Решение № 1694 от 04.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1694 гр. София, 03.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100505991 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение №572 от 28.01.2022 г., постановено по гр.д. № 42405/2021 г. по описа на СРС, 156-ти състав са уважени предявените от Й. Г. Л. против „Д.Е.“ ООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от 5 368,00 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при работа при съответния работодател в последните 10 години от трудовия му стаж, ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба (20.07.2021г.) до окончателното й изплащане, както и сумата от 446, 46 лева, представляваща мораторна лихва върху обезщетението за периода от 06.08.2020г. до 20.07.2020г., като искът е отхвърлен за разликата над 446, 46 лева до пълния предявен размер от 520, 44 лева, като е отхвърлен и предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 594,20 лева, представляваща обезщетение за десет дни неизползван платен годишен отпуск за 2020г., както и искът за заплащане на мораторна лихва върху главницата по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 57, 65 лева за периода 06.08.2020г. – 20.07.2021г.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявените искове по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „Д.Е.“ ООД, чрез процесуалния си представител - адв. М. З., с надлежно учредена по делото представителна власт, в която са наведени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Поддържа, че ищецът не е установил основанието и размера на предявените искове. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част и да бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.

1

Въззиваемият – ищец Й. Г. Л., чрез пълномощника си – адв. Н. Чакърова, с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност, излагайки подробни съображения. Сочи, че въз основа на събрания по делото доказателствен материал съдът правилно е определил размера на дължимото се обезщетение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната му част – потвърдено. Претендира разноски.

Решението в частта, с която предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 446, 46 лева до пълния предявен размер от 520, 44 лева, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 594, 20 лв. представляваща обезщетение за десет дни неизползван платен годишен отпуск за 2020г., както и искът за заплащане на мораторна лихва върху главницата по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 57, 65 лева за периода 06.08.2020г. – 20.07.2021г., не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:

В обжалваното решение, първоинстанционния съд е приел, че ищецът Й. Г. Л. е полагал труд при ответното дружество - „Д.Е.“ ООД, като трудовото правоотношение на служителя е прекратено със Заповед № 908/06.08.2020г. г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, като в заповедта, изрично е посочено, че на работника следва да бъде заплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 7 368, 00 лева, с оглед на което съдът е приел за установено по делото, че в обективната действителност са се осъществили всички материалноправни предпоставки, обуславящи възникването на правото на служителя за получаване на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.

Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания следва да се отбележи, че от представения по делото Трудов договор от 01.03.2007г. се установява, че служителят Й. Г.

Л. е полагал труд при ответното дружество на длъжността „Общ работник“. Спорно между страните е наличие на основание за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, както и размерът му.

Според разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца, а ако е 2 работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Това обезщетение може да се изплаща само веднъж при придобиването на право на пенсия.

Последното също може да бъде придобито само един път. Предпоставки за възникване правото на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ са прекратяване на трудовото правоотношение на каквото и да било основание и придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Паричното вземане, уредено в чл. 222, ал. 3 КТ, има характер на гратификация, на един израз на отблагодаряване за дългогодишна работа. Последното се изчислява въз основа на брутното трудово възнаграждение на служителя за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение (в този смисъл Решение № 359/17.06.2010 г., постановено по гр. д. № 1448/2009 г., IV ГО на ВКС). Със Заповед 908/06.08.2020г. г. е прекратено трудовото правоотношение на служителя на основание чл.

328, ал. 1, т. 10 КТ. При преценка на направеното в Заповед № 908/06.08.2020г. за прекратяване на трудовото правоотношение извънсъдебно признание от страна на ответника за наличието на основание за изплащане на процесното обезщетение, следва да бъде прието, че в конкретния случай са налице предпоставките за възникване правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Видно от съдържанието на същата работодателят-ответник е признал, че на служителя се е следвало заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 7 368, 00 лева.

Размерът на дължимото се обезщетение се потвърждава и от изслушаната по делото ССчЕ, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено. От заключението на същата се установява, че последното брутно месечно трудово възнаграждение за пълен отработен месец на работника (м. юни 2020 г.) е в размер на 1 228, 00 лв., от което следва, че дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е в размер от 7 368, 00 лв. (1 228, 00 лв. х 6), от която сума не е спорно между страните обстоятелството, че 1 183, 87 лева са изплатени на служителя.

При съобразяване на изложеното, настоящият състав намира за неоснователно оплакването за недоказаност на размера на дължимото се обезщетение. Видно от представените по делото доказателства оставащия размер на обезщетението, което следва да бъде заплатено от работодателя възлиза на 5 504, 13 лева, като с оглед на съобразяването с принципа на диспозитивното начало претенцията следва да бъде уважена в рамките на претендирания от ищеца размер за сумата от 5 368, 00 лв. Доколкото работодателят в хода на производството не е доказал изпълнение на задължението за заплащане на дължимата се част от обезщетението, то следователно предявеният иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ е основателен и доказан за пълния предявен размер.

С оглед основателността на главния иск по 222, ал. 3 КТ, основателен се явява и акцесорният иск по чл. 86 ЗЗД при съобразяване на разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ, според която изискуемостта на вземането настъпва с факта на прекратяване на трудовото правоотношение.

Доколкото във въззивната жалба не се наведени оплаквания относно размера на дължимата се лихва за забава и с оглед на предмета на въззивната проверка съгласно правилото на чл. 269, ал. 1 ГПК, то съдът не следва да извършва служебна проверка относно определения от съда размер на дължимата се лихва за забава.

Други оплаквания не са наведени във въззивната жалба, поради което въз основа на Въз оВВВВтака изложените правни съждения първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която искът с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ е уважен за сумата от 5 368, 00 лв., както и в частта, с която искът с правно основание чл. 86 ЗЗД е уважен за сумата от 446, 46 лв.

При този изход на правния спор, предмет на въззивната жалба, на основание чл. 78, 3 ал. 1 ГПК във връзка с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия - ищец следва да бъде присъдена сумата в размер от 594, 13 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.

С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №572 от 28.01.2022 г., постановено по гр.д. № 42405/2021 г. по описа на СРС, 156-ти състав в обжалваната му част.

ОСЪЖДА „Д.Е.“ ООД, ЕИК: ******* да заплати на Й. Г. Л., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 594 13 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.

РЕШЕНИЕ №572 от 28.01.2022 г., постановено по гр.д. № 42405/2021 г. по описа на СРС, 156-ти състав, в необжалваната част, с която искът по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 446, 46 лева до пълния предявен размер от 520, 44 лева, както и в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 594, 20 лева, представляваща обезщетение за десет дни неизползван платен годишен отпуск за 2020г., както и искът за заплащане на мораторна лихва върху главницата по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 57, 65 лева за периода 06.08.2020г. – 20.07.2021г. е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4