Определение № 3388 от 18.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3388 гр. София, 13.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Николай Марков Касационно търговско дело № 20248002900584 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. П. срещу решение №416 от 30.11.2023 г. по в.т.д.№271/2023 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №2600227 от 29.11.2022 г. по т.д.№168/2021 г. на ОС Пловдив в частта, с която И. Г. П. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г. и допълнително споразумение към него от 20.11.2009 г.: сума в размер на 175 290.08 лв., главница; сума в размера на 105 430.89 лв., възнаградителна лихва; сума в размера на 1243.15 лв., платени такси за подновяване на имуществената застраховка на недвижимия имот, върху който е учредена ипотека като обезпечение на задълженията на кредитополучателя; сума в размера на 19 978.39 лв., законна лихва върху главницата за периода 29.12.2019 г. – 10.03.2021 г.; законна лихва върху главницата от 175 290.08 лв. от датата на сезиране на съда - 11.03.2021 г. до изплащане на сумата; сума в размера на 350 лв., годишна такса за управление и 744.50 лв., направени разноски за подновяване на вписаната ипотека.

В касационната жалба са наведени доводи, че решението е вероятно нищожно или недопустимо (предвид произнасянето по спор, разрешен със 1 сила на пресъдено нещо), евентуално очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени наруения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, наред с поддържаните основания по чл.280, ал.2 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са реШ. в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона за развитие на правото: 1.1. Ползва ли се решението, постановено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с което се отхвърля предявения установителен иск заради нередовно уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, със сила на пресъдено нещо (СПН) по отношение на падежиралите вноски към датата на предсрочната изискуемост? 1.2. Какви са критериите за преценка относно наличието на сила на пресъдено нещо (СПН)? Допустимо ли е преценката за наличие на СПН да се прави единствено въз основа на твърдения в исковата молба, без да се обективните факти, част от предмета на приключило съдебно производство, по които страните са спорили в приключилия правен спор? 2.1.

Следва ли банката да уведоми длъжника, когато трансформира кредита от спорен в редовен, за да знае същият, че може да започне изпълнение или да извърши предсрочно погасяване? 2.2. Може ли кредиторът в рамките на едно облигационно правоотноШ.е едновременно да обяви кредита за предсрочно изискуем, след което да приеме, че кредитът е редовен и дължим на крайния падеж? 3.1. Какъв е редът за погасяване при липса на погасителен план по договора за кредит и при липса на уговорен размер на месечна погасителна вноска? 3.2. Допустимо ли е липсата на погасителен план към договора за кредит да се замества с погасителен план, изготвен от вещо лице? Допустимо ли е вещото лице да определи месечната падежна дата по договора за кредит при положение, че няма такова съглашение между страните? 3.3. Длъжен ли е съдът да се обоснове защо кредитира или не кредитира прието по делото експертно заключение на вещото лице? Допустимо ли е съдът да замести липсващата воля на страните по отношение на месечната падежна дата?

Съставлява ли процесуално наруШ.е и/или материално наруШ.е на закона, липсата на обосноваване в мотивите на реШ.ето защо кредитира или не прието по делото експертно заключение на вещото лице? 3.4. Допустимо ли е двустранни уговорки между страните за изменение на съществуващ договор да се изключват служебно от съда поради недействителност, за да се обоснове 2 основателността на претенцията на ищеца? 4.1. С оглед задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения, следва ли съдът да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения, съответно, ако не го направи, то съставлява ли това процесуално нарушение? 4.2. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?

Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор? 4.3. При направено възражение за нередовно водено счетоводство от страна по делото, чия е доказателствената тежест за опровергаване на това твърдение? 5.1. В случай, че банката – кредитор отнесе кредита като предсрочно изискуем на избрана от нея дата в счетоводните си книги, различна от датата на уговорената в договорното съдържание, съставлява ли това неизпълнение и/или нарушение от страна на банката – кредитор, съобразно уговореното в договорните отношения между страните?

До какви последствия води това? Длъжна ли е банката да уведоми длъжника за преминаването на кредита от редовен към предсрочен и обратното? 5.2.

Допустимо ли е длъжникът да бъде уведомен за предсрочна изискуемост по кредит с получаване на преписи от искова молба по развило се предходно производство, по което производство с влязло в сила реШ.е искът е отхвърлен поради ненадлежно обявена на предсрочна изискуемост? 6.1. Правилен ли е извода на съда, че има единствено преструктуриране на дълга без наличието на новационно намерение? Промяната на основни модалитети по договора за банков кредит, а именно главница, лихва и срок не представлява ли новация?

7.1. Длъжен ли е съдът да съблюдава за клаузи, които накърняват добрите нрави на основание чл.26 от ЗЗД? Следва да си прилага служебно начало независимо дали страните са навело възражения при преценка на неравноправни и нищожни клаузи в договора? 7.2. Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушетние нарушението на добрите нрави в гражданските спорове? Как съществуват добрите нрави като писани, систематизирани и конкретизирани правила или съществуват като общи принципи и морални норми? Закона придал ли е правно значение на добрите нрави? Последицата от нарушаване на добрите приравнена ли е с тази на противоречието на договора със закона? 8.1. Правилен ли е извода на съда, че 3 не е настъпила погасителната давност на която се позовава длъжника? 9.1.

Дължи ли се възнаградителна лихва след направено едностранното волеизявление на кредитора за предсрочна изискуемост? 9.2. Обявяването на предсрочна изискуемост по договора за банков кредит изключва ли заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви /както възнаградителни, така и наказателни/? Кога се приема, че е волеизявлението за предсрочна изискуемост е достигнали ди кредитора и достатъчно ли е единствено едностранно да бъде направено, за да изключи заплащането на договорните лихви? 9.3. След датата на обявената предсрочна изискуемост по кредита следвали кредитора да спре да начислява договорни лихви (възнаградителни и наказателни)? 10.1. При липсата на погасителен план и на договорка за месечна падежна дата за вноски, между кредитодателя и кредитополучателя означава ли, че не се дължи начисляване на възнаградителна лихва до крайния падеж, а именно до 29.12.2019 г.? Следва ли това, че направените плащания до крайния падеж по договора, а именно 29.12.2019 г., погасяват единствено главницата без възнаградителна лихва?

Въззивният съд правилно ли е решил да отнесе част от плащанията направени преди крайния падеж за погасяване на възнаградителна лихва, която със СПН по предходно решение по казуса е прието, че се дължи при крайния падеж?

11.1. Решаващия съд длъжен ли е служебно да следи за неравноправни клаузи при банкови кредити, дори и без да е изрично сезиран с такова искане?

Представлява ли процесуално нарушение пропуска да се проследи за такива клаузи и подлежат ли такива спорове на преразглеждане? 12.1. Правилно ли е съдът да прилага нормата на чл. 76 от ЗЗД, регламентираща реда за погасяване на задълженията отнасяйки извършени плащания преди настъпване на падежната дата за договорена възнаградителна лихва вместо за главница? В каква поредност е следвало да се извършва погасяване на задълженията при плащане преди падежа? 12.2. След като има извършване на плащания, които не обвързват кредитополучателя същите не следва да се отнесат единствено и само към главницата? 12.3. Липсата на погасителен план води ли до приложение на правилото на чл. 76 от ЗЗД, а именно, че с извършените плащания се погасява първо най-обременителното задължение – в случая това за главница и длъжен ли е съдът да го приложи при направено изрично възражение? 13.1. Законосъобразно ли е решаващия съд да дава насоки в самите съдебни актове за начина, по който да се изрази претенцията от страна 4 на Банката, за да бъде уважена? 14.1. С обявяването на предсрочна изискуемост започва ли да тече срок за погасителна давност за цялото задължени? Предявяването на такъв иск прекъсва ли давността? 14.2.

Вноските по банков кредит притежават ли характеристики на периодично плащане съобразно чл. 111 от ЗЗД? Погасяват ли се с изтичане на тригодишна давност? 14.3. Искането за предсрочно плащане на цялата сума, съответно обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съставлява ли по своята същност волеизявление за разваляне на договора поради неизпълнение по смисъла на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД? 15.1. Необходимо ли е изрично предварително писмено съгласие на длъжника в хипотезата на чл. 382, ал. 2 от КЗ при сключване на застрахователен договор между застраховащ, който е кредитор, и застраховател по повод на имуществено или неимуществено благо на длъжник в полза на кредитор за обезпечение на вземането на кредитора? 16.1.

Представлява ли недопускането на доказателствено искане по чл.266, ал.3 от ГПК процесуално наруШ.е от страна на въззивния съд и да постанови реШ.е без да изясни всички факти по спора?

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното реШ.е въззивният съд е приел, че с влезли в сила реШ.я по предходни две дела – гр.д.№2302/2013 г. на ОС Пловдив и т.д.

№961/2018 г. на ОС Пловдив, е налице произнасяне със сила на пресъдено (която обвързва страните) относно правопораждащите факти, касаещи: поетите задължения по сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г., по силата на който, на 29.12.2004 г. ответникът е усвоил сумата от 236 000 лв., с краен срок на издължаване 180 месеца от датата на усвояването, т.е. до 29.12.2019 г.; нищожността на клаузите на чл.6 (относно размера на възнаградителната лихва) и чл.7 (за 5 капитализиране на лихвата) от този договор и нищожност на допълнителното споразумение от 20.11.2009 г., респ. неприлагането им в отношенията между страните и необвързването им с погасителния план към него; невъзможността на банката да иска връщане на заемната сума, както и натрупаните възнаградителни лихви преди 29.12.2019 г., т.к. до този момент няма дължими от кредитополучателя анюитетни вноски с настъпил падеж, респ. не би могло и да има просрочени такива. Посочил е, че предявените в настоящето производство осъдителни искове за главница, договорни лихви, такси и законна лихва по договора за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г., са основани на настъпването на нов факт - изтичане на крайния срок на договора за кредит, от който момент за ответника възниква задължението да върне на банката получените суми. Зачитайки силата на пресъдено нещо по предходните реШ.я е намерил за неоснователни доводите на ответника: че заявленията за издаване на заповеди по чл.417 ГПК и исковите молби по чл.422 ГПК следва да се считат за изявления за разваляне на договора за кредит; че банката е следвало да покани длъжника да продължи да плаща и не го е уведомила, че договорът не е развален и е извършвала нередовни счетоводни отразявания на задължения по договора, без да е дадено съгласие на кредитополучателя, след уведомяването му за разваляне на договора; че дължимите вноски по договора за кредит имат характер на периодично плащане и че претендираните вземания са погасени по давност.