Решение № 6 от 29.01.2024, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№6 гр. Дряново, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Дишева при участието на секретаря Кремена Димитрова като разгледа докладваното от Емилия Дишева Гражданско дело № 20224220100270 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

В исковата молба на „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. София, район „***“, бул. „***“ № № ***, представлявано от управителите А. И. Ф. и М. О., чрез пълномощник адв. И. Т., съдебен адрес гр. София, ул. „***“ № ***, вх. ***, ет. *** /надпартерен/, против Л. Т. Л. от гр. Дряново, ул.

„***“ № ***се излага, че на 14.02.2013 г. между „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД, като лизингодател и Л. Т. Л., като лизингополучател, е сключен Договор за отдаване на употребявани автомобили при условия на финансово-обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост, с предмет лек автомобил марка Форд, модел Мондео, рег. № ***, индивидуализиран в поръчка от 14.02.2013 г. с реф. № UC101805, при първоначална вноска в размер на 1186,06 евро и 35 месечни вноски по 55,74 евро, дължими до 5-то число на текущия месец, съгласно уговорен между страните погасителен план. „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД изпълнило задължението си по договора и предало на лизингополучателя процесния автомобил, за което на 21.03.2013 г. бил подписан приемо-предавателен протокол. На лизингополучателя била предоставена възможност да придобие собствеността върху автомобила, като подаде писмено искане до лизингодателя до настъпване на падежа на последната вноска. Лизингополучателят не заявил изричното си желание да придобие собствеността върху лизинговата вещ при уговорените в договора условия и при спазване формата на сделката.

Ищецът изпратил на ответника уведомление изх. № 35960/25.04.2016 г., получено 1 на 05.05.2016 г. и уведомление изх. № 36024/16.05.2016 г., получено на 18.05.2016 г., в които посочил неплатените задължения по договора, предоставил срок за доброволното им плащане, като указал, че при неизпълнение ще настъпи предсрочно прекратяване на договора. Ответникът бил уведомен, че трябва да върне автомобила в тридневен срок от датата на получаване на уведомлението, тъй като не направил изрично изявление за придобИ.е на собствеността и липсвало основание за държането му. Тъй като дължимите суми не били заплатени и не постъпило искане за прехвърляне на собствеността, ищецът счел договора за предсрочно прекратен по вина на лизингополучателя, считано от 01.06.2016 г.

Съгласно чл. 68 във връзка чл. 37 от договора, при прекратяването му, лизингополучателят бил длъжен в срок от три дни от датата на прекратяване да върне автомобила в най-близкото представителство на „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД. При неизпълнение на това задължение се начислявала неустойка за забава за връщане на автомобила в размер на 1/30-та част от погасителната вноска, дължима за месеца, предхождащ месеца на прекратяване на договора, за всеки просрочен ден до датата на връщане на автомобила. При дължима месечна лизингова вноска от 55,74 евро или 109,02 лв., за периода от 04.06.2016 г. до 31.07.2021 г. /1883 дни забава/, ответникът дължал неустойка в общ размер на 6842,69 лв.

Съгласно чл. 60 от договора, при забава за плащане на дължими суми, лизингополучателят дължал неустойка в размер на 0,5 % на ден върху стойността на дължимата и неизплатена сума за времето на просрочието. Лизингополучателят изпаднал в забава при плащането на лизинговите вноски за месеците януари, февруари, март и април 2016 г., поради което за периода от 06.01.2016 г. до 30.04.2016 г. дължал неустойка в общ размер на 175,29 лв.

В тридневен срок от разваляне на договора ответникът не върнал автомобила, продължил да го използва неправомерно, да амортизира актив на лизингодателя без да заплаща възнаграждение и разходите за ползването му. На основание чл. 347, ал. 2 от ТЗ във вр. чл. 236. ал. 2 ЗЗД, лизингополучателят дължал обезщетение и следвало да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения лизингов договор, а съгласно чл. 232 от ЗЗД лизингополучателят бил длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта. Ответникът дължал сумата от 2278,15 лв., включваща данък МПС за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. в общ размер от 584,90 лв. и застрахователни премии за застраховка „Гражданска отговорност“ и „Каско“ за процесния автомобил за периода 2018 г. - 2021 г., които били заплатени от ищеца.

За ползването на процесния лек автомобил без правно основание ответникът дължал на ищеца обезщетение в размер на една лизингова вноска от 55,74 евро или 109,02 лв. за всеки месец или общо 6868,13 лв. за периода от 04.06.2016 г. до 04.08.2021 г.

2

По ч.г.д. № 380/2021 г. по описа на Районен съд Дряново в полза на ищеца против ответника били издадени Заповед № 157/08.10.2021 г. за изпълнение на задължение за предаване на движими вещи по чл. 410 от ГПК и Заповед № 158/ 08.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за посочените по-горе задължения в общ размер на 16164,26 лв. След постъпило възражение от ответника и след указания на съда са предявени настоящите искове.

Направено е искане съдът да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите по Заповед № 158/08.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 380/2021 г. на ДРС, както следва: 6842,69 лв. – неустойка по чл. 68 във връзка чл. 37 от договора за забава за връщане на автомобила след прекратяване на договора; 175,29 лв. - неустойка по чл. 60 от договора за забава на плащане на лизингови вноски за месеци януари, февруари, март и април 2016 г.; 2278,15 лв. - обезщетение по чл. 347 от ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 232 от ЗЗД, евентуално по чл. 59 от ЗЗД, за увреждане на кредитора, изразяващо се в извършени допълнителни разходи за автомобила; 6868,13 лв. обезщетение по чл. 347 от ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за неправомерно използване на автомобила и амортизиране на актива на лизингодателя без заплащане на възнаграждение за това, ведно със законната лихва върху дължимите суми от 14.09.2021 г. - датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на вземането, както и да се признае за установено по отношение на ответника задължението му да върне на ищеца лек автомобил марка Форд, модел Мондео, шаси № WF0DXXGBBD7Y42653, рег. № ***, получен въз основа на Договор за отдаване на употребявани автомобили при условия на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост, сключен на 14.02.2013 г., със задължение да го върне. Претендират се разноски.

В срок ответникът, чрез пълномощник адв. И. С. от ГАК, гр. Габрово ул. “***“ № ***, е депозирал писмен отговор, с който оспорва исковата молба. Твърди, че към 01.06.2016 г. - датата на прекратяване на договора, е заплатил дължимите лизингови вноски. Погасил задълженията си към ищеца, както следва: на 04.02.2016 г. - 100 лв.; на 22.02.2016 г. - 100 лв.; на 02.03.2016 г. – 200 лв. и на 12.03.2016 г. - 100 лв. След получаване на писмо изх. № 35960/ .04.2016 г., в което били посочени задължения в общ размер 742,50 лв., включващи: 130,60 лв. лизингова вноска за м. февруари 2016 г., 52,89 лв. - неустойка за забава, 202,55 лв. - данък ППС, 3,74 лв. - застраховка “Каско“ и 352,72 лв. - застраховка „Гражданска отговорност“ и последващото писмо от 16.05.2016 г., в което неясно защо била посочена друга дължима сума от 795,13 лв., на 20.05.2016 г. ответникът заплатил на ищеца сумата от 700 лв. Макар да останало задължение от 42,50 лв., към 20.05.2016 г. и преди прекратяването на договора на 01.06.2016 г. лизинговите вноски били изцяло платени. На 08.08.2016 г. ответникът 3 заплатил сумата от 50 лв., с което погасил задълженията си към ищеца. На 29.09.2016 г. и на 29.12.2016 г. заплатил по 50 лв. или общо 100 лв. с което надплатил 107,50 лв. до края на 2016 г. и претенциите на ищеца били изцяло удовлетворени, дори и да се приемело, че се дължала по-голямата сума от 795,13 лв.

Във връзка с претендираната на основание чл. 68 във връзка с чл. 37 от договора неустойка в размер на 6842,69 лв., на първо място е направено възражение, че същата е погасена по давност на основание чл. 111, б. „б“ от ЗЗД, поради което претенцията следвало да се отхвърли. Освен това неустойката била явно несправедлива, прекомерна и противоречала на добрите нрави, многократно надхвърляла реално претърпените вреди, тъй като остатъчната стойност на лекия автомобил съгласно погасителния план била 289,97 лв. В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че претенцията за неустойка не е погасена по давност, на основание чл. 92 ал. 2 от ЗЗД да намали нейния размер до 289,97 лв. - остатъчната стойност на автомобила, съгласно погасителния план.

Оспорва се претенцията за неустойка за забава на плащане на лизингови вноски за месеци януари, февруари, март и април 2016 г. в размер на 175,29 лв. с аргумент, че съгласно погасителния план последната лизингова вноска е за месец февруари 2016 г., като за м. март и м. април няма лизингови вноски. В писмото си от 25.04.2016 г. ищецът посочил забава единствено на вноската за м. февруари 2016 г. в размер на 130,60 лв., която била погасена с платежно нареждане от 20.05.2016 г., но не и забава при плащането на вноската за м. януари 2016 г. Направено е възражение, че претендираната неустойка в размер на 175,29 лв. е погасена по давност на основание чл. 111, б. „б“ от ЗЗД, поради което претенцията следвало да се отхвърли.

Ответникът счита предявения иск за сумата от 2278,15 лв. - направени от ищеца разноски за данъци и застраховки, за частично основателен и заявява, че го признава до размер от 1778,15 лв. За разликата от 500 лв. искът следвало да се отхвърли, тъй като с платежно нареждане от 18.03.2019 г. ответникът превел на ищеца сумата от 500 лв.

Ответникът оспорва предявения иск с правно основание чл. 347 от ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 6868,13 лв., като неоснователен, тъй като липсвало противопоставяне от страна на ищеца. В тази връзка се твърди, че ищецът се съгласил с обстоятелството, че автомобилът е във владение на ответника и дефакто е негова собственост. За период повече от пет години липсвала покана за връщане на автомобила, не били образувани изпълнителни дела за връщането му, нямало и претенция за плащане на наем. Ищецът не упражнил и правата си по чл. 37 от договора да иска спиране на автомобила от движение и да го обявяви за общодържавно издирване, като сезира органите на МВР, полицията и прокуратурата, което сочело на това, че след прекратяване на договора, ищецът явно не се чувствал нито собственик, нито наемодател. Ищецът плащал данъци и застраховки за автомобила, като изпращал 4 сметките на ответника с покана за плащането им. Страните продължили да комуникират и подържали добри отношения пет години, като единственото искане на ищеца било да му бъдат възстановени разходите за застраховка и данък превозно средство. Всичко това водело до извода, че лизингодателят приел, че лизингополучателят е изплатил лизинговите вноски, няма задължения към него и автомобилът е негов. Моли искът да бъде отхвърлен, тъй като владението на автомобила от ответника продължило със знанието и без противопоставяне от страна на ищеца.

На последно място се твърди, че ответникът, на основание чл. 70, ал. 1 от ЗС, придобил по давност процесния автомобил, като без противопоставяне от страна на ищеца, го владял добросъвестно и непрекъснато повече от пет години като свой, тъй като изцяло заплатил лизинговите си вноски. Поради това искът за съществуване на задължението на ответника за предаване на процесния лек автомобил, следвало да се отхвърли като неоснователен.

С посочените по-горе аргументи, с отговора е предявен насрещен иск с правно основание чл. 80, ал. 1 от ЗС да се признае за установено по отношение на ищеца „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД, че ответникът е собственик процесния лек автомобил по силата на давностно владение, продължило явно и непрекъснато повече от 5 г. - от 01.06.2016 г. до предявяване на иска.