Решение № 3678 от 21.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3678 гр. Пловдив, 21.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20255330103138 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от А. М. А. срещу „Сити Кеш” ООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал.

5 ЗПК, с който се претендира да бъде обявена нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *** от 27.12.2024г. към искане № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 1737, 56 лв. при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключването на договора, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/ 27.12.2024г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 1800 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 11 от договора била уговорена и неустойка в размер от 1737, 56 лв., ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора обезпечение под формата на едно или две физически лица- поръчители, които следва да отговарят на многобройни, кумулативно предвидени критерии в чл. 5 от договора или банкова гаранция. Изтъква се, че дължимата по чл. 11 от договора неустойка в размер от 1737, 56 лв. не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 11 от Договора. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора и именно поради това следва да бъде включена при формиране на ГПР. Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД.

Излага се становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски. В случай, че исковата претенция бъде уважена, моли се да не бъдат присъждани разноски в полза на ищеца, тъй като се твърди, че инициирането на настоящото производство представлява злоупотреба с права.

По допустимостта на производството: при наличие на твърдения за недействителност на договора или на отделни клаузи от него, за ищеца – потребител винаги съществува интерес да предяви нарочен иск за обявяване нищожността на договора или на част от него, тъй като само така би се формирала сила на пресъдено нещо по отношение на въпросите касаещи действителността на договора и би се гарантирало, че кредиторът не би предявил срещу потребителя каквито и да било претенции за суми, различни от главницата (арг. чл. 23 ЗПК). В тази връзка е отразеното и в § 83 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С- 714/ 22, съобразно което Директива 93/13 предоставя на потребителя право да се обърне към съд, за да се установи неравноправният характер на договорна клауза и последната да се остави без приложение — право, чиято ефективност трябва да се съблюдава. Чл. 7 от Директива 93/13 изрично повелява, че държавите - членки осигуряват, че в интерес на потребителите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

Прилагането на гореизложените съображения към настоящия казус налага разбирането, че единствено чрез предявяването на иск за обявяване нищожност на договора за кредит/ отделни клаузи от него, потребителят би имал достатъчно ефективна защита срещу всяка една бъдеща претенция на кредитора във връзка със съществуващите в договора неравноправни/ недействителни клаузи. Именно и предвид това съдът приема, че за ищеца – потребител съществува интерес да претендира обявяване недействителността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за кредит и това именно представлява ефективно средство за защита съобразно изискването на чл. 7 от Директива 93/13 срещу всички бъдещи претенции на кредитора по договора, които се основават на недействителни/ неравноправни клаузи от същия.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника “Сити Кеш” ООД като заемодател и ищцата А. М. А. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ***/ 27.12.2024г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1800 лв. ( л. 4- 7 от делото ). Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 50%, годишният процент на разходите е 65, 59%, а 2 задължението следва да се погаси на 44 седмични вноски до 31.10.2025г. Съобразно чл. 11, ал. 1, вр. чл. 5, ал. 1 от договора за кредит, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция или 2) поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните критерии, разписани в чл. 5, ал. 1 от договора за кредит: д а има осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната- при един поръчител; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора, в тежест на ищцата -заемател е да заплати на кредитора неустойка в размер от 1737, 56 лева.

Не съществува спор между страните, поради което с доклада по делото е отделено като ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР, не се включва вземането на кредитора за неустойка в размер от 1737, 56 лева

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ответника “Сити Кеш” ООД като заемодател и ищцата А. М. А. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1800 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- Закон за потребителския кредит.

В процесния случай, твърденията за недействителност на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за кредит, следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3.5 от Договора, доколкото са неразривно свързани.

Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя, в тридневен срок от сключване на договора за кредит да осигури обезпечение от едно или две физически лица- поръчители, които следва да отговарят на кумулативно поставени изисквания така, както е описано по- горе или безусловна банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение се дължи отразената в чл. 11, ал. 1 от договора неустойка в размер на 1737, 56 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11, ал. 1 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузите на чл. 11, ал. 1 и чл. 5 от договора въвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1800 лв.). Предвид 3 това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или безусловна банкова гаранция и то в тридневен срок от сключване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК (обстоятелството, че неустойката не се включва при формиране на ГПР по договора за кредит е обстоятелство, което е отделено като безспорно между страните).

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено при формиране на годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в договора е посочено, че ГПР е 65, 59 %, но както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл.