Решение № 35 от 25.01.2022, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. Велико Търново, 21.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Христо Томов

Членове:

Йордан Воденичаров

Ирена Колева при участието на секретаря Валентина В. Чаушева като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20214100500167 по описа за 2021 година

За да се произнесе взе предвид:

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Предмет на подадената от името на БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А.

Париж, чрез пълномощника на клона на дружеството в България- юрисконсулт Николета Митева, въззивна жалба е решение № 873/17.12.2020 г. по гр.д. № 1990/2020 г. на ВТРС , с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените по реда на чл.415, ал.1 ГПК срещу О. П. П., искове , имащи за предмет претендирани вземания за главница в размер на 6003,74 лева , възнаградителна лихва в размер на 902,55 лева за периода 05.06.2016 г. -05.07.2019 г. и мораторна лихва в размер на 212,64 лева за периода 05.07.2016 г. -16.07.2020 г. , произхождащи/ първото и второто / от договор за потребителски кредит от 23.06.2014 г. с искане да бъде отменено и предявените искове уважени в цялост , с присъждане на направените по производството разноски.

В с.з. писмено поддържа жалбата.

Наведени са оплаквания / доводи/ за неправилност на решението , поради неточен тълкувателен прочит и преценка на договорните клаузи за лихва и такса ангажимент във връзка с нормите на чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД и .22, ал.1 и чл.10а ЗПК, чл.146 ЗПП , довели до погрешни изводи за нищожността им поради противоречие с добрите нрави и неравноправен характер.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК и на устните състезания пълномощникът на ответната страна – адвокат В.К. от ВТАК оспорва жалбата с доводи за съответствие на решението с установените обстоятелства по делото и материалния закон. Претендира присъждане на направените по производството разноски.

1

Съдът след като разгледа жалбата и прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Ищецът твърди, че на 23.06.2014 г. е сключил с ответницата договор за потребителски кредит , въз основа на който й е предоставен паричен заем за потребление в размер на 6000 лева , чието връщане е дължимо на 60 месечни погасителни вноски в срок до 05.07.2019 г., всяка по 298,11 лева , включваща част от главницата и лихва , определена на основата на фиксиран годишен лихвен процент от 50,11 % / по смисъла на пар.1, т.5 ЗПК, срещу което потребителят заплаща еднократно „такса ангажимент“ в размер на 210 лева , усвоена при отпускане на средствата по кредита, при годишен процент на разходите65,25 % и обща стойност на плащанията / кредита/ - 17 886,60 лева / включваща застрахователна премия от 1440 лева/. Плащането на вноските е преустановено на 05.06.2016 г. , като до него момент са погасени 22 от тях. Считано от 05.07.2016 г. на основание чл. 5 от договора / при просрочие на две или повече месечни вноски / кредитът е станал изцяло предсрочно изискуем , за което е изпратено изрично уведомление до длъжника. За установяването на посочените по горе неудовлетворени вземания – предмет на издадена на основание чл.410, ал.1, т.1 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1697/2020 г. , срещу която е подадено възражение по реда на чл.414 ГПК , ищецът е завел настоящото исково производство.

Ответницата чрез посочения пълномощник е оспорила исковете с възражения / доводи/ за нищожност на клаузите за такса „ангажимент“ , за застрахователна премия , за лихвен процент в размер на 50,11 % , на годишен процент на разходите в размер на 65,25 %, поставящи ги в хипотезите на чл. 26, ал.1, пр.1-во, пр.3, ал.2 ЗЗД, чл.21 ЗПК, чл. 143, ал.1 ЗПП, както и поради обстоятелството , че е изпатила на ищеца по кредита общо сумата 12 587,98 лева. Моли да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани , с присъждане на направените по производството разноски.

Юридическите факти на сключен между страните договор за потребителски кредит , поетите по него парични задължения на потребителя, посочени по-горе ; съдържанието на клаузата за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита ; реално усвояване на сумата 5 738 лева от ответницата , преведена по сметката й , чийто размер е в резултат на предварителна удръжка/ от уговорения за отпускане заем от 6000 лева / на сумата 210 лева , наречена такса „ангажимент“- т.2 от договора , както и сумата 52 лева, представена като премия по застраховка „Защита на семейството“; направени от нея плащания в общ размер на 12 597,98 лева, са безспорни и установени по смисъла на чл.154, ал.1 ГПК с представените писмени доказателства и констатациите на приетата по делото счетоводна експертиза.

Оспорената уговорка за годишен лихвен процент от 50,11 %, който е постоянна/ параграф 1, т.5 на ДР на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се явява основа за определяне на лихвата като неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на договора за потребителски кредит/ чл.9, ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията н а периодично платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума/ чл.240, ал.2 ЗЗД / за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях/ чл.11, т.11 ЗПК/, която кредиторът трябва да получи , е валидна.

Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване на финансовия пазар е лишено от логика. Преценката за валидността й, разбира се, трябва да се прави към момента на сключване на договора/ чл.14, ал.1, вр. с чл.9 ЗЗД/, а не към момент, когато пост фактум законът въвежда нови правила, ограничаващи по някакъв начин свободата на договаряне на лихвата, на които не предписва обратно действие.

Да се отрече правната валидност на клаузата за лихва би означавало да се отрече действието на целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй2 като е очевидно ясно , че търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го сключва като безвъзмезден по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД.

Затова когато се породи нагласа на отричане правната валидност на тази основна договорна клауза, вменявайки й порока накърняване на добрите нрави, предвиден като основание за нищожност, трябва изключително сериозно да се помисли дали той съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е чиста проба „правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това откровено бланкетно основание, равнозначно на „дописване“ на закона в името на цел , която не заслужава „правно уважение“ от самия закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“ изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна по договора / така наречения потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма неудържимо оправдана причина за това.

В случая изложеното причина за такава отрицателна квалификация на оспорената договорна клауза- превишаване на трикратния размер на законната лихва на лихвения процент, категорично не е неудържимо оправдана и не съществува посоченото основание .

Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията, че буди от етична просветна и вътрешно- естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това абстрактно понятие.

Това би било така, например , когато сделката/ уговорката/ се основава на факт на престъпно деяние / например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие , лихварство, „покупка“ на дете и др./ или на факт/ поведение, който/ което е от гледище на религиозните морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо / например изпълнение на „сатанински“концерт по време на погребение, поето насрещно „натурално“ задължение във вид на плътско отдаване на кредитора, вместо то да е парично, както е нормално да бъде и т.н. /, когато засяга , отнема или прекалено ограничава правно защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой да поеме „задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не сключва брак , да не ражда деца и т.н./ или много грубо засяга вековни принципи на правото / за недопустимост на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н./.

По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено аксесорно вземане / каквото е лихвата/ или на главно вземане, като на такова , представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право / аргумент от чл.92, ал.2 ЗЗД, чл.307 ТЗ/, намаляване по силата на законово правило до установен горен размер / чл. 10 , ал.2, изр.2-ро на ЗЗД/ , а в най- лошия случай, когато освен че за него е явно неизгодно, е поето и при крайна нуждакато основание за унищожаване на договора / чл. 33, ал.1 ЗЗД/.

Там , където законодателят е преценил, че потребителят/ тук се има предвид ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по делото договор/ е оправдано да бъде защитен срещу явлението прекомерност по размер на вземанията на 3 кредитора/ т.е. на първия да не се възлагат несъразмерно високи с оглед насрещните му права, тежести/ , изрично е въвел за тях. / вж. чл.19, ал.4 , чл.32, ал.4- в сила от 23.07.2014 г., чл.33, ал.2 ЗПК/ горен праг/ максимално допустим размер/ , чието надхвърляне влече нищожност/ пълна или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2, чл.1, ал.2, вр. с чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 ЗЗД/ и заедно с това, когато договорът предвижда заплащане на неустойка или друг вид обезщетение в необосновано висок размер, щом клаузата не може доказано да се приеме, че е индивидуално уговорена , последицата й да бъде нищожност- чл. 24 ЗПК , вр. с чл. 143, ал.1, т.5 , вр. с чл.146, ал.2, вр. с ал.1 ЗПП.

За възнаградителната лихва/ годишния лихвен процент/ такъв горен/ максимално допустим праг/ пряко и изрично не е въведен. Фактът, че след отмяната на Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорените лихви / обнародвано във вестник „Известия“, бр.52/1952 г./ с параграф 1 на ЗР на ПМС № 72/1994 г. , и досега не е определен с нов акт на МС горен праг за уговаряне на лихви по силата на делегираното му правомощие с нормата на чл.10, ал.2, изр.1-во ЗЗД, може да се приеме за показател в подкрепа на това каква е идеята за неопределянето на такъв, а тя е да се позволи по- пълноценно развитие на финансовия пазар на кредитиране в съгласие с принципа за свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 КРБ/.

Разбира се в областта на законовото правно регулиране на отношенията „кредитор- потребител на финансова услуга “, такъв максимално допустим горен праг на размера на възнаградителната лихва/ лихвения процент/, все пак косвено се счита за въведен занапред , считано от 23.07.2014 г. / след датата на сключване на разглеждания по делото договор за потребителски кредит/ с повелителната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща годишния процент на разходите по кредита/ включващ на първо място лихвите като най обемния и значим за интереса на кредитора елемент -чл. 19, ал.1, пар.1, т.1 ДР на ЗПК/ до размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ/ такова е прието и е в сила от 01.07.2012 г./ . За случая това ограничение е неприложимо , защото уговорките за годишен процент на разходите и възнаградителната лихва го предхождат.