Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 18 от 08.01.2018, Районен съд - Плевен

Съд
Районен съд - Плевен
Дело
Гражданско дело 6864/2017
Вид
Решение № 18
Подписан
08.01.2018
В сила
08.02.2018
Състав
ДАНИЕЛА ВАСИЛЕВА ДИЛОВА

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.240 ал.1 и ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.240 ал.1 и ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99 ал. 3 и ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.99 ал.4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.2 · Закон за потребителския кредит
  • чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.3 · Закон за потребителския кредит
  • чл.33 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.37, ал.1 · Закон за правната помощ
  • чл.26 · Наредба за заплащането на правната помощ

Р Е Ш Е

Н И

Е

№ гр.Плевен, 08.1.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, II - ри граждански състав, в открито заседание на двадесети декември през 2017година, в състав :

РАЙОНЕН СЪДИЯ : ДАНИЕЛА ДИЛОВА при секретаря Анета Христова, като разгледа докладваното от съдията Дилова гражданско дело № 6864 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.422 ал.1 вр.чл.415 ал.1 от ГПК, вр. чл.240 ал.1 и ал.2 вр.чл.79 ЗЗД вр.чл.92 ЗЗД вр. с чл.86 ЗЗД.

Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Р.Г.А.против Б.К.Д., в която се твърди че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Твърди се, че срещу заповедта за изпълнение длъжникът е подал възражение. Твърди се, че по силата на договор за заем сключен между ***и ответника, на ответника е представен паричен заем в размер 400 лв, които заемателят се е задължил да върне съгласно договора. Твърди се, че между ***и ищеца е сключен договор за цесия от 01.12.2016г., по силата на който вземането на ***към ответника е прехвърлено в полза н.А.з.к.н.п.з. ООД изцяло заедно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Твърди се, че ответникът не е върнал заетата сума, поради което дължи и лихва.Твърди се, че поради неизпълнение на задължение за обезпечаване на задължението по договора, заемателя дължи и неустойка. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи сумите 340.77лв представляваща главница, 43,83 лв представляваща договорна лихва за периода 10.05.2016г.- 03.01.2017г., неустойка за неизпълнение не зедължението от 274,55 лв, разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението в размер на 250 лв, лихва за забава в размер на 34,51 лв за периода 03.01.2017г.- 27.06.2017г., ведно със законната лихва варху главницата, претендират се и направените по делото разноски.

Ответникът в срока по чл. чл.131 от ГПК не е представил писмен отговор. В съдебно заседание се явява лично и признава иска за главница и лихва. Оспорва сумите, които са за събиране на вземането и моли съда да отхвърли иска в тази му част.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, доказателствата по делото и разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна :

От приложеното ч.гр.д.№ 5087/2017г. по описа на ПлРС се установява, че на 05.07.2017год. ищецът е депозирал в ПлРС заявление срещу ответницата за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. Издадена е заповед за изпълнение за сумите, както следва: сумата в общ размер на 943,66 лв., от които: сумата 340,77 лв., представляваща главница, сумата 43,83 лв., представляваща договорна лихва за периода от 10.05.2016 г. до 03.01.2017 г.,сумата 274,55 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение,сумата от 250,00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране,сумата 34,51 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 03.01.2017 г. до 27.06.2017 г.ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.07.2017 г. до изплащане на вземането, както и 25,00 лв. внесена държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение - съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, в редакциите му от ДВ, бр.8 от 24.01.2017 г. В заповедта е отразено, че вземането на заявителя произтича от задължение по договор за паричен заем с № 5271167 сключен между ***ООД и Б.К.Д. на 26.04.2017г., като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на ***ООД в полза н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД по силата на Приложение № 01/29.03.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 01.12.2016г. В срок е подадено възражение от длъжника, инициирало предявяването на настоящата искова претенция на основание чл.422 от ГПК.

По делото е представен препис на Договор за паричен заем с № 5271167 сключен между ***ООД и Б.К.Д. на 26.04.2016г., за сумата от 400 лв.

Според обективираното в чл.3 от договора, ответникът е следвало да върне предоставената му в заем сума на 18 седмични вноски, всяка в размер на 25,64лв., със срок на заема в седмици - 36 и платима на посочени дати на падеж в договора. В договора страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 49,39% и общ размер на всички плащания 461,52лв. Страните са уговорили също така, според обективираното в чл.4 задължение в тежест на заемателя в срок до три дни, считано от сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1). Физическо лице поръчител, при посочени условия 2). Банкова гаранция с бенефициер – заемодателят. При неизпълнение на това задължение са предвидили в чл.11 неустойка в размер на 329,58 лв,лв., която да бъде разсрочена на равни части, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя сума за неустойка и вноската се увеличава по размер и става 43,95лв.

Между страните не е налице спор, че заемодателят е изпълнил произтичащото от договора задължение да предостави заемната сума.По делото не се спори, че ответникът, в качеството на заемател не е изпълнила задължението си по чл.4 от договора за предоставяне на сочените обезпечения в определения тридневен срок, поради което след изтичането му заемодателят е начислил неустойка в размер 274,55лв.

Установява се от приложения препис на Рамков договор за цесия от 01.12.2016г. и препис-извлечение от Приложение №1 към него от 01.12.2016г., че заемодателят е прехвърлил на ищеца „А.з.к.н.п.з.” ООД вземанията, произтичащи от процесния договор за заем.

Представено е и писмено потвърждение от цедента за извършената цесия.От представения препис на пълномощно/л.17 от делото/, изходящо от ***ООД-***, чрез управителя се установява, че дружеството е упълномощило цесионера „А.з.к.н.п.з.” ООД да уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания, които са били цедирани по силата на сключения договор за цесия от 01.12.2016г. Това касае и цесиите, извършени във формата на допълнителни приложения към сочения договор.

Съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор. Безспорно е, че правно релевантно е уведомлението, извършено от цедента, а не и такова от цесионера. Както приема ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор (в този смисъл е Решение №137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК). В случая, както се установи от доказателствата по делото, цесионерът„А.з.к.н.п.з.” е предприела уведомяване на длъжника за извършената цесия, в качеството на пълномощник на цедента ***ООД, съгласно изрично пълномощно за това действие. По делото е представено уведомление до длъжника за извършената цесия, но не са представени доказателства то да е получено от последния.В случая съдът приема, че ответникът е уведомен за цесията с получаване на препис от исковата молба и приложенията, което се приема и в практиката на ВКС на РБ.

Ответникът не оспорва размера на сумите за главница и лихва. Оспорва направените разходи за събиране на вземането, като твърди че не е получавал съобщения за това, че са предприети действия за събиране на вземането.

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно правоотношение между ответникът в качеството на заемател и „ВИВА КРЕДИТ” ООД, в качеството на заемодател по сключен между тях Договор от 26.04.2016год. Безспорно е, че заемодателят е изпълнил основното си, произтичащо от договора задължение да предостави на заемателя уговорената сума в размер на 400лв.Така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл.3 ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 ЗПК.С получаването на сумата по кредита за заемодателя е възникнало задължението да върне главницата, като и да заплати дължимата възнаградителна лихва. Съгласно чл. 33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Съгласно алинея втора на същата разпоредба когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Тези норми са императивни – постановени са в публичен интерес с оглед целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит / арг. чл.2 ЗПК/. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл.12 от договора за заем е предвидено, че кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя суми за разходи, които са определени предварително като размер и са дължими при определени предпоставки, но във всички случаи – при забава относно задължението за заплащане на погасителните вноски. Съдът намира, че отговорността за разноски въведена с разпоредбата на чл.12 от договора представлява по съществото си неустойка, дължима при забава на изпълнението, а не плащане за покриване на извършени разходи по събиране на вземането. Определянето на тези плащания като разноски по събиране на вземането, по същество цели да заобиколи ограничението на чл.33 ЗПК и въведе допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотези на забава на длъжника, тоест представлява прикрита неустойка за забава. За това, че плащанията нямат за цел да покрият разходи по събиране на закъснелите вноски, може да се съди от обстоятелството, че плащанията по тях са уговорени предварително, като абсолютни суми и в предварително определени предели.

Разноските необходими за събиране на всяко конкретно възникнало задължение, при настъпване на забава не могат да бъдат определени предварително. В клаузата на договора е посочено, че разноските са за телефонни разговори, изплащане на покани и ангажиране на служител, от което следва, че във всички случаи ще варират с оглед на конкретни обстоятелства. Поради това, начина по който са определени в клаузата сочи на това, че са установени с цел да се избегне ограничението на закона свързано с размера на дължимото при забава обезщетение.

Няма спор, че кредиторът има право да начислява и събира от длъжника и предвидените в договора такси. Трябва обаче да се държи сметка и за естеството на конкретното вземане – то е именно такса, т.е. възнаграждение за извършена от кредитора дейност или услуга, която се дължи отделно от главницата, възнаградителната и мораторната лихви по договора. Дължимостта на тези такси обаче е обусловена от това дали кредиторът е изпълнил задължението си да извърши дейността, респ. да предостави услугата, за която се дължат те. В конкретния случай ищецът следваше да ангажира доказателства, че цедентът „Вива Кредит” АД действително е извършил разходи за събирането на просрочените вземания като е изпращал напомнителни писма, електронни съобщения, провеждал е телефонни обаждания с ответника, извършвал е лични посещения до дома му и др.

Такива доказателства по делото не бяха ангажирани, поради което и претенцията за сумата от 250 лв представляваща разходи за ангажиране на служител за събиране на вземането следва да бъде отхвърлена като недоказана. С оглед така изложеното съдът намира, че поради нищожност на клаузата, ответникът не дължи по договора сумата 250 лева представляваща разходи за събиране на просрочени вземания.Съдът намира, че клаузата относно предвидената в чл.11 от договора неустойка е нищожна, поради противоречието и с добрите нрави. Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.