Решение № 2620 от 19.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2620 гр. София, 19.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Мария Стойкова при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20221100507905 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20028633/11.04.2022 г., постановено по гр. д. № 22056/21 г. по описа на СРС, 55 състав, при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач на страната на ищеца, е признато за установено, че А. Г. К. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 65378/20 г. по описа на СРС, 55 състав, а именно: на основание чл.

422 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 150 ЗЕ сумата от 1223,92 лв. – за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – ап. 25, находящ се в гр.

София, ул. „*******, за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., както и сумата от 33,96 лв. – цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.11.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2020 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за горницата за топлинна енергия над присъдения до предявения размер от 1346,89 лв. като погасен по давност; и на основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 187,87 лв. – лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до 02.12.2020 г., както и сумата от 7,31 лв. – лихва за забава върху дяловото разпределение за периода от 1

31.12.2017 г. до 02.12.2020 г., като е отхвърлен иска за горницата над присъдения до пълния предявен размер за мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия от 214,58 лв., като погасен по давност. С решението А. Г. К. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 403,02 лв. – разноски, от които – 74,39 лв. – по ч. гр. д. № 65378/20 г. по описа на СРС, 55 състав, и 355,63 лв. – по настоящото дело.

Подадена е въззивна жалба от А. Г. К. срещу решение № 20028633/11.04.2022 г., постановено по гр. д. № 22056/21 г. по описа на СРС, 55 състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно. Поддържа, че облигационните отношения за доставка на топлинна енергия са възникнали със собственика на процесния имот К.М., а не с ответницата А. К., на която е учредено вещно право на ползване, тъй като с откриването на индивидуална партида на името на собственика е възникнало облигационно отношение за доставка на топлинна енергия между него и топлофикационното дружество.

Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.

Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответницата А. Г. К., в качеството й на вещен ползвател на топлоснабден имот с адрес: гр. София, община Изгрев, ул.

„*******, ап. 25, се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г. Твърди, 2 че ответницата е ползвала доставената й топлинна енергия през процесния период, но не е заплатила дължимата цена. Поддържа, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 65378/20 г. по описа на СРС, 55 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А. Г. К. за заплащане на процесните суми. Твърди, че след подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са били дадени указания на заявителя за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 1346,89 лв. – главница, представляваща стойността на неплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2020 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 214,55 лв. за периода от 15.09.2018 г. до 02.12.2020 г., сумата от 33,96 лв. – главница, представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от 01.11.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2020 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 7,31 лв. за периода от 31.12.2017 г. до 02.12.2020 г. Претендира разноски.

Ответницата – А. Г. К. оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че облигационните отношения за доставка на топлинна енергия са възникнали със собственика на процесния имот К.М., а не с ответницата, на която е учредено вещно право на ползване, тъй като с откриването на индивидуална партида на името на собственика е възникнало облигационно отношение за доставка на топлинна енергия между него и топлофикационното дружество.

Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по исковете.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в 3 жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не 4 е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.

153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2016 г. са били публикувани и са влезли в сила.

По делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Спорният въпрос по делото е дали въззивницата – ответница в първоинстанционното производство е била потребител на топлинна енергия за битови нужди през процесния период по отношение на процесния имот.

От представения като доказателство по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 178, том XXX, дело № 5930/95 г. на I – ви нотариус към Нотариалната служба при СРС се установява, че на 07.04.1995 г. А. Г. К. е дарила на дъщеря си К.И. М. процесния недвижим имот, 5 представляващ ап. 25, находящ се в гр. София, ж. к. „Изток“, ул. „*******, като дарителката А. Г. К. си е запазила правото на ползване върху целия апартамент, докато е жива.

Не се твърди и не се доказва по делото, че А. Г. К. е направила отказ от учреденото й вещно право на ползване върху имота.

Същевременно по делото е представена и молба – декларация от 23.05.2002 г. от К.И. М. за откриване на индивидуална партида за процесния топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „Изток“, ул.

„*******, ******* в която е посочено, че дължимата сума ще бъде поета от нея.

В случая, молбата – декларация от 23.05.2002 г. от К.И. М. за откриване на индивидуална партида за процесния топлоснабден имот и откриването на индивидуална партида от топлопреносното предприятие на името на собственика на имота К.И. М. следва да се цени като сключване на писмен договор при публично известни Общи условия с топлопреносното дружество, по силата на който голият собственик е станал клиент на топлинна енергия за битови нужди и той дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди за процесния имот.

Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД, и приложим за гражданските и търговските правоотношения, както и на разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС, относно доказателственото значение на откриването на индивидуална партида при топлопреносното дружество.

Предвид изложеното по – горе, предявените искове срещу ответницата А. Г. К. следва да се отхвърлят изцяло като неоснователни.