоящият състав обаче не споделя наведения в процеса довод, че отговорността на Фонда е ограничена до формираното салдо към датата на отнемане на лиценза. С оглед принципа на равно третиране, присъщ за всяка правова държава, всеки правен субект следва да получи произтичащо от закона благо при проявление на обуславящите го обстоятелства. От тази гледна точка и всяко ограничаване на принципно признато право предполага изрично утвърдено правило. Самият закон регламентира правоприемство по повод изплатена от Фонда гаранция – чл. 23 ал. 8 ЗГВБ (отм.), редуциращ претенцията на вложителя срещу Б.та и чл. 24 ЗГВБ (отм.), овластяващ именно Фонда да упражнява правата на покритите от гаранционния механизъм вземания и то без оглед дали вземането е погасено, което действие и по силата на закона следва момента на отнемане на лицензията – арг. от чл. 23 ал. 3-6 ЗГВБ (отм.). Въведеният срок за извършване на плащанията очевидно цели да гарантира своевременно възстановяване на средства при отнета възможност за Б.та да ги управлява. В тази насока и по силата на нормативна делегация Българска народна Б. е предписала необходимост Б.та да посочи освен актуалното състояние, т.е. наличието на задължение и общият му размер, квесторите, ликвидаторите или синдиците периодично да информират управителния съвет на Фонда за промяна в предоставената информация или висящ спор, касаещ правата по влога – чл. 4 ал. 6 от Наредба № 23 за условията и реда за изплащане на суми по влогове в Б. с отнет лиценз до гарантирания размер (загл. изм. - ДВ, бр. 63 от 2009 г.) – отменена, но приложима с оглед меродавността за случая и на закона, за чието прилагане е приета. Правилата не ограничават отговорността на Фонда до размера на задълженията, установен към датата на отнемане лицензията на Б.та. В контекста на принципа за равно третиране вложеният в нормата смисъл следва да обезпечава адекватна защита на всеки вложител.

Даденото тълкуване е в съзвучие и с прогласения принцип на защита на влоговете с Директива 94/19/EО на Европейския парламент и на Съвета относно схемите за гарантиране на депозити (отменена), действала към процесния период наричана впоследствие Директивата. Според чл. 7 пар. 1 от Директивата обект на защита са влоговете на всеки вложител, освен ако не е налице изрично предписано изключение от схемата за защита – срв. чл. 7 пар. 2 от Директивата. Наличието на задължение към банковата институция само по себе си не е достатъчно, за да обоснове изключване от схемата за защита.

Съдът приема, че съвместяването на вземане и дълг към Б.та внася особеност в положението на вложителя, отличаваща го от тези, с чиито средства е осъществена кредитната дейност. Вярно е, че предоставените кредити могат да обяснят влошената ликвидност и платежоспособност. Банковата дейност по определение предполага движение на парични средства, а предоставеният кредит е основно средство за обезпечаване на принадена стойност.

От тази гледна точка и постъпилите суми обезпечават обществения интерес – да бъдат кумулирани средства, необходими за възстановяване привлечените от кредитната институция средства. Ето защо указанието в т. 11 от Приложение І към Директивата дефинира като изключение от схемата за гарантиране на влоговете индивидуално договорени условия по депозити, довели до влошеното финансово състояние.

Настоящият състав не установява достоен за защита обществен интерес, който да оправдава различното третиране на вложителите с оглед моментното състояние на кредитното отношение им към датата на отнемане на лицензията. Нито при дефиницията на това качество, нито при утвърждаване на предпоставките за възникване правото на гаранция то не е обусловено от липсата на задължения. Липсва и предписана възможност на собствено основание Фондът да противопоставя възражения, погасяващи правото на гаранция. Ето защо настоящият състав приема, че погасеното право на гаранция предполага прието по надлежния ред възражение за прихващане, принципно допустимо включително и при открито производство по несъстоятелност – арг. от чл. 59 ал. 1 ЗБН. Извън тази хипотеза както буквата, така и систематичното място на нормата на чл. 6 ал. 2 ЗГВБ (отм.) логично навеждат на извод, че съществуването на задължение препятства плащането, а не погасява правото на гаранция. С други думи, качеството длъжник на Б. в производство по несъстоятелност има характер на отлагателно условие като правото на гаранция става изискуемо при погасяване на задължението. По тези съображения настоящият състав приема, че погасеното задължението към Б.та ангажира Фонда да изплати гарантирания влог за сумата, с която гаранцията превишава размера на задължението.

Вярно е, че законът не допуска редуциране на изплатена вече гаранция, но и причина за това е, че изхожда от очакването подаденият размер на задължението да не предполага увеличение във времето. От тази гледна точка нормата на чл. 6 ал. 2 ЗГВБ (отм.) осигурява ликвидно вземане при наличие на ликвидно парично и нелихвоносно задължение на вложителя спрямо Б.та.

Конкретният случай онагледява и неубедителността на придаденото от процесуалния представител на ответника значение на нормата на чл. 6 ал. 2 ЗГВБ (отм.). Прави впечатление, че към датата на отнемане на лицензията ищецът е изправен длъжник в кредитно правоотношение. Неизпълнението произтича от неправилно използван принципно признат в закона погасителен способ за предсрочно погасяване на главницата, отречен поради особеното състояние на банковата институция, в която е вложил и собствените си средства. Показателно е също така, че предсрочна изискуемост е обявена въпреки наличието на покритие на задължението по разплащателната сметка, изрично договорен начин на изпълнение в чл. 18.1. от договора. Следователно по силата на закона ищецът се явява вложител наравно с всички други, доверили средствата си за управление на КТБ АД – в несъстоятелност с цел извличане на доход, при все, че е разполагал със средства с придадено им предназначение да посрещат периодичните задължения. Неспособността на управителното тяло да обезпечи адекватно управление на ресурсите не следва да рефлектира върху правната сфера на длъжниците, съотабразяващи поведението си с предписаното от договора съдържание. Дори напротив, обещаното по силата на договора погашение ведно с договорената възнаградителна лихва осигурява средства както за издръжка на производството по несъстоятелност, така и за формиране на ресурс, който да послужи за изплащане на натрупаните задължения. Поради тази причина и Законът за банковата несъстоятелност утвърждава предсрочна изискуемост за задълженията на Б.та, а досежно задълженията към Б.та утвърждава особен ред за изпълнение и приемането му. От тази гледна точка, ако

Разпечатката съдържа 32 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d956caab-a195-44b1-adda-6d41a55417bb